от вниманието на другаря ми.
Тя седеше в креслото си съвсем изправена, горда, неподвижна и безстрастна. Струваше ми се, че нищо на света не би могло да я развълнува. Тя погледна много съсредоточено към мистър Пеготи, когато той застана пред нея и също така й отправи съсредоточен поглед. Острият взор на Роза Дартъл обхващаше всички ни. В продължение на няколко минути никой не каза думица. Тя направи знак на мистър Пеготи да седне. Той обаче отвърна с нисък глас:
— Струва ми се, че не би било естествено, госпожо, да седна в тази къща. Бих предпочел да стоя прав.
Това бе последвано от ново мълчание, което тя наруши със следните думи:
— Знам и дълбоко съжалявам за това, което ви е довело тук. Какво искате от мен? Какво желаете да сторя?
Той сложи шапката си под мишница и като попипа в пазвата си за писмото на Емилия, извади го, разгъна го и й го подаде.
— Моля ви, госпожо, прочетете това. Писала го е племенницата ми!
Тя го прочете със същия горд и безстрастен вид, не се развълнува от съдържанието му, доколкото можах да разбера, и му го подаде.
— „Освен ако той не ме доведе като своя съпруга“ — каза мистър Пеготи, като проследи с пръста си тази част на писмото. — Дошъл съм, за да узная, госпожо, дали той ще удържи думата си.
— Не — отвърна тя.
— И защо не? — запита мистър Пеготи.
— Това е невъзможно. То би го опозорило! Вие не можете да не съзнавате, че тя стои много по-долу от него.
— По този начин ще се издигне!
— Тя е необразована и невежа.
— Може да сте права, госпожо, макар и аз да не мисля така — каза мистър Пеготи. — Но пък сигурно аз не мога да съдя за тези работи. Е, добре тогава, образовайте я!
— Щом като ме принуждавате да говоря искрено — нещо, което никога не бих желала, — трябва да ви кажа, че долният й произход, ако не другите обстоятелства, прави този брак невъзможен.
— Послушайте ме, госпожо — отвърна той бавно и спокойно. — Вие знаете много добре какво значи да обичате чедото си. И аз го знам. Ако ще и сто пъти да беше тя мое дете, нямаше да я обичам повече. Вие не знаете какво значи да изгубиш рожбата си. Аз обаче знам. Дори и всичките богатства на света да бяха мои, пак нямаше да ми стигнат да си я купя обратно. Ако я спасите от този позор, ние няма да я посрамим. Нито един от нас, между които е израснала и които са я считали за своя, не ще погледне вече хубавото й лице. Ще сме доволни да не я виждаме, стига да знаем, че е щастлива. Да, ще бъдем доволни, макар и да знаем, че е далеч, под друго небе, под друго слънце. Ще бъдем доволни да я оставим на съпруга й — и на дечицата й може би — и ще чакаме времето, когато всички ще бъдем равни пред божието лице!
Грубоватото красноречие, с което той говореше, не остана без въздействие. Тя не бе изменила гордото си държане, но когато му отговори, в гласа й прозвуча мека нотка.
— Аз никого не оправдавам и никого не виня, обаче трябва със съжаление да повторя, че това е невъзможно. Подобен брак би погубил неминуемо кариерата му и би разрушил всичките му изгледи за бъдещето. Не, не, това в никакъв случай не може да стане и никога няма да стане. Ако е възможно да се даде някакво друго удовлетворение…
— Пред себе си виждам приликата на онова лице — прекъсна я мистър Пеготи с бляскащи вперени очи, — което ме е гледало у дома ми, край огнището ми, в ладията ми, къде ли не — едно такова засмяно и приветливо лице, което всъщност е било толкова вероломно, че едва ли не полудявам, като си спомня за него. И ако подобното нему лице не изгаря от срам при мисълта, че ми предлага пари за позора и гибелта на моето дете, това е също така страшно, както вероломството на първото. Тогава значи това лице не принадлежи на една дама.
При тези негови думи мисис Стиърфорд мигновено се промени. Лицето й почервеня от гняв и като се хвана здраво с двете си ръце за страничните облегалки на стола, тя каза с надменен глас:
— А какво удовлетворение ще дадете на мен за пропастта, която се отваря между мен и сина ми? Какво е вашата любов пред моята? Какво е вашата раздяла пред нашата?
Мис Дартъл я докосна леко, наведе глава и й прошепна нещо, но тя не искаше да слуша.
— Не, Роза, нито една думичка! Нека този човек чуе какво ще му кажа! Моят син, който е едничката цел на живота ми, около когото се въртят всичките ми мисли, чиито желания съм удовлетворявала още от люлката, от когото не съм имала отделно съществуване от самия миг на раждането му — той, той да ме остави заради някакво си нищожно момиче! Да се отплати за доверието ми с постоянни измами и да ме напусне заради нея! Да жертва заради този отвратителен свой каприз синовната си любов, дълг, уважение, признателност — всичко онова, което всеки ден и всеки час трябва все по-здраво да го привързва към мен! Нима това не е обида?
Отново Роза Дартъл се опита да я успокои, но и този път напразно.
— Мълчете, Роза, казвам ви! Ако той поставя всичко на карта заради някакъв си нищожен каприз, то и аз съм готова на всичко заради една много по-съществена цел. Нека да върви където си иска със средствата, с които разполага благодарение на любовта ми към него! Нима мисли, че дългото му отсъствие ще ме сломи? Много малко ме познава той, ако разчита на това! Ако се откаже от каприза си, ще го приема с отворени обятия. Но ако не се откаже от нея още сега, няма да му позволя никога да се приближи до мен, ако ще и да умирам, стига да имам сила да направя знак с ръка, че не го искам. Ще го приема само ако се отрече от нея завинаги и ако дойде да моли смирено за прошка. Това е мое право. Това е отплатата, която аз ще търся. Ето кое ни разделя един от друг! И нима това не е обида? — прибави тя, като погледна посетителя си със своя горд, непримирим взор.
Докато слушах и гледах как майката изричаше тези думи, струваше ми се, че сякаш слушам и гледам как синът й се противопоставя. Добре познатото ми негово упорство и неумолимост виждах сега проявени и от майка му. Стана ми съвсем ясно, че цялата своя зле направлявана енергия той е наследил от нея и всичко това ги правеше досущ еднакви.
Сетне тя се обърна към мен и с предишния си висок и надменен тон заяви, че е вече безполезно да се приказва повече, затова би ни помолила да сложим край на посещението си. Стана величествено, готова да напусне стаята, когато мистър Пеготи й направи знак, че не е нужно.
— Не се страхувайте, че ще ви безпокоя повече, госпожо — каза той, като тръгна към вратата. — Нямам какво друго да казвам. Дойдох тук без всякаква надежда и си отивам без надежда. Сторих това, което смятах, че би било редно, но никога не съм считал, че ще излезе нещо от идването ми тук. На мен и на близките ми този дом донесе такава злина, че нямам никакво право да очаквам от него нещо добро.
С тези думи си излязохме, като я оставихме изправена до креслото си, с горда осанка и красиво лице.
На излизане трябваше да прекосим една стъклена галерия, над която се увиваше лоза. Листата и филизите й бяха зелени и тъй като денят бе слънчев, стъклените врати, водещи към градината, бяха широко разтворени. Когато вече бяхме до самия изход, Роза Дартъл, която идеше насреща ни, се спря и се обърна към мен:
— Няма що, добре направихте, че доведохте този човек тук!
Не можех да си представя, че дори и в нея може да се наслоят толкова гняв и презрение, затъмняващи лицето й и проблясващи в катраненочерните й очи. Причиненият от тесличката белег личеше много ясно, както винаги, когато тя биваше възбудена. Когато той потрепна тъй, както го бях виждал и друг път, тя вдигна ръка и го докосна.
— Този човек трябваше да поощрявате и да водите тук, нали? Верен приятел сте, няма що!
— Мис Дартъл — отвърнах й аз, — нима сте толкова несправедлива, че обвинявате мен?
— Защо разделяте тези две луди същества? — каза ми тя. — Не знаете ли, че тяхната гордост и упоритост ги е побъркала?
— Та това мое дело ли е?
— Дали е ваше дело! Защо водите този човек тук?
— Той е един жестоко обиден човек, мис Дартъл. Може би вие не съзнавате това.
