ръкуваха. — Моето началство, госпожо — мистър Хийп, — веднъж благоволи да забележи, че ако не получавам финансова поддръжка благодарение на заеманата при него служба, навярно ще бъда пътуващ циркаджия, който гълта огън и вкарва в устата си острието на саби. А също така твърде е вероятно децата ми да изкарват препитанието си, като кривят и кълчат телата си, докато мисис Микобър ще придружава противоприродните им движения със свирене на ръчна хармоника.
С едно наслуки отправено, но изразително замахване на ножа си мистър Микобър даде да се разбере, че това ще се случи след неговата смърт. Сетне продължи да бели с отчаяние лимоните.
Леля облегна лакът на малката кръгла масичка, която обикновено държеше край себе си, и го гледаше съсредоточено. Макар и да не ми бе приятно да го подведа да каже неща, които не беше готов да ни открие, все пак бих използвал този негов намек да го накарам да продължи, обаче не можах да сторя това поради чудноватата работа, с която се бе заел. Той сложи лимонената кора в една тенджерка, захарта в подноса за захарните щипци, спирта в чаша за пунш и се мъчеше да налее вряла вода в една свещ. Всичко това говореше за наближаването на някаква криза и тя действително дойде. Той скочи, блъсна всички съдове и като измъкна носната си кърпа, избухна в плач.
— Драги ми мистър Копърфийлд — каза мистър Микобър иззад кърпичката си, — това занимание повече от всички други изисква спокойствие и самоуважение. Аз не мога да се съсредоточа в него. Съвсем немислимо е.
— Мистър Микобър, какво се е случило? — запитах аз. — Говорете. Намирате се сред приятели.
— Сред приятели, сър! — повтори той и всичко, което беше спотайвал, избликна. — Боже мой, та тъкмо защото съм сред приятели, се намирам в такова състояние. Какво се е случило ли, господа! Какво не се е случило? Злодейство, подлост, измама, фалшификация, заговорничество. Ето това се е случило. И името на всичко, взето заедно, е — Хийп!
Леля плесна с ръце и ние всички скочихме като обхванати от духове.
— Но борбата вече е свършена! — каза мистър Микобър, като жестикулираше буйно с носната си кърпичка и размахваше двете си ръце, сякаш плуваше при непреодолими препятствия. — Вече няма да водя този живот. Аз съм едно злочесто създание, откъснато от всичко, което прави живота поносим. Да служиш при това дяволско изчадие — значи да бъдеш окован във вериги. Върнете ми отново моята съпруга, върнете ми децата. Превърнете в предишния Микобър жалкото същество, което сега броди по земята с моите нозе. И ако след това ме заставите да глътна цяла сабя, ще го сторя. Да, ще го сторя с охота!
Никога през живота си не бях виждал толкова разпален човек. Опитах се да го успокоя, за да решим нещо разумно, обаче той нищо не чуваше.
— Никому не ще подам ръка — крещеше мистър Микобър, като се задъхваше, пъхтеше и стенеше до такава степен, че приличаше на човек, върху когото са плиснали студена вода, — докато не разкъсам на парчета… тази… отвратителна змия… Хийп! Не ще приема ничие гостоприемство, докато не… излея… лавата на Везувий… върху главата на презрения негодник… Хийп! Да бъда гощаван в този дом… особено с пунш… това значи да се задавя… освен ако преди това не съм изтърбушил очите… на безпримерния лъжец и измамник… Хийп! Не ще общувам… с никого… и не ще живея никъде… докато не смажа на невидими атоми… лицемера и клетвопрестъпника… Хийп!
Действително се уплаших, че мистър Микобър може да умре тук, на самото място. Страхотна беше борбата, която той водеше с тези несвързани изречения, и когато стигнеше до думата Хийп, нахвърляше се върху й като в припадък и я изричаше с небивала ярост. А сетне, когато се отпусна на стола, цял потънал в пот, и ни погледна с лице, обагрено от какви ли не цветове, докато някакви буци се движеха нагоре по гърлото му и сякаш след това избиваха на челото му, той наистина имаше вид на човек, който поема последния си дъх. Пристъпих да му помогна, но той ми махна с ръка да се отдръпна и не искаше нищо да чуе.
— Не, Копърфийлд! Нито дума… докато… не се премахне злото… причинено на мис Уикфийлд… от безподобния мерзавец… Хийп (убеден съм, че в това свое състояние мистър Микобър не би могъл да изрече и три последователни думи, ако ненавистното за него име не му придаваше удивителна енергия). Това е неприкосновена тайна… за всички… без изключение… Моля всички присъствуващи… включително леля ви… и този крайно великодушен джентълмен… да дойдат точно след една седмица… в онази гостилница в Кентърбъри… където, Копърфийлд, пяхме веднъж заедно… онази шотландска песен за възхвала на приятелството… и където ще разоблича нетърпимия злодей… Хийп! Не ще кажа ни дума повече… нито мога да слушам… каквото и да било… Не съм в състояние да понасям… чието и да било общество… докато се намирам по стъпките на проклетия… предател… Хийп!
Като изрече за последен път магичната дума, от която черпеше сили, Микобър се втурна навън и си отиде, оставяйки ни в състояние на възбуда, надежда и удивление, и не по-малко развълнувани от него. Но дори и в такъв момент страстта му за писане на писма беше толкова силна, че не можеше да я овладее. Още не бяхме дошли на себе си, когато получих следното послание, изпратено от съседната странноприемница, където се беше отбил, за да го напише:
„Във висша степен тайно и доверително.
Уважаеми господине,
Позволете ми да изпратя чрез вас извиненията си на вашата превъзходна леля за възбудата, в която си позволих да изпадна. Това изригване на тлеещ вулкан, дълго подтискан, беше резултат от вътрешна борба, която е по-лесно човек да си представи, отколкото да опише.
Вярвам, успях да ви поясня, че ще ви очаквам точно след една седмица, рано сутринта, в онази гостилница в Кентърбъри, където мисис Микобър и аз веднъж имахме честта да слеем гласовете си с вашия в добре познатата песен на безсмъртния поет, живял отвъд река Туид.
Когато изпълня дълга си и след като се поправи нанесеното зло, което едничко ще ми позволи отново да погледна своя ближен в очите, ще изчезна завинаги. Тогава ще искам само едно: да бъда положен в онова място на вечен покой, където
«Суровите селски праотци спят непробудно в тесните гробове» и където ще пожелая да се вижда скромният надпис:
L ГЛАВА
МЕЧТАТА НА МИСТЪР ПЕГОТИ СЕ СБЪДВА
Бяха изминали няколко месеца след срещата ни на речния бряг с Марта. Не я бях видял нито веднъж след това, но тя се беше обаждала няколко пъти на мистър Пеготи. Нищо не бе излязло от ревностната й намеса, нито пък можах да заключа от това, което ми беше казал, че са се добрали до някакви улики за участта на Емилия. Признавам, бях започнал да се отчайвам, че ще я намерят, и убеждението, че е мъртва, засядаше в мен все по-дълбоко.
Неговата увереност оставаше непоклатима. Доколкото знам — а вярвам, че познавах честното му сърце, — той нито за миг не се отклоняваше от дълбокото убеждение, че ще я намери. Търпението му никога не отслабваше. И макар да потрепвах при мисълта какъв удар би бил за него, ако някой ден неговата увереност рухнеше, тя се беше така здраво вгнездила в честната му душа, в нея имаше нещо толкова свято и трогателно, че уважението, което изпитвах към този човек, растеше всекидневно.
Той не беше от онези хора, които само вярват, без да вършат нищо. През целия си живот се бе проявявал като човек на енергичното действие и знаеше, че във всичко, за което искаше помощ, трябваше да изпълни собствения си дял и самичък да си помогне. Знам, че е имало случаи, когато е тръгвал нощем за Ярмут, обладан от предчувствието, че нещо може да е попречило да сложат свещта на прозореца на старата ладия. Знам, че когато е прочитал нещо във вестника, което би могло да има някаква връзка с нея, е вземал бастуна си и се е отправял на път, като е извървявал шестдесет или осемдесет мили. След като чу разказа, който мис Дартъл ми бе помогнала да науча, той отиде и се върна от Неапол по море. Всичките му пътувания бяха скромни, тъй като ревностно пестеше парите си за Емилия. И през цялото това дълго търсене не го чух нито веднъж да роптае; нито веднъж не чух да се оплаква, че е изморен или обезсърчен.
