— Надявам се, че конят ви не е бил много уморен, когато се прибрахте снощи — каза Дора, като вдигна прелестните си очи. — Пътят беше доста дълъг за него.
Не, реших да го направя днес.
— Да, за него пътят беше дълъг, тъй като нямаше какво да го поддържа.
— О, клетичкият, не беше ли нахранен?
Взех да мисля да го отложа за утре.
— Н-не — казах аз, — бедата беше не в това, че не е бил нахранен, а че не е могъл да изпита моето неизразимо щастие да бъде край вас.
Дора наведе глава върху рисунката си и каза след малко, докато през това време аз стоях обхванат от треска и с вдървени крака:
— По едно време, изглежда, че и вие не съзнавахте добре това свое щастие.
Разбрах, че вече връщане няма. Сега или никога!
— Види се, вие никак не държахте на това щастие — каза Дора, като вдигна леко вежди и поклати глава, — когато седяхте до мис Кити.
Трябва да отбележа, че Кити беше името на създанието в розова рокля с малките очи.
— Впрочем не виждам за какво трябва да държите на него — каза Дора, — нито пък защо трябва да го считате за щастие. Но, разбира се, вие само се шегувате. Освен това никой не се съмнява, че сте напълно свободен да вършите каквото си искате. Джип, немирник такъв, ела тук!
Не знам как го направих. Всичко стана само в един миг. Скочих преди Джип. Взех Дора в обятията си. Преливах от красноречие. Не търсех никакви думи. Казах й колко я обичам. Казах й, че без нея бих умрял. Казах и, че тя е идолът ми и че я обожавам. Джип лаеше лудо през всичкото време.
Когато Дора оброни глава и заплака, и затрепера, красноречието ми се удвои. Ако тя би пожелала да умра за нея, достатъчно бе само да го каже, и аз бях готов. Животът без Дорината любов би бил за мен невъзможен. Не бих могъл да го понеса и нямаше да го понеса. Обичах я още от мига, когато я бях видял за първи път. И в този миг я обичах до полуда, И винаги, всеки миг ще я обичам до полуда. И други са обичали по-рано, и други ще обичат занапред, но никой никога не е могъл, не е обичал и няма да обича тъй, както я обичам аз. Колкото по-буйно произнасях думите си, толкова по-усилено лаеше Джип. Всеки от нас по свой начин подлудяваше все повече и повече.
Е добре! Малко по малко Дора и аз се намерихме седнали на дивана, вече успокоени, а Джип лежеше на скута й, като примигваше миролюбиво насреща ми. Бях свалил товара от плещите си. Бях потънал в безкрайно блаженство. Дора и аз бяхме сгодени.
Предполагам, и двамата имахме някаква смътна представа, че всичко това ще свърши с женитба. Изглежда, че трябва да е било така, защото Дора каза, че в никакъв случай не бива да се венчаем без бащиното й съгласие. Обаче всъщност, обхванати от младежка жар, ние не поглеждахме нито напред, нито назад, нито пък желаехме нещо друго освен настоящето. Решихме, че засега трябва да пазим в тайна любовта си и да не я доверяваме на мистър Спенлоу. Но аз съм положителен — тогава и през ум не ми минаваше, че в това има нещо нечестно.
Мис Милс беше по-замислена отвсякога, когато Дора отиде да я повика и я доведе. Предполагам, това беше, защото случилото се между нас не можеше да не събуди заглъхналото ехо в пещерите на спомена. Тя обаче ни даде благословията си, увери ни в трайността на приятелството си и изобщо говореше ни така, както подобава на човек, отказал се завинаги от света.
Какви волни, приказни, щастливи, глупави мигове бяха те! Премерих Дориния пръст за пръстен, който щеше да бъде направен от незабравки, и златарят, комуто занесох мярката, разбра каква е работата и ми се смя, а след това ми определи каквато цена си искаше за хубавата мъничка дрънкулка с нейните сини камъчета. Всичко това е така свързано в паметта ми с Дорината ръка, че когато вчера зърнах случайно подобно пръстенче на пръста на собствената си дъщеря, за миг сърцето ми се сви от болка!
Когато с високо вдигната глава се разхождах из лондонските улици и с възторг носех в сърцето си своята тайна, чувствувах се горд, че съм влюбен и че самият аз съм любим, и дори да можех да хвърча във въздуха, пак нямаше да се чувствувам така извисен над нещастните същества, които пълзяха по земята!
А срещите ни с Дора в градината на площада, когато седяхме в прашната беседка! И до ден днешен обичам лондонските врабци само заради тогавашното си щастие и в опушените им пера виждам всичките отблясъци на тропиците!
Ами първото ни голямо скарване (една седмица след годежа ни), когато Дора ми върна пръстена заедно с една бележка, в която бе употребила страшния израз, че „любовта ни е започнала в глупост и е свършила в лудост“! О, ужасни думи, заради които си скубех косата и крещях, че всичко е свършено!
Ами когато под закрилата на нощта долетях до мис Милс и се видях с нея крадешком в задната кухня с пресата за пране! Как я молих да ни посредничи и да предотврати лудостта, към която бяхме тръгнали! С каква жар се зае тя да свърши това дело и се върна с Дора, след което от дълбините на собствения си горчив опит ни закле да се сдобрим, за да избегнем пустите пясъци на Сахара.
А как плакахме и се сдобрихме, как отново се чувствувахме така блажени, че задната кухничка, с пресата и всичко, се превърна в любовен храм, в който си съставихме план да си пишем чрез мис Милс поне веднъж на ден.
Да, какви волни, приказни, щастливи, глупави мигове! В целия ми живот няма други моменти, за които да си спомням с такава усмивка на лицето и с такава нежност в душата!
XXXIV ГЛАВА
ЛЕЛЯ МЕ СМАЙВА
Писах на Агнеса веднага след като Дора и аз се сгодихме. Изпратих й дълго писмо, в което се опитвах да обясня каква благословия се е изсипала над главата ми и каква прекрасна девойка е Дора. Умолявах я да не счита това за лекомислена страст, способна да отстъпи място на друга, нито пък да смята, че има и най- малка прилика с момчешките ми капризи, на които така много се бяхме смели заедно. Уверих я, че дълбочината на настоящата ми любов е неизмерима, и изразих мнението, че никой никога не е изпитвал такова нещо.
Когато пишех на Агнеса в една прекрасна вечер, седнал край отворения прозорец, споменът за ясните кротки очи и спокойното й лице ме облъхна нежно и покоят, който винаги се излъчваше от нея, стопи напрегнатостта и трескавостта, всред които живеех напоследък и от които до голяма степен щастието ми смучеше соковете си. В душата ми бе настъпило такова успокоение, че заплаках. Спомням си, че седях, подпрял с ръка главата си, писмото лежеше пред мен наполовина написано, а мислите ми летяха към Агнеса като към своя истински дом. Чувствувах, че в покоя на старинната къща, станала едва ли не свещена поради присъствието й там, Дора и аз бихме били по-щастливи, отколкото където и да било другаде. Усещах, че ако в любов, радост, мъка, надежда или разочарование сърцето ми се обърне нататък, единствено там ще намери своя най-добър приятел и най-сигурен подслон.
Не й споменах нищо за Стиърфорд. Казах само, че приятелите ми от Ярмут преживяват страшна скръб поради бягството на Емилия и че за мен всичко това е двойно по-мъчително поради придружаващите го обстоятелства. Знаех колко бърже долавя тя истината и бях сигурен, че няма да е тя първата, която ще спомене името му.
Получих отговор на това свое писмо още с първата обратна поща. Когато го четях, сякаш чувах Агнеса да ми говори. То звучеше в ушите ми като топлия й сърдечен глас. Какво повече бих могъл да кажа!
Напоследък, докато отсъствувах от къщи, Тредълс идвал два или три пъти да ме търси. Той все сварвал Пеготи у дома и бързо-бързо се сприятелил с нея, като дори оставал да си поприказват. Това ми разправяше Пеготи, обаче се боя, че приказването е било само от нейна страна, тъй като, да я благослови бог, тя просто не можеше да се спре, когато захващаше да говори за мен.
Това ми напомня не само че очаквах Тредълс един ден, който сам той ми бе определил и който вече бе дошъл, но и обстоятелството, че мисис Круп се бе отказала от всичките си задължения спрямо мен (не обаче и от правото си да получава наем), докато Пеготи продължаваше да ме посещава. След като на няколко пъти я чувах да разговаря по стълбите за Пеготи с някакъв невидим събеседник (тъй като, искрено казано, изобщо ми изглеждаше доста самотна по онова време), тя ми изпрати едно писмо, в което бе изразила мнението си по този въпрос. Като започваше с твърдението, което прилагаше при всяка случка и
