наем от регистраторите за тяхна собствена печалба, несигурно и дори незащитено против пожар. То е претъпкано от зимника до тавана с намиращите се в него важни документи и служи за спекулативни цели на регистраторите, които събират високи такси от тези, чиито завещания забутват нехайно, където им попадне, само за да се отърват от тях. Споменах по-нататък, че може би е също така малко неразумно, дето тези регистратори получават доходи от около осем или девет хиляди лири стерлинги годишно, а не се чувствуват длъжни да изразходват част от парите, за да намерят някое по-подходящо здание за важните документи, които хора от всички класи са принудени да им дават на съхранение, независимо дали желаят или не. Дадох му да разбере, че ми се вижда несправедливо, дето всичките големи служби на това голямо учреждение трябва да служат за чудесни синекури, докато нещастните трудещи се чиновници в студената тъмна стая горе са най-зле платените и най-малко зачитаните хора в Лондон, макар че вършат такава важна работа. Изказах възмущението си и от ред други несъобразности, на които мистър Спенлоу все намираше какво да възрази, така че още доста време се разхождахме напред-назад, увлечени в разговора си, докато най-после преминахме на по-общи теми и мистър Спенлоу ми съобщи, че след една седмица е рожденият ден на Дора. По този случай щели да устроят малък излет, на който щяло да му бъде много приятно, ако присъствувам и аз. Това ме накара незабавно да се побъркам, особено пък когато на следния ден получих изящна записчица, съдържаща думите: „Напомням ви с татково разрешение“. Останалите дни до празника прекарах само в мечти.
Струва ми се, че когато се приготовлявах за това свещено събитие, извърших всички възможни глупости. Просто се изчервявам, като си спомня каква връзка си купих. Обувките ми можеха да се наредят в която и да било колекция на уреди за измъчване. Вечерта преди празника изпратих с норуудския дилижанс чудесна кошница с лакомства, която ми се струваше, че би могла да се вземе едва ли не за любовно признание. В нея имаше бисквити, завити в хартийки с най-нежните надписи, които можеха да се купят в сладкарницата. В шест часа сутринта се намерих на пазара на Ковънт Гардън, откъдето купих букет за Дора. В десет бях вече на кон (бях наел за случая един прекрасен сив кон), с букета, сложен в шапката ми, за да се запази свеж, и препусках към Норууд.
Когато видях Дора в градината и се престорих, че не я виждам, а минах край къщата уж, че я търся, направих две глупости, които и други млади господа в моето положение сигурно биха направили — тъй като станаха напълно естествено. Но когато наистина намерих къщата и когато наистина слязох пред градинската порта, и довлякох безсърдечните си обувки през моравката до скамейката под люляка, където беше седнала Дора, колко прекрасна изглеждаше тя на фона на свежото утро, между пеперудите, с бяла сламена шапка и божествена синя рокля!
При нея имаше една девойка на доста солидна възраст — почти на двадесет години, както ми се стори. Името й беше мис Милс и Дора я наричаше Джулия. Тя беше най-близката Дорина приятелка. Щастлива мис Милс!
Там беше и Джип, който и този път ме залая. Когато поднесох букета си, той скърцаше със зъби от ревност. Да, и трябваше да ме ревнува, ако знаеше как обожавам господарката му!
— О, благодаря ви, мистър Копърфийлд! Какви прелестни цветя! — каза Дора.
Бях дошъл с намерението да кажа (и през целия път бях избирал най-красивия за случая израз), че и аз съм ги намирал за красиви, преди да съм ги видял до нея, но ми бе невъзможно да изрека думите. Тя просто ме смайваше. Когато видях как сложи букета до брадичката си с трапчинката, в миг загубих и ума, и дума и изпаднах в някакъв екстаз. Чудя се как се сдържах да не кажа: „Мис Милс, ако имате сърце, убийте ме. Нека тук да умра!“
Сетне Дора поднесе цветята ми на Джип да ги помирише. Той заръмжа и не искаше да слуша. Дора се засмя и ги приближи още по-близо до него. Джип повъртя едно парченце от мушкато между зъбите си и така раздърпа букета, сякаш гонеше в него котки. Тогава Дора го наби, нацупи се и каза:
— Горките ми хубави цветенца!
В думите й се четеше такова страдание, сякаш Джип бе разкъсал не букета, а мен, помислих си аз. Как бих желал да бе така!
— Сигурно много ще се зарадвате, мистър Копърфийлд, когато научите, че намусената мис Мърдстоун засега не е тук. Отиде си за сватбата на брат си и ще отсъствува поне три седмици. Не е ли прекрасно?
Отвърнах й, че за нея сигурно е така, а което с прекрасно за нея, е прекрасно и за мен. Мис Милс ни се усмихна снизходително, с вид на много по-мъдра от нас.
— Тя е най-неприятното същество, което съм срещала — каза Дора. — Не можеш да си представиш, Джулия, колко е злонравна и ужасна.
— О, да, миличка, прекрасно си представям! — каза Джулия.
— Впрочем да, миличка, сигурно можеш, прости ми, че се усъмних в това — отвърна Дора върху рамото на мис Милс.
От това ми стана ясно, че мис Милс е преживяла много изпитания и че може би на тях се дължат мъдростта и снизхождението, които се излъчваха от държането й и които току-що бях забелязал. Още същия ден успях да науча, че случаят с нея бил следният: мис Милс преживяла една нещастна любов, след което решила, че подир този горчив опит в живота за нея всичко е свършено. Все пак продължавала да проявява известен интерес към още неразбитите надежди и любов на младостта.
Мистър Спенлоу излезе от къщата и Дора отиде към него, като каза:
— Погледни, татко, какви красиви цветя!
А мис Милс се усмихна замислено, като човек, който иска да каже: „О вие, майски бръмбари, радвайте се на краткотрайното си съществуване в светлото утро на живота си!“ След това всички се запътихме към екипажа, който беше почти готов за тръгване.
За мен никога не ще има друга подобна разходка. Никога след това не съм преживявал такава. Във файтона бяха само те тримата, тяхната кошница, моята кошница и калъфът на китарата. И, разбира се, файтонът беше открит. Аз яздех зад него, а Дора седеше с гръб към конете и обърната към мен. Тя държеше букета близо до себе си на седалището, като не позволяваше на Джип да седи от тази й страна, за да не би да го смачка. Тя често го вземаше в ръка и вдъхваше аромата му. При тези моменти очите ни често се срещаха. Много се учудвам как не се прекатурих през главата на коня във файтона.
Предполагам, че трябва да е било прашно. Предполагам, че трябва да е било твърде прашно. Останало ми е бегло впечатление, че сякаш мистър Спенлоу ме съветваше да не яздя сред прахта, обаче аз не я усещах. Едничкото нещо, което усещах, беше мъглата от любов и красота, която се носеше около Дора. Понякога баща й се изправяше и ме запитваше какво мисля за изгледа. Отвръщах му, че е прекрасен и сигурно бе такъв, обаче за мен той беше само Дора. Слънцето светеше Дора и птиците пееха Дора. Южният вятър подухваше Дора и дивите цветя между храстите бяха сякаш Дора. Утехата ми бе, че мис Милс ме разбира. Едничка мис Милс можеше да схване напълно чувствата ми.
Не знам колко пътувахме, а и до ден днешен не знам къде отидохме. Може би е било близо до Гилдфорд. Може би някой магьосник от „Хиляда и една нощ“ бе създал това място само за нас, а после го бе изличил от лицето на земята завинаги. То беше един зелен хълм, покрит с мека трева. Наоколо имаше сенчести дървета и изтравничета, а додето поглед стигаше, пейзажът беше много живописен.
Досадното беше, че заварихме и други хора, които ни чакаха. Ревността ми, дори и спрямо дамите, не знаеше граници. А колкото до лицата от моя собствен пол — особено един нахалник, три или четири години по-възрастен от мен, с червени бакенбарди, с които просто непоносимо се надуваше — те бяха мои смъртни врагове.
Всички разопаковахме кошниците и се заехме да приготвим обеда. Червените бакенбарди даваше вид, че уж може да направи салата (в което аз никак не вярвах), и се държеше така, че да привлече вниманието на всички. Някои от девойките измиха марулите и ги нарязаха съобразно нарежданията му. И Дора беше една от тях. Почувствувах, че съдбата ни е противопоставила един на друг и единият от нас трябва да загине.
Червените бакенбарди приготви салатата си (чудно ми беше как можеха да я ядат, абсолютно нищо не можеше да ме накара да сторя и аз същото!), сам се назначи за виночерпец. Бидейки изобретателен, дявол да го вземе, той пригоди хралупата на едно дърво за винен склад, а след малко с голямо парче омар в чинията си обядваше в Дорините нозе.
Имам само смътна представа за това, което се случи с мен, след като погледът ми бе обхванал тази възмутителна сцена. Знам, че се държах весело, обаче това бе куха веселост. Присламчих се към едно младо
