Мисис Джорам така се бе разчувствувала, че съпругът й трябваше да дойде да я успокои. Като ги оставих сами, отидох у дома при Пеготи. Сега ми бе по-тъжно от преди.
Това добро същество — думата ми е за Пеготи, — неотпочинало си още от скорошните си грижи и безсънни нощи, беше у брат си, където възнамеряваше да остане до сутринта. Една стара жена, която бе прислужвала в къщата през миналите няколко седмици, докато на Пеготи бе невъзможно да върши това, бе едничкият човек там освен мен. Тъй като нямах нужда от услугите й, изпратих я да си легне — нещо, на което тя съвсем не се възпротиви. После поседнах малко пред кухненския огън, за да поразмисля върху случилото се.
Мислите ми отскачаха от последното нещастие към смъртния одър на мистър Баркис и сякаш заедно с отлива се носеха към далечината, към която Хам така странно бе приковал погледа си сутринта, когато някакво почукване ме сепна от мислените ми скитания. На външната страна на вратата имаше прикрепено чукче, обаче звукът идеше не от него, а от нечия ръка, която потропваше на долната част на вратата, сякаш дошлият беше дете.
Сепнах се и станах да отворя. Погледнах надолу и за мое най-голямо удивление видях само един голям чадър, който сякаш вървеше от само себе си. Веднага обаче след това открих, че под чадъра беше застанала мис Маучър. Може би нямаше да посрещна много радушно това дребно същество, ако на лицето й бях забелязал онова нейно „лекомислено“ изражение, което така неприятно ме бе поразило при първата ни и последна среща. Сега обаче обърнатото й към мен лице беше тъй съсредоточено и когато я освободих от чадъра (който би бил неудобен дори и за гигант), тя така отчаяно закърши ръце, че несъзнателно почувствувах към нея истинска симпатия.
— Мис Маучър! — извиках аз, след като огледах в двете посоки празната улица, без самичък да знам какво очаквах да видя освен нея. — По какъв случай идвате тук? Какво има?
Тя ми посочи с късичката си дясна ръка да затворя чадъра и като мина бързо покрай мен, влезе в кухнята. След като затворих вратата и я последвах с чадъра в ръка, намерих я да седи в ъгъла до огнището, седнала на ниската желязна решетка, люлееща се напред-назад, обхванала с ръце колената си, като човек, измъчван от болка.
Твърде смутен от появата й в този необичаен час и едничък свидетел на чудноватото й държане, отново възкликнах:
— Моля ви, мис Маучър, кажете ми какво се е случило! Да не би да сте болна?
— Милото ми момченце — отвърна мис Маучър, като сви и двете си ръце върху сърцето си, — боли ме тук, много ме боли. Само като си помисля, че се случи това, когато бих могла да го предвидя и да го предотвратя, ако не бях такава глупачка!
Голямото й боне (съвсем несъответстващо на фигурата й) се заклати напред-назад заедно с малкото й тяло, а огромната му сянка също се клатеше върху стената.
— Много съм изненадан, като ви виждам така отчаяна и така сериозна — започнах аз, когато тя ме прекъсна.
— Да, винаги е така! — каза тя. — Те винаги се учудват, нехайните млади хора, имали щастието да израстат нормално, когато видят едно естествено чувство в такова мъничко същество като мен! Правят от мен играчка, служат си с мен за забавление, изоставят ме, когато им омръзне, а после се чудят, когато видят, че съм по-чувствителна от някой дървен кон или тенекиено войниче! Да, да, винаги е така. Винаги!
— Може би по отношение на другите да сте права — отвърнах й аз, — но уверявам ви, с мен не е така. Може би не би трябвало да се учудвам, като ви гледам така, но тъй малко ви познавам. Вярвайте ми, думите ми бяха без всякакъв умисъл.
— Пък и какво ли мога да правя? — отвърна дребната женица, като застана права и се посочи с двете си ръце. — Погледнете ме: каквато съм аз, такъв беше и баща ми, такава е и сестра ми, такъв е и брат ми. Да, мистър Копърфийлд, годините си минават. Аз трябва да живея. Не вредя никому. Ако има хора, които да са толкова безразсъдни или жестоки, че да ми се подиграват, какво друго ми остава, освен и аз самата да се подигравам на себе си, на тях и на всичко?
— Ако съм принудена да върша това, кажете ми искрено, чия е вината? Моя ли?
Не. Вината съвсем не беше на мис Маучър.
— Ако се бях показала пред приятеля ви, че съм някое чувствително джудже — продължи дребната жена, като клатеше с укор глава, — нима мислите, че щях да получа помощта и благоволението му? Смятате ли, че ако малката Маучър (която съвсем не е виновна за участта си) би се обърнала към него или към подобните му за съчувствие, гласът й щеше да стигне до тях? Ако малката Маучър беше най-озлобеният и най-тъп пигмей в света, тя пак би имала право да живее — обаче никой няма да се погрижи за нея. Не. Тя може да се моли за своето парченце хляб и масло, но ако остане единствено на това, ще си умре само с въздух.
Мис Маучър седна отново на решетката, извади кърпата си и си избърса очите.
— И ако сте тъй добър, както ми изглеждате, вие трябва да се радвате за мен, че макар да съзнавам много добре какво представлявам, въпреки това съм весела и понасям всичко. Във всеки случай поне съм доволна, че мога да пробия тясната си пътечка през света, без да дължа нещо на когото и да било, и че в замяна мога и аз да си върна с насмешка за всичко онова, което от суета или от глупост ми подхвърлят. Ако съм ваша играчка, великани, поне се отнасяйте по-внимателно с мен!
Мис Маучър сложи отново кърпичката си в джоба, като през всичкото време не ме изпущаше от втренчения си взор, след което продължи:
— Видях ви преди малко на улицата. Може би предполагате, че с късите си крака не съм в състояние да вървя така бързо като вас и наистина нямаше да мога да ви настигна, обаче отгатнах къде сте влезли и ви последвах. Идвах тук и по-рано днес, обаче добрата женица не си беше вкъщи.
— Познавате ли я? — попитах аз.
— Чувала съм за нея — отвърна тя, — от Оумър и Джорам. Бях тук в седем часа сутринта. Спомняте ли си какво ми каза Стиърфорд за онова клето момиче, когато ви видях онзи път и двамата в гостилницата?
Голямото боне на главата на мис Маучър и по-голямото на стената започнаха да се клатушкат напред- назад, когато тя зададе този въпрос.
Казах й, че много добре знам за какво загатва, тъй като самият аз на няколко пъти си бях спомнил за същото.
— Проклет да бъде той! — възкликна дребната жена, като вдигна показалеца си между мен и бляскащите си очи. — И десет пъти по-проклет да е онзи негов лакей! Мислех си обаче, че вие изпитвате младежка страст към нея!
— Аз?
— Дете, дете! Защо ви трябваше така да я възхвалявате, да се изчервявате и да се смущавате? — извика мис Маучър, като кършеше нетърпеливо ръце и се клатушкаше напред-назад на решетката.
Не можех да скрия от себе си, че наистина бях сторил всичко това, макар поради съвсем друга причина.
— Питате се откъде съм разбрала ли? — каза мис Маучър, като отново извади кърпичката си и почукваше едновременно и с двата си крака, колкото пъти я доближеше с двете си ръце до очите. — Видях, че той ту ви дразни, ту ви ласкае, и вие бяхте просто като восък в ръцете му. Едва бях излязла от стаята, когато онзи негодник, слугата, ми каза, че „невинният младенец“ (така ви наричаше той, също както и вие трябва да го наричате „подлият дъртак“) бил влюбен в нея, а и тя, лекомислената, била увлечена по вас, но че господарят му бил решил, по-скоро заради вас, отколкото за нея, да предотврати всякакво нещастие, което би могло да произлезе от любовта ви, и че те стояли тук именно с тази цел. Как можех да не повярвам на тези негови думи? Видях как се успокоихте и зарадвахте, когато Стиърфорд я похвали! Вие бяхте първият, който спомена името й, и си признахте, че по-рано сте се възхищавали от нея. И когато ви заговарях за нея, ставахте ту червен, ту бледен. Можех ли тогава да предполагам нещо друго, освен че сте разпуснат, макар я не много опитен младеж, и че сте попаднали в ръцете на по-опитни от вас, които са наистина в състояние да ви направляват за ваше собствено добро? Божичко, божичко! Те и двамата са се страхували да не открия истинските им намерения — възкликна мис Маучър, като стана от решетката и запристъпва чевръсто напред-назад, вдигнала отчаяно двете си късички ръце, — тъй като знаят, че се догаждам за всичко — пък и
