— Съзнавам, че Джеймс Стиърфорд има невярно и порочно сърце и че е предател, но какво ни влиза в работа този човек и неговата проста племенница?
— Мис Дартъл — казах аз, — вие правите обидата още по-тежка. И без това тя е достатъчно дълбока. Едничкото нещо, което ще ви кажа на разделяне, е, че сте много несправедлива към него.
— Несправедлива към него ли? — отвърна тя. — Всички те са негодници и развратници. А колкото до племенницата му, бих я пребила!
Мистър Пеготи отмина, без да каже дума, и излезе от вратата.
— Срамота, мис Дартъл! Срамота! — извиках аз с възмущение. — Как можете да го тъпчете така в незаслуженото му нещастие!
— Ох, как бих ги стъпкала всичките! — отвърна тя. — Бих съборила къщата му. Бих дамгосала лицето й, бих я облякла в парцали и бих я изхвърлила на улицата да гладува. И ако зависеше от мен, бездруго бих направила всичко това. О, как бих го направила! Как я ненавиждам! И ако знаех къде бих могла да я намеря, бих отишла да й изкажа възмущението си от позора й. Ако можех да я блъсна в гроба й и това бих сторила. Ако бих могла да кажа някоя дума, която да я утеши в предсмъртния й час, по-скоро бих умряла, отколкото да я произнеса.
Чувствувах, че жестокостта на думите й не можеше да изрази всичката злоба, която я бе обзела и която се излъчваше от цялата й фигура, макар че гласът й вместо по-висок сега да бе по-нисък от преди. Никакво описание не може да бъде достатъчно силно, за да я представи такава, каквато си я спомням в онзи миг, нито пък може да предаде силата на яростта й. Виждал съм гняв у много хора, но никога в такава форма, в каквато той се прояви у нея.
Когато го настигнах, мистър Пеготи вървеше бавно и замислено надолу по хълма. Щом като го приближих, той ми каза, че тъй като вече е изпълнил това, което е считал за свой дълг в Лондон, още същата вечер възнамерява „да поеме пътя“. Запитах го къде смята да отиде. Едничкото нещо, което ми отговори, беше:
— Отивам да търся племенницата си, сър.
Прибрахме се в малката квартира над свещарския дюкян и там намерих сгоден случай да съобщя на Пеготи за намеренията му. Тя ми отвърна, че същото бил казал и на нея сутринта. И тя не знаеше повече от мен къде мисли той да отива, обаче беше уверена, че си има някакъв план.
Не ми се искаше да го оставя сам при тези обстоятелства и затова и тримата хапнахме млин с говеждо месо — ядене, с което Пеготи беше известна и което в този специален случай дъхаше на чай, кафе, масло, бекон, сирене, пресен хляб, дърва, свещи и орехи, чиито миризми излизаха от дюкяна долу. След вечеря поседяхме около един час край прозореца, без да приказваме много, след което мистър Пеготи стана, внесе кожената си чанта и дебелия си бастун и ги сложи върху масата.
Той прие от сестра си малка сума пари за сметка на част от наследството, оставено от зет му. Тя едва щеше да му стигне за един месец, помислих си аз. Той обеща да ми пише, когато нещо му се случи, сетне преметна чантата, взе си шапката и бастуна и каза сбогом и на двама ни.
— Желая ти всичко добро, мила ми приятелко — рече той, като прегърна Пеготи, — а също така и на вас, мастър Дейви! — прибави той и ми разтърси ръката. — Отивам да я търся по широкия свят. Ако ли тя си дойде, докато съм далеч — но уви, това едва ли ще стане, — или пък ако я доведа със себе си, моето намерение е тя и аз да живеем там, където никой не би я укорил. Ако ли се случи нещо с мен, помнете, че последните ми думи към нея са били: „Все така продължавам да обичам любимото си дете и от сърце му прощавам!“
Той каза това тържествено и с гола глава; сетне си сложи шапката, слезе долу и пое по пътя. Придружихме го до вратата. Вечерта бе топла и прашна. Залязващото слънце заливаше с червено сияние дългата улица, по която отекваха стъпките му. Той вървеше самичък и когато сви зад ъгъла на нашата уличка, фигурата му се озари от светлината и изчезна.
Често пъти след това, когато се свечеряваше или пък когато нощем се събудех и погледнех луната, или звездите, или когато наблюдавах дъжда и се ослушвах във вятъра, си мислех за самотната фигура на клетия скитник, и си спомнях думите му:
„Отивам да я търся по широкия свят. Ако ли се случи нещо с мен, помнете, че последните ми думи към нея са: «Все така продължавам да обичам любимото си дете и от сърце му прощавам!…»“
XXXIII ГЛАВА
БЛАЖЕНСТВО
През всичкото това време продължавах да обичам Дора все по-силно и по-силно. Мисълта за нея ми беше убежище в мъката и разочарованието, като дори ми помагаше да понеса загубата на приятелството си със Стиърфорд. Колкото повече жалех себе си или другите, толкова по-упорито търсех утеха в Дориния образ. Колкото повече светът ми се струваше преизпълнен с измама и болка, толкова по-чисто и по- лъчезарно светеше Дорината звезда над света. Нямах точна представа откъде водеше Дора своето съществуване, нито пък с какви висши създания бе сродена, обаче съм сигурен, че с възмущение и презрение бих отхвърлил мисълта, че е човешко същество, подобно на всички други девойки.
Ако мога така да се изразя, бях просто пропит от Дора. Не само че бях влюбен в нея до уши, но и цялото ми същество бе проникнато от тази любов. Метафорично казано, от мен можеше да се изстиска толкова любов, че в нея би могъл да се удави човек и въпреки това би ми останало достатъчно, за да залее целия ми живот.
Първото нещо, което сторих за себе си, когато се върнах, беше да направя една вечерна разходка до Норууд и да си помечтая за Дора. Все ми се струва, че причината за тази моя побърканост беше луната. Но каквато и да беше тя, аз обикалях около къщата и градината в продължение на цели два часа подобно на лунатик, назъртах през пролуките на оградата, ръждясалите гвоздеи на върха й издраскваха брадата ми, пращах въздушни целувки на светлините в прозорците и от време на време романтично умолявах нощта да пази моята Дора — и сам аз не знам от какво, навярно от пожар. А може би и от мишки, към които тя хранеше страшно отвращение.
Любовта ми така здраво бе заседнала в мислите ми и за мен бе така естествено да се доверя на Пеготи, че една вечер, когато я заварих седнала край огнището, заобиколена с шивашките си принадлежности, заета с изкърпване на дрехите ми, й открих тайната си по твърде заобиколен начин. Пеготи много се заинтересува, обаче никак не ми бе възможно да я накарам да види нещата от моята гледна точка. Тъй като имаше много високо мнение за мен, тя просто не можеше да разбере защо падам духом и защо съм така отчаян.
— Тази девойка трябва да се счита истински щастлива да има за обожател прекрасен младеж като теб. А пък що се отнася до баща й — добави тя, — какво друго, за бога, може да очаква той!
Забелязах обаче, че прокторската тога и колосаният нагръдник на мистър Спенлоу смаяха малко Пеготи и й вдъхнаха по-голяма почит към човека, който в моите очи всеки ден ставаше все по-различен и по- различен от обикновените хора и когато седеше изправен в съдебната зала сред книжата си, струваше ми се, че сякаш някакво сияние се излъчва наоколо му и той ми заприличваше на фар сред море от книжа.
Заех се с уреждането на Пеготиното състояние с немалка гордост. Извърших всички подробности около утвърждаването на завещанието, сетне я заведох в банката и в скоро време всичко се уреди. И за да поразнообразим малко тази своя дейност, отидохме да разгледаме изложбата на восъчни фигури на Флийт Стрийт (надявам се, че в продължение на тези двадесет години те са били стопени), обиколихме изложбата на везмо на мис Линууд, разгледахме Лондонската кула и посетихме катедралата „Сейнт Пол“. Всички тези чудеса доставиха толкова радост на Пеготи, колкото бе способна да изпита при съществуващите обстоятелства.
Когато уредихме Пеготините работи (които не бяха особено сложни, но в замяна на това доста доходни за съдилището), я заведох една сутрин в кабинета на мистър Спенлоу, за да заплати необходимите такси. Старият Тифи ни съобщи, че мистър Спенлоу бил отишъл за малко в съда с някакъв клиент, който трябвало да положи клетва за позволително за венчавка. Тъй като знаех, че няма много да се забави, помолих Пеготи да почака малко.
В съда имахме обичай да се държим с клиентите съобразно с делата, по които те се явяваха при нас. Когато трябваше да се утвърждава завещанието на някой наскоро починал, то длъжностните лица добиваха печален и тържествен вид и заприличваха на погребални разпоредители. Ако ли пък се касаеше за венчални
