свидетелства, същото чувство на деликатност ни задължаваше да се отнасяме със съответните клиенти весело и празнично. Затова загатнах на Пеготи, че сега тя ще намери мистър Спенлоу много по-весел, напълно съвзел се след удара, който му бе причинила смъртта на мистър Баркис. И действително, той влезе с вид на жених.
Обаче на нас с Пеготи никак не ни беше до мистър Спенлоу, тъй като видяхме, че заедно с него бе влязъл мистър Мърдстоун. Той не се беше изменил почти никак. Косата му изглеждаше също тъй гъста и положително беше също тъй черна както преди, а погледът му внушаваше също така малко доверие, както и в миналото.
— А, Копърфийлд, вие тук ли сте? — каза ми мистър Спенлоу. — Струва ми се, че се познавате с този господин, така ли?
Аз се поклоних хладно на споменатия господин, а Пеготи даде вид, че едва го познава. Отначало той се посмути, когато ни видя там и двамата, обаче веднага реши как трябва да постъпи и се приближи към мен.
— Надявам се — каза ми той, — че сте добре.
— Това едва ли ви интересува — отвърнах, — но ако желаете да знаете, действително съм добре.
Изгледахме се един друг и после той се обърна към Пеготи.
— А вие как сте? Със съжаление забелязвам, че сте загубили съпруга си.
— Това не е първата загуба, която понасям в живота си, мистър Мърдстоун — отвърна Пеготи, като се разтрепера от глава до пети. — Радвам се обаче, че поне за нея няма никой виновен.
— Ха! — възкликна той. — Това е утешителна мисъл. Вие значи считате, че сте изпълнили дълга си, така ли?
— Спокойна съм, като си помисля, че не съм отнела ничий живот — каза Пеготи. — Така си е мистър Мърдстоун, аз не съм изпратила никое мило създание в ранния му гроб!
Той я погледна мрачно — стори ми се, че в него бе заговорила съвестта — и като обърна главата си към мен, но с поглед, отправен към нозете ми вместо към лицето, каза:
— Ние едва ли ще се срещнем скоро — нещо, което безсъмнено би било добро и за двама ни, тъй като подобни срещи никога не могат да бъдат приятни. Не очаквам, че вие, който винаги сте се бунтували срещу правото ми да ви направлявам и ръководя, упражнявано само във ваша полза и за ваше добро, бихте изпитвали някаква благодарност и добри чувства към мен. Между нас съществува ненавист…
— И при това твърде стара — прекъснах го аз.
Той се усмихна и ми хвърли най-злия поглед, който можеха да ми отправят черните му очи.
— Да, тази омраза се роди в гърдите ви, докато бяхте още съвсем малко дете. Тя огорчи живота на клетата ви майка. Прав сте, омразата ни е твърде стара. Надявам се, че за в бъдеще ще станете по-добър и ще се поправите.
Тук той прекъсна разговора, който се водеше с нисък глас в един ъгъл на външната канцелария, след което влезе в стаята на мистър Спенлоу и каза високо, със съвсем приятен глас:
— Хората от вашата професия, мистър Спенлоу, са свикнали да слушат семейни разправии и знаят колко сложни и мъчителни са те!
При тези думи той заплати таксата за венчалното си свидетелство, пое внимателно сгънатия документ от ръката на мистър Спенлоу, както и сърдечните му благопожелания за щастлив семеен живот, и напусна канцеларията.
Навярно би ми било по-мъчно да се сдържа да не отвърна нищо на думите му, ако не трябваше да полагам неимоверни усилия да внуша на Пеготи (добрата женица се бе ядосала само заради мен), че тук не е място за разплащане на стари вражди. Тя бе така развълнувана, че много се зарадвах, когато, трогната от спомена за миналите ни страдания, се хвърли на шията ми в присъствието на мистър Спенлоу и чиновниците му.
Както изглежда, мистър Спенлоу не знаеше какво е родството между мистър Мърдстоун и мен, и бях доволен от това, тъй като не можех да понеса да му разправя за страданията на нещастната ми майка. Моят патрон, види се, смяташе, че в нашето семейство начело на господстващата партия стои леля ми, а начело на бунтуващата се някой друг. Така поне заключих от това, което каза, докато чакахме мистър Тифи да направи сметката на Пеготи.
— Мис Тротууд — каза той — е безсъмнено жена със силен характер и едва ли би отстъпила, когато й се противопоставят. Аз се възхищавам от нрава й и мога да ви поздравя, Копърфийлд, че защитавате справедливата кауза. Трябва само да се съжалява, когато възникнат семейни разправии, обаче те са неизбежни и важното е човек да застане на страната на справедливостта, с други думи там, където е паричният интерес. Изглежда, че мистър Мърдстоун сключва сполучлив брак.
Обясних му, че не знам нищо по този въпрос.
— Трябва да е така — подхвана отново той. — От това, което подразбрах от думите на мистър Мърдстоун — в такива случаи човек обича да приказва, — и от това, което спомена мис Мърдстоун, заключавам, че бракът трябва да е наистина сполучлив.
— Искате да кажете, че младоженката има пари ли, сър? — запитах го аз.
— Да — отвърна мистър Спенлоу. — Разбирам, че има пари, а се научавам, че била и красива.
— О, така ли! Дали е млада?
— Току-що навършила пълнолетие — каза мистър Спенлоу. — Дори е трябвало да чакат.
— Господ да й е на помощ! — възкликна Пеготи. Тя каза това така буйно и така неочаквано, че и тримата се смутихме.
Старият Тифи скоро се появи и даде сметката най-напред на мистър Спенлоу да я прегледа. Той скри брадичка в яката си, почеса я леко и провери всяко перо поотделно, при което лицето му се помрачи (очевидно огорчен от користолюбието на мистър Джоркинс), и отново я върна на Тифи, като въздъхна отегчено.
— Да — каза той. — Така е. Точно така. Бих бил крайно щастлив. Копърфийлд, ако можех да намаля до минимум тези разходи, но досадното в професията ми е това, че не съм в състояние да се вслушвам само в собствените си желания. Имам съдружник — мистър Джоркинс.
Като заключих по меланхоличния му тон, че ако зависеше от него, не би взел никакъв хонорар, аз му поблагодарих от името на Пеготи и заплатих сумата на Тифи. Тогава Пеготи се запъти към квартирата си, а мистър Спенлоу и аз отидохме в съда, където щеше да се гледа едно бракоразводно дело, подсъдно на един чудноват закон, който сега, вярвам, е отменен, но по силата на който съм видял да се разтрогват няколко бракове. Случаят беше следният: съпругът, чието име беше Томъс Бенджамин, извадил венчалното си свидетелство само под името Томъс, без да прибави и „Бенджамин“, което навярно сторил в случай, че бракът не излезе по угодата му. И тъй като действително не излязъл по угодата му или пък може би съпругата омръзнала на клетия човечец, сега той се яви в съда с един приятел и заяви, че името му е Томъс Бенджамин и следователно не е женен. За негово най-голямо задоволство съдът потвърди това.
Трябва да спомена, че доста се усъмних в справедливостта на решението, обаче мистър Спенлоу ми възрази, като каза:
— Това е светът, в него има и добро, и зло. Погледнете черковните закони, и в тях дори има и добро, и зло. Просто системата е такава и няма какво друго да се прави!
Нямах смелостта да загатна на Дориния баща, че ако всеки от нас се запретне, може би ще поправим малко несъобразностите на света, обаче все пак дръзнах да му заявя, че бихме могли да подобрим поне Църковния и Адмиралтейския съд. Мистър Спенлоу ми отвърна, че особено би желал да премахна тази мисъл от главата си, тъй като тя не е достойна за джентълменския ми характер, но че той би се зарадвал да чуе от мен какви промени считам за належащи в това съдилище.
Хвърлих поглед към тази част на учреждението, която беше най-близо до нас — по това време клиентът ни бе вече освободен от веригите на брака си й минавахме край прерогативната инстанция, — и посочих, че тъкмо тази инстанция ми се струва твърде странно уредена.
— В какво отношение? — запита ме мистър Спенлоу.
Отговорих му, като отдадох нужната почит на опитността му (която почит, струва ми се, беше толкова по-голяма, защото бе Дориният баща), че ми се струва твърде неразумно, дето регистратурата на тази съдебна инстанция, съдържаща завещанията на всички жители на грамадния Кентърбърийски окръг от цели три века насам, трябва да се помещава в едно случайно здание, строено съвсем не за тази цел, взето под
