сме били така мили един спрямо друг както преди и че вината е моя. Чувствувах това най-искрено и действително беше така.
— Истината е, мила ми Дора — казах аз, — че се опитвах да бъда мъдър.
— И да направиш и мен мъдра, така ли? Нали това искаше да постигнеш, Доди? — запита Дора свенливо.
Кимнах утвърдително на мило вдигнатите веждички и целунах разтворените устни.
— Това е съвсем безполезно — каза Дора и поклати глава, докато обеците започнаха да звънтят. — Ти знаеш какво представлявам и как те помолих да ме наричаш в началото. Ако не можеш да направиш това, боя се, че никога не ще успея да ти се понравя. Не си ли мислиш понякога, че би било по-добре, ако…
— Какво, мила моя? — запитах я аз, тъй като тя не направи усилие да продължи.
— Нищо! — каза Дора.
— Нищо? — повторих аз.
Тя обви с ръце шията ми, засмя се, нарече ме с любимото си име — гъска, и скри лицето си на рамото ми между толкова много къдрици, че беше наистина трудно да ги отмахна и да го видя.
— Питаш дали не мисля, че би било по-добре, ако не се бях заел да оформям ума на малката си женица, така ли? — казах аз, като се засмях сам на себе си. — Този ли беше въпросът ти? Да, аз действително мисля така.
— Значи това си се опитвал да правиш? — извика Дора. — Ах ти, ужасно момче!
— Но никога вече няма да го повтарям — казах аз. — Тъй като обичам малката си женица такава, каквато е.
— Наистина ли? — запита Дора, като се приближи по-близо до мен.
— Защо ще искам да променям нещо, което ми е тъй ценно от толкова време насам? Скъпа ми Дора, ти си най-привлекателна, когато показваш истинската си природа. Вече няма да правим разни надути опити, а ще се върнем към стария си живот и ще бъдем щастливи.
— И ще бъдем щастливи! — повтори Дора. — Да! По цял ден! И няма да се сърдиш, ако понякога работите не вървят както трябва, нали?
— Няма, няма — заявих аз. — Ще вършим това, което е по силите ни.
— И вече няма да ме укоряваш, че правим и другите хора лоши, нали? — замоли се Дора. — Това е тъй неприятно!
— Не, не — казах аз.
— По-добре е да бъда глупава, отколкото разтревожена, нали? — каза Дора.
— По-добре е да си естествената Дора, отколкото каквото и да било друго.
— О, Доди, наистина ли си убеден в това?
Тя поклати глава, обърна радостните си светнали очи към мен, целуна ме, изсмя се звънко и побягна да сложи новия гердан на Джип.
Така завърши първият ми опит да променя Дора. Когато го правех, бях нещастен. Не можех да понасям да упражнявам самичък мъдростта си. Не можех да съчетая това с предишната й молба да я считам за дете-съпруга. Реших, че трябва сам да се заема да оправя неуредиците ни, но да върша това незабелязано. Предвиждах обаче, че и с най-големите си усилия ще постигна много малко или пък ще трябва отново да се превърна в паяк, който дебне жертвата си.
И сянката, за която споменах и която не трябваше да стои повече помежду ни, остана да се таи само в моите гърди.
Животът ми се просмукваше от старото тягостно чувство. Промяната в него бе тази, че сега то беше още по-дълбоко. Но си оставаше все така мъгляво както по-рано и ме обхващаше като тъжна музика, прозвучала неясно в нощта. Обичах предано жена си и бях щастлив, но щастието, което някога смътно желаех, не беше щастието, на което се радвах, и винаги имаше нещо, което ми липсваше.
За да изпълня обещанието, което дадох сам на себе си — да разкрия напълно сърцето си в този разказ, отново се взирам в него и изнасям на показ тайните му. Това, което ми липсваше, беше осъществяването на юношеските ми блянове. Бе невъзможно те да се сбъднат някога. Както всички хора, открих това с болка. Но знаех, че за мен щеше да бъде много по-добре, ако жена ми би могла повече да ми помага и ако споделяше мислите, за които нямах другар. А това би могло да се осъществи.
От една страна, долавях, че това, което чувствувам, е общо и неизбежно; от друга ми се струваше, че то засяга само мен и би могло да бъде различно. Люшках се между тези две непримирими заключения, без да имам ясно съзнание за несъвместимостта им едно с друго. Когато си мислех за въздушните юношески мечти, които никога не могат да се сбъднат, аз отправях взор към времето, предшестващо възмъжаването ми, което вече бях надживял. Сетне мислите ми литваха към блажените дни с Агнеса в скъпата стара къща и те се възправяха пред мен като видения, които може би щяха да станат действителност в един друг свят, но никога нямаше да се осъществят тук.
Понякога си мислех: какво би се случило, ако Дора и аз никога не се бяхме срещали? Но тя беше така свързана със съществуванието ми, че тази най-празна от всички мои мисли бързо изчезваше, сякаш литваше на прозрачни крила.
Не преставах да обичам Дора. Това, което описвам, дремеше, събуждаше се едва-едва и отново заспиваше в най-скритите гънки на съзнанието ми. Външно не се проявяваше нито в делата, нито в думите ми. Понасях товара на всичките ни дребни грижи, както и на всичките ни планове. Дора държеше вечер перата ми, като с това и двамата считахме, че всеки изпълнява своя дял. Тя действително ме обичаше и се гордееше с мен. И когато Агнеса й каза в едно от писмата си с каква гордост и интерес старите ми приятели следят растящата ми слава и как сякаш чуват гласа ми, когато четат книгите ми, Дора прочете това с радостни сълзи в светналите си очи и каза, че аз съм нейното скъпо, умно, знаменито момче.
„Първият погрешен порив на необузданото ми сърце.“ По това време тези думи на мисис Стронг постоянно звучаха в ума ми. Често пъти нощем се събуждах с тях и дори си спомням, че в сънищата си ги виждах написани по стените на къщите. Защото сега знаех, че и моето собствено сърце беше необуздано, когато срещнах Дора за първи път, и че ако не беше така, след женитбата ни никога нямаше да изпитам смътното тревожно чувство, което се таеше в гърдите ми.
„Нищо не може да бъде по-печално за един брак от несъответствието в целите и намеренията.“ Много добре си спомнях и тези думи. Бях се опитал да приспособя Дора към себе си, но не успях. Оставаше ми аз да се приспособя към нея, да споделям с нея каквото можех и да се чувствувам щастлив; да нося на плещите си, каквото беше необходимо, и пак да се чувствувам щастлив. Размишлявах и виждах, че по този начин трябваше да обуздавам сърцето си. Това направи втората ми година след женитбата много по- щастлива от първата. И най-хубавото беше, че така Дора сияеше от щастие.
Но през тази година Дориното здраве взе да отслабва. Бях се надявал, че ръце, по-нежни от моите, биха укрепнали характера й и че една бебешка усмивка до гърдите й може би ще превърне моята дете- съпруга в жена. Но това не можа да се осъществи. Духът запърха за миг с криле на прага на мъничкия си затвор и несъзнаващ оковите си, литна нагоре.
— Когато отново захвана да тичам както по-рано, лельо — каза веднъж Дора, — ще науча Джип да се надбягва. Взел е да става много бавен и ленив.
— Подозирам, че работата е по-сериозна от обикновен мързел — каза леля, която кротко работеше нещо край нея. — От възрастта е, мйличка.
— Мислиш ли, че е стар? — запита Дора удивена. — Колко чудно ми изглежда, че Джип може да е стар!
— Всеки от нас е склонен към такива оплаквания, когато минат годинките, мъничката ми — каза весело леля. — Мога да те уверя, че и аз не се чувствувам както по-рано.
— Но, Джип, дори и малкият Джип! — каза Дора, като го загледа със съчувствие. — О, клетичкият!
— Предполагам, че ще живее още дълго, Цветенце — каза леля, като потупа Дора по бузата, когато тя се наведе от дивана да погледне Джип. Той й отвърна, като застана на задните си крака и направи няколко астматични опита да се търкули презглава. — Тази зима трябва да сложим парче фланела в къщичката му, така че, вярвам, отново ще го видим свеж и бодър с идването на пролетните цветя. Милото кученце! — възкликна леля. — Дори и да имаше няколко живота, както котките, и да свършваше с последния, той пак би залаял срещу мен със сетния си дъх!
Дора му помогна да се качи на дивана, където той наистина се опълчи срещу леля с такава ярост, че
