същество в розова рокля и с малки очи и флиртувах отчаяно. Тя приемаше благосклонно вниманието ми, но не знам дали вършеше това заради самия мен или пък защото кроеше някакви планове относно Червените бакенбарди. Пи се наздравица за Дора. Когато вдигнах чаша за нея, престорих се, че с неудоволствие прекъсвам разговора си, след което веднага го продължих. Улових Дориния поглед, когато й се покланях, и прочетох в него молба. Този поглед обаче тя изпрати над главата на Червените бакенбарди и аз бях твърд като диамант.
Майката на младото създание в розово бе облечена в зелено. Както ми направи впечатление, тя ни раздели поради някакви си свои съображения. След като се нахранихме, всички станахме да разчистим и да приберем остатъците в кошниците. Използвах общото суетене и навлязох самичък в гората, изпълнен с гняв и угризения. Тъкмо се чудех дали да се престоря, че не ми е добре, и да избягам с коня си — сам не знаех къде, — когато Дора и мис Милс се появиха насреща ми.
— Мистър Копърфийлд — каза мис Милс, — изглежда, че ви е скучно.
— Моля, моля, ни най-малко.
— Дора — продължи мис Милс, — и на теб ти е скучно.
— О, не. Никак.
— Мистър Копърфийлд и ти, Дора — каза мис Милс с тон едва ли не на престаряла жена, — стига толкова. Не оставяйте някакво си нищожно недоразумение да накара пролетните цветове да увехнат. Веднъж поразени, те не могат отново да цъфнат. Аз говоря — каза мис Милс, — поучена от опита на миналото — далечното и невъзвратимо минало. Буйните струи, пробляскващи на слънчевата светлина, не трябва да бъдат възпирани поради някакъв каприз и оазисът всред Сахара не бива да се изкоренява безразсъдно.
Целият бях така пламнал, че просто не знаех какво върша. Взех малката Дорина ръчица и я целунах. Тя ми позволи да сторя това! Целунах и ръката на мис Милс, подир което ми се стори, че и тримата литнахме право на седмото небе.
След това вече не слязохме на земята. Останахме там през цялата вечер. Отначало се разхождахме из гората. Дора бе мушнала свенливо ръката си през моята и може би беше лудост, но ми се струваше, че би било истинско щастие, ако изведнъж бяхме станали безсмъртни и бяхме останали завинаги всред дърветата, обладани от тези наши наивни чувства!
Но, уви, твърде скоро чухме другите да се смеят, да приказват и да се питат къде е Дора. Върнахме се и всички подканиха Дора да пее. Червените бакенбарди пожела да вземе китарата от файтона, обаче тя му каза, че никой освен мен не знае къде е. Червените бакенбарди бе сразен само с един удар, така че аз взех калъфа, аз го отворих, аз извадих китарата, аз седнах до нея, аз държах кърпичката и ръкавиците й и аз пиех всяка нотка на прелестния й глас. Тя пееше само за мен, влюбения, и другите можеха да й ръкопляскат колкото си искат. Обаче песента съвсем не беше предназначена за тях!
Бях опиянен от щастие. Боях се, че всичко това е твърде прекрасно, за да е действително, и ми се струваше, че ще се събудя на Бъкингам Стрийт и ще чуя как мисис Круп грака с чаените чаши и чинийки, приготовлявайки закуската. Дора обаче продължи да пее, и другите пяха, и мис Милс пя — за дремещото ехо в пещерите на спомена, сякаш самата тя беше на сто години. Свечери се, пихме чай от весело клокочещия чайник и аз продължавах да бъда щастлив.
Още по-щастлив бях, когато компанията се разпръсна и всички други заедно със сломения Червени бакенбарди тръгнаха в различни посоки, и ние поехме нашия път в тихата вечер и гаснещата светлина, облъхнати от сладкия аромат наоколо. Мистър Спенлоу бе малко замаян от шампанското (благословена да е земята, която бе родила гроздето, и гроздето, от което бяха направили виното, и слънцето, което го бе гряло, и търговецът, който го е примесвал с вода) и тъй като бе дълбоко заспал в един ъгъл на файтона, аз яздех отстрани и разговарях с Дора. Тя се възхищаваше от коня ми и го галеше. Колко хубава изглеждаше тази ръчица върху коня! А шалът й все падаше от раменете й, така че от време на време я завивах с него и дори ми се стори, че Джип започна да подразбира каква е работата и реши, че трябва да прави опити да се сприятелим.
А проницателната мис Милс, тази мила, наказана от живота отшелница, тази старица на почти двадесет години, която се бе оттеглила от света и не искаше да събужда заглъхналото ехо в пещерите на спомена, колко добра беше тя към мен!
— Мистър Копърфийлд — каза мис Милс, — елате за малко от тази страна на файтона, ако можете да ми отделите една минутка. Искам да ви кажи нещо.
И ето, вижте ме на красивия ми кон, наведен над мис Милс, с ръка на вратичката на файтона!
— Дора ще дойде да ми погостува. Ще пристигне у дома вдругиден. Ако бихте пожелали да ни направите посещение, сигурна съм, че татко много ще се зарадва.
Какво друго можех да направя, освен мълчаливо да благословя мис Милс и да закътам адреса й в най- сигурното ъгълче на паметта си! Какво друго можех да направя, освен да кажа на мис Милс с благодарствени погледи и жарки думи, че дълбоко ценя добротата й и колко скъпо е за мен приятелството й!
Тогава мис Милс великодушно ме отпрати, като каза: „Върнете се при Дора!“ И аз се върнах. Дора се наведе от файтона, за да разговаряме, и така си приказвахме по целия път. И аз яздех хубавия си сив кон така близо до колелото, че кожата на единия му преден крак се пообели, за което трябваше да платя на собственика му три лири стерлинги и седем шилинга. Дадох му ги, без да кажа думица, като дори си мислех, че сумата е твърде малка за толкова много щастие. И докато разговарях с Дора, мис Милс гледаше към луната и нашепваше стихове, като, предполагам, си спомняше за отдавна миналите дни, когато и тя е имала нещо общо със света.
Норууд бе прекалено близко и ние стигнахме там прекалено скоро. Мистър Спенлоу се събуди малко преди това и каза:
— Копърфийлд, трябва да влезете за малко и да си починете!
Приех поканата му; поднесоха ни сандвичи и вино, разредено с вода.
Дора бе поруменяла и при светлината на лампата изглеждаше толкова прекрасна, че аз просто не можех да се откъсна оттам, а продължавах да седя и да гледам вперено, като в сън, докато хъркането на мистър Спенлоу най-после ме убеди в необходимостта да си тръгна. Разделихме се и по целия път до Лондон усещах, докато яздех, лекото докосване на Дорината ръка върху моята и по десет хиляди пъти прекарвах през ума си всяка случка и всяка дума. Най-после легнах в леглото си. Не знам дали любовта е правила другиго така глупав като мен…
Когато се събудих на следното утро, вече бях решил, че трябва да открия чувствата си на Дора и да узная участта си. Щастие или мъка, трябваше да разбера кое от тях ми бе отредено. Нищо друго не ме интересуваше в този свят и само Дора можеше да разреши този въпрос. Три дни се наслаждавах на мъката си, като си тълкувах обезкуражително и най-дребната случка, станала между Дора и мен. Най-подир, след като похарчих не малко пари за тоалета си, се запътих за дома на мис Милс, твърдо решен да призная любовта си.
Не знам колко пъти минах напред-назад по улицата и край площада, където живееше мис Милс, преди да се осмеля да се изкача по стъпалата и да почукам. И даже когато най-после потропах и чаках да ми отворят, едва ли не ми мина през ума да попитам дали там не живее мистър Блекбой (подобно на мистър Баркис), да помоля за извинение и да се върна. Обаче победих малодушието си и устоях.
Мистър Милс не беше у дома си. Изобщо не очаквах и да го заваря. Той съвсем не ме интересуваше. В замяна на това мис Милс си беше вкъщи. Добре, мис Милс ми стигаше.
Поканиха ме в една стая горе, където заварих мис Милс и Дора. Джип също беше там. Мис Милс преписваше едни ноти (спомням си, че беше една нова песен, наречена „Химн на погребаната любов“), а Дора рисуваше цветя. Какви бяха чувствата ми, когато познах, че са моите цветя! Да, същите, които бях купил от пазара Ковънт Гардън. Не мога да кажа, че нарисуваните приличаха много на моите, нито пък че изобщо приличаха на каквито и да било цветя, които някога съм виждал, обаче познах какво представляваше картината по хартията около тях, изрисувана много грижливо.
Мис Милс много се зарадва, когато ме видя, макар и да съжаляваше, че баща й не си е вкъщи. Впрочем и тримата понесохме смело отсъствието му. Мис Милс поразговаря малко с мен, след което остави писалката си върху химна на погребалната любов и напусна стаята.
Взех да мисля да отложа признанието за утре.
