обстоятелство, свързани с живота й, а именно, че самата тя е майка, мисис Круп по-нататък ме осведомяваше, че по-рано е живяла съвсем иначе, но че винаги е имала основна неприязън спрямо шпиони, осведомители и хора, които се бъркат в чужди работи. Казваше, че не желае да споменава имена — нека тези, за които се отнася това, сами се сетят — обаче шпионите, осведомителите и хората, бъркащи се в чужди работи — особено когато са облечени във вдовишки дрехи (тя бе подчертала последния израз), — винаги са се ползвали с презрението й. Ако един джентълмен се остави да бъде жертва на шпиони, осведомители и хора, които се бъркат в чужди работи (като пак казваше, че не желае да споменава имена), то това си е лично негова работа. Той е свободен да върши каквото му е угодно. Едничкото, което тя, мисис Круп, желае, е да не й се дава възможност „да влиза в контакт“ с подобни личности. Следователно моли да бъде освободена от длъжността да се занимава с горния етаж дотогава, докато нещата се върнат в старото положение. По-долу съобщаваше, че сметката ще бъде оставяна на масата за закуска всяка събота сутрин и тя трябва да бъде редовно уреждана, за да се спестят по-нататъшни неудобства и за двете страни.
След това мисис Круп се задоволи само да слага разни капани по стъпалата, обикновено под формата на кани и гърнета, и по този начин правеше опит да изкуси Пеготи да си счупи краката. Беше доста угнетително да се живее в това положение на обсада, но така много се боях от мисис Круп, че просто не виждах какво може да се направи.
— Драги ми Копърфийлд — провикна се Тредълс, като се появи на вратата ми точно в определения час въпреки всички препятствия, — как си?
— Драги ми Тредълс, много се радвам, че те виждам най-после, и съжалявам, че по-рано не си ме сварвал вкъщи, обаче така много съм зает…
— Да, да, знам — отвърна Тредълс, — разбира се. Твоята живее в Лондон, нали?
— Какво каза?
— Тя, извинявай, мис Д., знаеш, живее в Лондон, нали? — каза Тредълс, като поруменя от смущение.
— О, да. Близо до Лондон.
— Може би си спомняш, че моята живее в Девъншиър — една от десет сестри — каза Тредълс със сериозен вид. — Така че не съм толкова зает13 като тебе — искам да кажа, в този смисъл.
— Чудя се как издържаш да я виждаш толкова рядко — отвърнах аз.
— Ха! — възкликна замислено Тредълс. — Вярно, че е истинско чудо. Но, Копърфийлд, какво мога да сторя?
— Прав си — отвърнах с усмивка и не без да се изчервя. — Но ти си толкова търпелив и постоянен, Тредълс.
— Я виж ти, Копърфийлд! — възкликна Тредълс изненадано. — Нима такова впечатление ти правя? Да ти кажа право, съвсем не смятам, че съм наистина такъв. Самата тя обаче е такова изключително мило момиче, че сигурно е предала част от собствените си добродетели и на мен. Вярно, и това е възможно. Уверявам те, тя никога не се грижи за себе си, а мисли само за останалите девет.
— Тя най-голямата ли е? — запитах го аз.
— О, съвсем не — отвърна Тредълс. — Най-голямата е същинска красавица.
Той разбра, предполагам, че не можах да не се усмихна на наивността на думите му, и прибави като сам се усмихна:
— Не искам да кажа, че и моята София — хубаво име, Копърфийлд, нали?
— Много хубаво! — признах аз.
— Не искам да кажа, че и моята Софи не е красива в моите очи, и всеки би я намерил за най-милото момиче, положителен съм. Но когато разправям, че най-голямата е красавица, искам да кажа, че е… — и той заописва кръгове с ръцете си, — искам да кажа, че е просто великолепна — завърши енергично мисълта си Тредълс.
— Чудесно! Чудесно! — възкликнах аз.
— Уверявам те, тя е нещо наистина необикновено! Но знаеш ли, създадена е да живее всред общество и да й се възхищават, а пък поради ограничените средства няма много възможност за подобни неща и, естествено, това понякога я дразни и я прави взискателна. Софи все гледа да я успокоява:
— Софи най-младата ли е? — попитах аз.
— О, не, не! — каза Тредълс, като поклати брадичката си. — Двете най-малките са само по на девет и десет години. Софи ги учи и възпитава.
— Да не би тя да е втората?
— Не — каза Тредълс. — Сара е втората. Тя има някаква болест в гръбнака, клетото момиче. Лекарите казват, че малко по малко ще се излекува, но междувременно ще трябва да прекара на легло в продължение на цяла година. Софи я гледа. Софи е четвъртата.
— Майката жива ли е?
— О, да, жива е — отвърна Тредълс. — Тя е превъзходна жена, обаче влажният климат там никак не й понася и дори, дори е изгубила способността да движи членовете си.
— Колко жалко! — възкликнах аз.
— Да, много жалко — отвърна Тредълс. — Домакинството обаче не страда от това толкова, колкото може да се очаква, тъй като Софи я замества. Тя е същинска майка не само на собствената си майка, но и на останалите девет.
Възхитих се истински от добродетелите на годеницата му и с най-искреното намерение да направя всичко, което е по силите ми, за да не се злоупотребява с добротата му, го запитах за мистър Микобър.
— Той е много добре, Копърфийлд, благодаря — каза Тредълс. — Понастоящем не живея у него.
— Не?
— Не. Истината е — каза шепнешком Тредълс, — че поради временните си неприятности той е променил името си на Мортимър и не излиза от къщи, преди да се стъмни, като дори си слага очила. В предишната ни квартира правиха опис за наема. Мисис Микобър беше в такова ужасно състояние, че просто не можах да не стана поръчител и на втората полица, за която говореха тук. Сам можеш да си представиш, Копърфийлд, каква радост изпитах, когато работата се уреди и мисис Микобър поправи настроението си.
— Хм! — казах аз.
— Вярно, че щастието й не трая дълго — продължи Тредълс — тъй като за нещастие в течение на следващата седмица направиха друг опис. Това ни принуди да се разделим. Оттогава живея в мебелирана квартира, а Мортимърови съвсем са се уединили. Предполагам, няма да ме сметнеш за егоист, ако ти кажа, че съответният чиновник отнесе и кръглата ми масичка с мраморната плоча, както и саксията на Софи заедно с подставката.
— Колко жестоко! — възкликнах възмутено аз.
— Да, да, доста тежичко ми беше — каза Тредълс с обичайната си гримаса, с която винаги придружаваше тези думи. — Говоря това не за да упреквам някого, а защото съм намислил нещо. Работата е там, Копърфийлд, че ми бе невъзможно да ги откупя по време на описа. Преди всичко продавачът подразбра, че много ми се иска да си ги получа обратно и затова вдигна цената им неимоверно високо, а освен това — освен това тогава нямах и пари. Оттогава насам не изпущам из око дюкяна, където занасят всички подобни вещи — каза Тредълс с някакво горчиво удоволствие. — Той се намира на Тотенъм Роуд и най-после днес видях, че са изложени за продан. Погледнах ги само през улицата, тъй като ако собственикът ме бе забелязал, щеше да ми поиска кой знае каква цена! И понеже сега имам пари, наумил съм си да помоля твоята добра бавачка — вярвам, че няма да имаш нищо против — да дойде с мен до дюкяна — ще мога да й го покажа от ъгъла на отсрещната улица — и да ги откупи за най-добрата цена, за която успее; все едно, че ги взема за себе си.
Радостта, с която Тредълс ми откри своя план, както и усещането, което той имаше за неговата необикновена изкусност, и досега стоят свежи в паметта ми.
Казах му, че старата ми бавачка с радост ще му помогне и че и тримата ще се хвърлим в борбата, но само при едно условие: трябва да ми обещае най-тържествено, че отсега нататък няма да услужва на мистър Микобър нито с подписа си, нито с каквото и да било друго.
— Драги ми Копърфийлд — каза Тредълс, — и сам аз съм на това мнение, тъй като вече започвам да мисля, че досега не само съм проявявал нехайство спрямо Софи, но и че съм бил просто несправедлив към
