трябва да е така, ако искам да ми върви на този свят, — и затова ме измамиха. Оставиха ми едно писмо, което трябваше да предам на клетата девойка и което, уверена съм, сложи начало на разговорите й с Литимър. А той беше останал тук само с тази цел!
Стоях занемял, поразен от това вероломство, и гледах как мис Маучър се разхожда напред-назад из кухнята, докато най-после се задъха и седна отново на решетката, избърса лицето си с носната кърпичка, поклати няколко пъти глава, без иначе да се движи и без да нарушава мълчанието.
— Обикалях из провинцията, мистър Копърфийлд — каза тя най-после, — и предишната вечер попаднах в Норич. Там научих как те скритом идвали тук без вас — и това изглеждаше твърде странно, — поради което в мен се породи съмнение, че се крои някаква тъмна работа, така че снощи взех лондонския дилижанс, който минава през Норич, и пристигнах тук тази сутрин. Но — уви! — твърде късно.
Клетата малка Маучър почувствува такъв студ след всичкия този плач и вайкане, че се извърна към огнището, пъхна нещастните си влажни нозе между пепелта да ги стопли, като седеше загледана в огъня подобно на голяма кукла. Аз бях седнал на един стол от другата страна на огнището, унесен в тревожни мисли, вперил поглед в огъня, а от време на време и в нея.
— Трябва да си вървя — каза тя най-после, като стана. — Късно е. Надявам се, че ми вярвате, нали?
Като ми задаваше този въпрос, тя ми отправи такъв остър поглед, че не можех да не й отговоря най- чистосърдечно, че наистина й вярвам.
— Хайде, признайте — каза ми тя, поглеждайки ме изпитателно, когато й подадох ръка, за да й помогна да стане от решетката, — сам съзнавате, че ако бях не джудже, а жена с нормален ръст, бездруго щяхте да ми вярвате!
В дълбочината на душата си се съгласих, че тук тя е напълно права, и се почувствувах засрамен.
— Вие сте още млад — каза ми тя, като кимна с глава. — Вслушайте се в един съвет, макар и той да ви се дава от едно три фута високо нищожество. Старайте се да не свързвате телесните недостатъци с нравствените, добри ми приятелю, освен когато имате сериозно основание.
Сега тя вече бе станала от решетката и аз се бях отървал от съмнението си. Изказах й увереността си, че сега вече я разбирам и че и двамата сме били нещастни оръдия в подли ръце. Тя ми поблагодари и каза, че съм добро момче.
— Имайте предвид — добави тя, като се извърна и ме изгледа проницателно, вдигнала отново показалеца си, — имам причина да подозирам от това, което дочух — а съм длъжна, винаги да държа ушите си отворени, — че са отишли някъде в чужбина. Ако се върнат или дори ако единият от тях се върне, най- вероятно е, че поради честите си скитания тук и там аз ще узная това най-напред, стига да съм жива. И каквото науча, ще ви го съобщя. И бог ми е свидетел, ако мога да помогна с нещо на клетото измамено момиче, ще сторя това с най-голяма радост! А за Литимър ще е по-добре да има хрътка по петите си, отколкото дребната Маучър.
Когато забелязах погледа, с който тези последни думи бяха придружени, бях уверен, че не са казани напразно.
— Вярвайте ми не повече, но не и по-малко, отколкото бихте вярвали на някоя нормално висока жена — каза малкото създание, като ме докосна трогателно с пръст по китката. — Ако някога ме видите не такава, каквато съм сега, а каквато бях, когато се срещнахме първия път, обърнете внимание между какви хора се намирам. Спомнете си, че съм безпомощно и беззащитно малко същество. Опитайте се да си представите каква съм у дома си след работа, с брат и сестра като мен. Може би тогава ще бъдете по-снизходителен и няма да се учудвате, ако ме видите сериозна и разтревожена. Лека нощ!
Подадох ръка на мис Маучър, сега вече със съвсем друго мнение за нея, съвсем различно от това, което си бях съставил по-рано, отворих й вратата и я изпроводих навън. Не беше лесно да отворя грамадния чадър и да й помогна да го задържи здраво в ръка, обаче най-после успях да постигна това и го видях да се клатушка надолу по улицата в дъжда, сякаш под него нямаше никой. И само когато веднъж струята от един препълнен водосток се изля отгоре му и го прекатури настрана, видях как мис Маучър се мъчи да го хване. Спуснах се да й помогна, обаче бе безполезно, тъй като чадърът отново подскочи, подобно на голяма птица, преди да го стигна. Върнах се, легнах и спах до сутринта.
Рано на следното утро дойдоха мистър Пеготи и старата ми бавачка, и тримата се отправихме към агенцията на дилижанса, където мисис Гъмидж и Хам чакаха да ни изпратят.
— Мастър Дейви — прошепна ми Хам, като ме дръпна настрана, докато мистър Пеготи слагаше чантата си между другия багаж, — животът му е напълно разбит. Сам не знае къде отива, нито пък какво го очаква. Тръгнал е на пътешествие, което, помнете ми думата, ще трае до последните му дни, освен ако намери това, което търси. Знам, мастър Дейви, че ще му бъдете добър приятел, нали?
— Бъди уверен в това — казах му аз, като му стиснах сърдечно ръка.
— Благодаря ви, господине, благодаря ви, много сте любезен. Има само още едно нещо. Знаете, че печеля добре, мастър Дейви, и нямам къде да харча всичко, което получавам. Пари вече не са ми нужни, освен колкото да преживявам. Ще ви давам по някой и друг лев12 за него и тогава ще работя с по-леко сърце. Впрочем, колкото до това — добави той с кротък и спокоен глас, — можете да бъдете уверен, че винаги ще работя като мъж и ще напрягам всичките си сили.
Отвърнах му, че съм убеден в това, и му загатнах, че се надявам, че ще дойде ден, когато той ще престане да води самотния живот, за какъвто се готви отсега нататък.
— Не, господине — отвърна той, като поклати глава, — всичко това е вече свършено за мен. Никой не може да запълни празното място. Но, господине, няма да забравите, че за него винаги ще има готови пари, нали? — Обещах му каквото искаше, като едновременно с това му напомних, че сега мистър Пеготи има постоянен, макар и скромен доход от завещаното от покойния му зет. След това си взех сбогом. И до днес дори ме заболява сърцето, като си спомня колко скромен и мъжествен беше той в тежката си скръб.
А що се отнася до мисис Гъмидж, много мъчно бих могъл да опиша как се завтече надолу по улицата край потеглилия вече дилижанс, макар да не виждаше нищо друго през сълзите си освен мистър Пеготи, седнал на покрива на колата. Хората, които вървяха насреща и й препречваха пътя, я блъскаха, обаче тя продължаваше да тича. Оставих я задъхана, седнала на прага на една пекарница, със съвсем обезформено боне и с едната й обувка на тротоара, на доста голямо разстояние от нея.
Когато пристигнахме, първата ни работа беше да потърсим някое малко жилище за Пеготи, където би могло да има легло за брат й. Имахме щастието да намерим една чистичка и евтина квартира, над дюкян за свещи, само на две крачки от дома. След като я наехме, взех парче студено месо от една гостилница и заведох спътниците си вкъщи да пийнем чай. Трябва със съжаление да призная, че това не бе посрещнато с удоволствие от страна на мисис Круп. Необходимо е обаче да отбележа, като обяснение за настроението на тази дама, че тя много се обиди, когато видя как Пеготи запретна вдовишката си пола и се зае да бърше праха в спалнята ми, преди да бяха изминали десет минути от пристигането й там. Мисис Круп счете това за вмешателство, а вмешателството, каза тя, е нещо, което в никакъв случай не може да позволи.
По пътя за Лондон мистър Пеготи ми бе съобщил нещо, за което не бях неподготвен. То се състоеше в това, че той възнамерява да се срещне най-напред с мисис Стиърфорд. Тъй като се почувствувах длъжен да го подпомогна, както и да посреднича между тях, за да пощадя, доколкото ми бе възможно, майчините чувства, й писах още същата вечер. Съобщих й, колкото можех по-меко, какво зло бе сторил синът й и какъв дял имах и аз в това нещастие. Казах, че мистър Пеготи е простичък човек, обаче много добър и почтен, и изразих също така надеждата, че тя няма да откаже да се види с него в нещастието му. Споменах, че ще отидем у тях към два часа подир обед и на заранта сам изпратих писмото още с първата поща.
В определеното време застанахме пред вратата — вратата на този дом, в който едва преди няколко дни бях така щастлив, където така щедро бях излял своите най-добри чувства и младежкото си доверие, и който отсега нататък бе затворен за мен и ми изглеждаше някаква пустош и развалина.
Не се появи никакъв Литимър. Камериерката с приятното лице, която го бе заместила при последното ми посещение там, дойде да ни отвори и влезе да съобщи за нас във всекидневната. Там беше седнала мисис Стиърфорд. Роза Дартъл се промъкна от противоположния край на стаята и застана зад стола й.
Познах по лицето на майката на Стиърфорд, че е научила от самия него какво е направил. То бе много бледо и по него се четяха следи, по-дълбоки от тези, които би могло да остави моето писмо, чиито твърдения навярно бяха обезсилени от майчината й любов. Сега, по-ясно от всеки друг път съзнах колко голяма бе приликата помежду им и по-скоро почувствувах, отколкото видях, че тази прилика не е убягнала и
