между мен и ближния ми сега не могат да съществуват такива славни отношения!
Като изви тъжно поглед от зданието на затвора, мистър Микобър хвана подръка двама ни и тръгна помежду ни.
— По пътя към гроба има известни места — забеляза мистър Микобър, като извърна с нежност поглед назад, — с които, ако това не би било грешно, човек не би желал да се раздели. Едно от тези важни в тревожния ми живот места е този именно затвор.
— О, мистър Микобър, вие сте в тъжно настроение.
— Да, господине, така е — съгласи се мистър Микобър.
— Надявам се, не защото сте придобили ненавист към юриспруденцията — каза Тредълс. — Знаете, самият аз съм юрист.
Мистър Микобър не отговори нито дума.
— Как е нашият приятел Хийп? — запитах го след малко мълчание.
— Драги ми Копърфийлд — отвърна мистър Микобър, силно развълнуван и цял побледнял, — ако назовавате моето началство ваш приятел, мога само да съжалявам; ако го наричате мой приятел, просто се усмихвам иронично. Както и да гледате на него, с ваше позволение ще огранича отговора си до следното: каквото и да е здравословното му състояние, видът му е лисичи, да не кажа дяволски. Позволете ми като частен индивид да отклоня разговора от една тема, която в качеството ми на чиновник ме е довеждала до крайно отчаяние.
Изразих съжалението си, че без да искам, съм докоснал един толкова деликатен за него въпрос.
— Мога ли да запитам — продължих без никакво намерение да проявявам втора подобна нетактичност — как са моите стари приятели, мистър и мис Уикфийлд?
— Мис Уикфийлд е и винаги ще бъде образец на съвършенството — отвърна мистър Микобър, като сега пък почервеня. — Драги ми Копърфийлд, тя е едничкият светъл лъч в едно мрачно съществувание. Как уважавам тази девойка, как се възхищавам от характера й, как съм й предан за нейната любов, искреност и доброта!… Ах, боже мой, отведете ме някъде, защото просто не мога да се владея!
Заведохме го на една тясна уличка, където той си извади носната кърпичка и застана с гръб към една стена. Ако аз го гледах така мрачно-тържествено както Тредълс, присъствието ни съвсем не би било ободряващо за него.
— Участта ми, господа, очевидно е такава — каза мистър Микобър, като не се посвени да се разплаче, и с отсенка от старото си изискано държане, — участта ми навярно е такава, господа, че съм принуден да бъда укоряван от самите благородни чувства на човешката природа. Преклонението ми пред мис Уикфийлд е като сноп стрели в сърцето ми. Моля ви, оставете ме да бродя по земята като скитник. Червеят ще се справи с мен двойно по-бързо.
Без да обръщаме внимание на тази негова молба, ние стояхме мълчаливо край него, докато той прибра кърпичката си, оправи нагръдника си и като накриви на една страна шапката си, затананика една модна мелодийка, навярно за заблуда, ако някой минувач би забелязал сълзите му. Сетне аз споменах — като не знаех какво можеше да се загуби, ако го изпуснехме от очи, — че ще ми достави голямо удоволствие да го представя на леля и го поканих в Хайгит, където казах, ще има легло на негово разположение.
— Ще ни приготвите по чашка от превъзходния ви пунш, мистър Микобър — казах аз, — и в старите възпоминания ще забравите грижите, които ви тежат.
— Или пък, ако ще почувствувате облекчение, като ги споделите с близки приятели, ние ще ви изслушаме — прибави благоразумно Тредълс.
— Господа — отвърна мистър Микобър, — правете с мен, каквото желаете! Аз съм сламка на повърхността на океана и природните стихии ме подхвърлят на всички страни.
Продължихме да вървим, хванати подръка. Пристигнахме в Хайгит, без да срещнем по пътя други трудности.
Бях много неспокоен и блъсках ума си да измисля как ще е най-добре да постъпим, а виждах, че Тредълс е в същото положение. Мистър Микобър почти през цялото време изглеждаше обхванат от дълбока печал. Сегиз-тогиз правеше опит да се поободри, като запяваше някаква мелодия, но почти веднага отново изпадаше в меланхолия. Неговото състояние поразяваше още повече, като се вземеше предвид смешно килнатата му на една страна шапка и вдигнатия му почти до очите нагръдник.
Предпочетох да отидем в лелината къщичка вместо в моята, тъй като Дора не беше добре. Леля се появи, когато пратихме за нея, и прие мистър Микобър много сърдечно. Той й целуна ръка, оттегли се до прозореца, извади носната си кърпичка в знак на това, че в душата му бушува битка.
Мистър Дик си беше вкъщи. По природа той беше толкова отзивчив към всеки, който се намираше в неловко положение, и тъй лесно долавяше кой се чувствува така, че сега се ръкува с мистър Микобър най- малко половин дузина пъти за пет минути. За разтревожения мистър Микобър тази проява на съчувствие от страна на един непознат беше толкова трогателна, че при всяко последователно ръкуване той можа само да каже:
— Драги ми господине, вие истински ме вълнувате!
И това така много радваше мистър Дик, че той продължи да се ръкува още по-пламенно от преди.
— Добродушието на този господин е просто поразително — обърна се мистър Микобър към леля. — За човек, над когото тегне товарът на много грижи и тревоги, подобен прием е наистина пряко силите му, уверявам ви.
— Моят приятел мистър Дик не е обикновен човек — отвърна гордо леля.
— Убеден съм в това — каза мистър Микобър. — Драги ми господине — обърна се той към мистър Дик, тъй като той пак беше протегнал ръка да хване неговата, — аз дълбоко чувствувам вашата сърдечност!
— Как сте? — запита го загрижено мистър Дик.
— Средна работа, драги ми господине — отвърна мистър Микобър с въздишка.
— Не трябва да падате духом — каза мистър Дик, — а да се постараете да се развеселите и да се почувствувате добре.
Мистър Микобър много се трогна от тези приятелски думи, както и от това, че отново усети ръката на мистър Дик в своята.
— Участта ми е — забеляза той — да срещам в разнородната панорама на човешкото съществувание по някой и друг оазис, но никога не съм виждал толкова зелен и толкова свеж като настоящия!
Друг път това би ме забавлявало много, но сега всички се чувствувахме потиснати и разтревожени, и аз така загрижено наблюдавах мистър Микобър в люшкането му между явния му порив да разкрие нещо и противоположното му желание нищо да не казва, че просто изпадах в треска. Тредълс, седнал на крайчеца на стола си, с широко отворени очи и с коса, по-високо щръкнала от всеки друг път, вперваше поглед ту в пода, ту в мистър Микобър, като дори не правеше опит да продума нещо. Леля, макар да беше съсредоточила вниманието си само върху новия си гостенин, се владееше най-добре от всички ни. Увличаше го в разговор и по този начин го принуждаваше да говори, независимо дали той желаеше, или не.
— Вие сте много стар приятел на моя племенник, мистър Микобър — каза тя. — Бих желала да бях имала удоволствието да се запозная с вас по-рано.
— Госпожо — отвърна й той, — и аз бих желал да бях имал честта да ви познавам през един по-раншен период от живота ми. Не винаги съм бил развалината, която виждате сега пред себе си.
— Надявам се, че мисис Микобър и децата ви са добре, господине — каза леля.
Мистър Микобър се поклони леко.
— Те са толкова добре, госпожо — забеляза отчаяно той след кратко мълчание, — колкото това е възможно за хора, които живеят немили-недраги.
— Да ви благослови бог, господине! — възкликна сопнато леля, както си имаше обичай. — За какво ми приказвате?
— Съществуванието на семейството ми, госпожо, се намира в критично положение. Моето началство…
Тук, на най-интересното място, мистър Микобър се спря и започна да бели лимоните, които по мое нареждане бяха сложени пред него заедно с другите неща, необходими му за приготвянето на пунша.
— Бяхте захванали да говорите за началството си — обади се мистър Дик, като дръпна лекичко ръката му да го подсети.
— Драги ми господине, благодаря, че ми напомнихте. Много съм ви задължен. — И те отново се
