нея. Дал съм си дума, че няма да повтарям тази грешка, и това е достатъчно, но сега с най-голяма готовност обещавам същото и пред теб. Първото злощастно задължение вече съм изплатил. Не се съмнявам, че мистър Микобър сам би сторил това, ако би могъл, но то положително не беше по силите му. Има едно нещо у мистър Микобър, Копърфийлд, което много ме възхищава. То се отнася до второто задължение, чийто срок за изплащане още не е дошъл. За неговото погасяване той не казва, че е осигурено, а че ще бъде осигурено. И това е наистина честно и почтено от негова страна, нали?
Не исках да разклатя вярата на добрия си приятел и затова се съгласих с него. След като поприказвахме още малко, отидохме до свещарския дюкян, за да разправим всичко и на Пеготи. Тредълс отказа да прекара вечерта с мен, едно защото предчувствуваше, че някой друг може би ще купи собствените му вещи преди него, и второ, понеже тази вечер от седмицата той винаги посвещаваше в писане на най-милото момиче в света.
Никога няма да го забравя как надзърташе иззад ъгъла на уличката срещу Тотенъм Роуд, докато Пеготи се пазареше за скъпоценните вещи. Колко развълнуван беше той, когато тя се върна при нас, след като напразно бе предложила една цена, неприета от неумолимия продавач! Тя обаче отново отиде в дюкяна и в края на краищата купи нещата на сравнително ниска цена. Тредълс просто се замая от радост.
— Крайно много съм ви задължен — каза й той, когато разбра, че вещите ще бъдат изпратени в квартирата му още същата вечер. — Ако ти поискам още една услуга, Копърфийлд, надявам се, че няма да сметнеш молбата ми за смешна, нали?
Предварително му обещах това.
— Ще ви благодаря много — обърна се той към Пеготи, — ако бъдете така добра да вземете още сега саксията (тъй като тя, Копърфийлд, принадлежи на Софи), така че да мога самичък да си я отнеса.
Пеготи с радост изпълни желанието му и той я обсипа с благодарности, след което тръгна по Тотенъм Роуд, взел нежно в ръце саксията, с изписано по лицето му такова доволство, каквото не бях виждал дотогава.
Сетне се върнахме в квартирата ми. Не познавам друг човек, за когото витрините да представляват такова привлекателно зрелище, както за Пеготи. Вървях безцелно край нея, като се забавлявах да я гледам как вперва очи в дюкяните, и от време на време я изчаквах да ме настигне. Така че доста време мина, преди да стигнем до Аделфи.
Докато се изкачвахме по стълбите, забелязах, че капаните на мисис Круп са изчезнали, а освен това се виждаха и нечии следи от стъпки. И двамата се зачудихме много, когато видяхме външната ми врата отворена (спомням си, че на излизане я бях затворил) и чухме отвътре гласове.
Изгледахме се един друг, без да разбираме какво става, и влязохме във всекидневната. Каква беше изненадата ми, когато там заварихме не друг, а леля ми и мистър Дик! Леля седеше върху цял куп сандъчета и вързопи, с двете си птички пред нея и с котката на коляно, подобна на някакъв женски Робинзон Крузо, заета да пие чай. Мистър Дик се облягаше замислено на едно грамадно хвърчило, прилично на онова, което така често бяхме пущали заедно, а зад гърба му бе натрупан още багаж.
— Скъпа ми лельо! — провикнах се аз. — Виж ти, каква неочаквана радост!
Прегърнахме се сърдечно. Мистър Дик и аз си стиснахме приятелски ръце. А мисис Круп, която беше заета с приготвянето на чая и не можеше да забележи кой е в стаята и кой не е, най-любезно каза, че е знаела много добре колко много ще се зарадва мистър Копърфийлд, когато види скъпите си роднини.
— Хей, вие! — извика леля ми на Пеготи, която потрепваше пред погледа на страшната за нея жена. — Как сте?
— Спомняш си леля, нали, Пеготи? — казах аз.
— За бога, дете — възкликна леля, — не наричай жената с това име на човек от някой остров на Южните морета!14 Щом веднъж се е омъжила и се е отървала от него — и това е било най-хубавото нещо, което е могла да стори, — защо не я оставиш да се възползува от тази промяна? Сега как се наричате, П.? — запита леля бавачката ми, произнасяйки само първата й буква като компромис за ненавистното й име.
— Баркис, госпожо — каза Пеготи, като й направи реверанс.
— Ето, това е човешко име — каза леля ми. — То поне не създава впечатлението, че имате нужда от мисионер. Как сте, Баркис? Надявам се, добре.
Окуражена от тези любезни думи, както и от протегнатата ръка на леля ми, Баркис пристъпи напред, пое ръката й и в отговор отново направи реверанс.
— Виждам, че и двете сме по-стари, отколкото бяхме, когато се видяхме първия път — каза леля. — Знаете, по-рано сме се виждали само веднъж. И добре се наредихме тогава! Трот, миличък, още една чашка.
Поднесох смирено чашата на леля, която седеше с обичайната си вдървеност, и се осмелих да й направя забележка, задето бе седнала на един сандък.
— Нека да дръпна насам дивана или пък креслото, лельо — казах аз. — Защо трябва да се измъчваш така?
— Благодаря, Трот — отвърна тя, — предпочитам да седя върху собствените си вещи. — Тук леля хвърли остър поглед към мисис Круп и забеляза: — Няма защо да ви безпокоим повече, госпожо.
— Да сложа ли още малко чай в чайника, преди да си изляза, госпожо? — попита мисис Круп.
— Не, госпожо, благодаря ви — отвърна леля.
— Ами да ви донеса ли още малко масло, госпожо? — попита мисис Круп. — Или може би ще ви убедя да опитате едно току-що снесено яйце? Или малко варен бекон? Не бих ли могла да сторя още нещо за скъпата ви леля, мистър Копърфийлд?
— Нищо, госпожо — отвърна леля ми. — Уверявам ви, че това ми е достатъчно.
Мисис Круп, която непрестанно се усмихваше, за да покаже благия си нрав, непрекъснато държеше главата си сведена на една страна, за да покаже деликатното си здраве, и непрестанно потриваше ръце, за да покаже готовността си да бъде в услуга на всички, постепенно се измъкна от стаята, като продължаваше да се усмихва, да накланя на една страна главата си и да потрива ръце.
— Дик — каза леля, — ти си спомняш какво съм ти говорила за хората, които се прекланят пред влиятелността и богатството, нали?
Мистър Дик я погледна боязливо, сякаш бе забравил това, за което го питаха, и отговори утвърдително.
— Мисис Круп е една от тях — продължи леля. — Баркис, бъдете така добра да се погрижите за чая и ми налейте, моля, още една чашка, тъй като сервирането на тази жена никак не ми се нрави.
Познавах леля си достатъчно добре, за да бъда уверен, че е дошла с много важна цел и че в пристигането й има нещо повече, отколкото би предположил някой чужд човек. Забелязах как погледът й се спираше върху мен, когато смяташе, че вниманието ми е отправено другаде, и какво колебание я обхващаше, докато се стараеше да запази външната си вцепененост и спокойствие. Започнах да се чудя дали пък не бях направил нещо да я обидя и съвестта ми нашепна, че още не съм й разправил за Дора. Дали всичко не беше за това, мислех си аз.
Тъй като знаех, че тя ще проговори само когато сама реши, седнах край нея, поприказвах на птичките, поиграх си с котката и се държа толкова непринудено, колкото можех. Всъщност обаче съвсем не бях спокоен. Бих бил неспокоен дори и ако мистър Дик, облегнал се на хвърчилото зад леля, не се възползуваше от всеки удобен случай да поклати мрачно с глава и да я посочи с пръст.
— Трот — обърна се най-после към мен тя, след като бе свършила чая си, бе огладила с ръце грижливо роклята си и бе избърсала устните си, — вие, Баркис, няма защо да си отивате! Трот, можеш ли да бъдеш твърд и устойчив?
— Надявам се, леличко.
— Сигурен ли си в това? — запита мис Бетси.
— Да, лельо.
— Тогава, моето момче, защо смяташ, че тази вечер предпочитам да седя върху собствените си вещи? — запита ме тя, като ме погледна остро.
Поклатих отрицателно глава, неспособен да отгатна причината на това нейно държане.
— Защото — каза леля — това е всичко, което притежавам. Защото, момчето ми, аз съм разорена!
Ако къщата и всеки един от нас се бе сгромолясал в реката, нямаше да се смая повече.
