още по-добре, в неизвестна смърт. Чудя се как любещото ви сърце още не се е сломило и как сама не сте му помогнали да се успокои! Чувала съм, че има средства за това. Вярвам, че лесно могат да се намерят.
Прекъсна я глухият плач на Емилия. Тя спря и се заслуша в него, сякаш той беше музика.
— Може би съм чудновата — продължи Роза Дартъл, — обаче не съм в състояние да дишам свободно въздуха, който вие дишате. Намирам го болезнен. Затова ще го освежа, ще го очистя от вас. Ако утре продължавате да стоите тук, то на цялата тази къща ще стане известна и историята ви, и това, което представлявате самата вие. Чувам, че в този дом има порядъчни жени; и е жалко, че такъв светъл лъч като вас може да стои скрит между тях. Ако след като си излезете оттук, потърсите убежище в този град под някакъв друг образ, а не под истинския ви (който спокойно можете да носите, без да ви обезпокоявам), то ще ви направя същата услуга, когато науча къде сте се скрили.
Нямаше ли той никога да дойде? Докога ще трябва да понасям всичко това? Колко още щях да имам сили да го понасям? — с ужас си мислех аз.
— О, боже мой! — възкликна нещастната Емилия с глас, който би трогнал и най-коравото сърце; обаче в усмивката на Роза Дартъл нямаше никакво съчувствие. — Какво да правя! Какво да правя!
— Какво да правите ли? — отвърна другата. — Да живеете щастливо със спомените си. Посветете съществуванието си на възпоменанията за нежността на Джеймс Стиърфорд — той искаше да ви направи съпруга на лакея си, нали? Или пък отдавайте живота си на мисли за благодарността, която дължите на онова великодушно същество, което би ви взело като подарък от него. А ако ли тези скъпи спомени и съзнанието за собствените ви добродетели, както и почтеното положение, до което ви издигнаха в очите на всички хора, не са в състояние да ви подкрепят и да ви дадат сили, тогава омъжете се за онзи великодушен човек и бъдете щастлива с благоволението му. Ако пък и това не ви помогне, тогава умрете! Има прагове и купища за смет, годни за такава смърт и за такова отчаяние — намерете един и литнете към рая!
Чух далечни стъпки по стълбището. Познах ги. Уверен бях чии са. Слава богу, това беше той!
Като каза това, тя се измести от вратата и се скри от погледа ми.
— Но запомнете — прибави тя бавно и сурово, като отвори другата врата да си излезе, — не забравяйте, че съм решила по лични мои съображения и от ненавистта, която питая към вас, безпощадно да ви преследвам, ако не изчезнете от погледа ми и ако не захвърлите хубавата си маска. Това е, което имах да ви казвам; а което казвам, аз го върша!
Стъпките отвън дойдоха по-близо, по-близо — отминаха я, като слизаше, — втурнаха се в стаята!
— Вуйчо!
Страхотен писък последва тази дума. Спрях се за миг и като погледнах вътре, видях го да крепи безжизнената й фигура в ръцете си. Няколко секунди той гледаше вперено лицето й; сетне се наведе да го целуне — о, с каква нежност! — и го покри с носната си кърпичка.
— Мастър Дейви — каза той с нисък разтреперан глас, след като го бе покрил, — благодаря на небесния ни баща за това, че постигнах мечтата си! Благодаря му от сърце, че доведе стъпките ми до любимата ми племенница!
С тези думи той я взе в обятията си и като положи на гърдите си закритото й лице, обърнато към неговото, понесе я неподвижна и безчувствена надолу по стълбата.
LI ГЛАВА
НАЧАЛОТО НА ЕДНО ПО-ДЪЛГО ПЪТЕШЕСТВИЕ
Беше още рано на другата сутрин и аз се разхождах в нашата градина с леля (която сега не правеше други разходки, тъй като непрестанно се грижеше за милата ми Дора), когато ми казаха, че мистър Пеготи искал да говори с мен. Тръгнах към портата и го видях, че идва да ме пресрещне насред път. Както правеше винаги пред леля, която много уважаваше, той веднага свали шапката си. Предишната вечер й бях разправил всичко, което се бе случило. Без нито една дума тя се запъти сърдечно към него, ръкува се и го потупа по ръката. Всичко това беше сторено така изразително, че тя нямаше нужда да казва нито една дума. Мистър Пеготи я разбра тъй добре, сякаш беше казала хиляди.
— Сега ще си вляза, Трот — каза леля, — и ще се погрижа за Малкото цветче, което навярно скоро ще стане от сън.
— Надявам се, че не си отивате заради мен, госпожо — каза мистър Пеготи. — Освен ако днес не съм се побъркал съвсем, струва ми се, че ни напущате, защото аз съм тук.
— Вие имате да казвате нещо, добри човече — отвърна леля, — и ще сторите това по-добре без мен.
— С ваше позволение, госпожо, бих ви помолил да останете, ако не ви е неприятно.
— Така ли? Тогава ще остана — каза добродушно леля.
И тя хвана подръка мистър Пеготи, заведе го в една обрасла със зеленина беседка в дъното на градината и седна на една пейка. Аз седнах до нея. Имаше място и за мистър Пеготи, но той предпочиташе да стои прав, с ръка, облегната на малката селска масичка. Като стоеше така, загледан за миг в шапката си, преди да започне да говори, не можех да не забележа каква сила и душевна мощ се излъчваше от мазолестата му ръка и колко подхождаше тя, подобно на верен и добър приятел, на честното му чело и на желязносивата му коса.
— Снощи заведох скъпото си дете в жилището си — започна мистър Пеготи, като вдигна очите си към нашите, — където отдавна бях приготвил всичко за нея. Трябваше да изминат часове, преди да дойде на себе си и да ме познае. И когато ме позна, коленичи пред нозете ми и каза, като че ли се молеше, че се чуди как всичко това е възможно. Вярвайте, когато чух гласа й, същият, който у дома бе звучал така игриво, и като я видях да се валя сякаш в праха пред Исусовите нозе, сърцето ми се сви от болка въпреки благодарността ми към всевишния.
Той покри лице с ръкава си, без да скрива защо го е направил, и сетне гласът му се проясни.
— Почувствувах го само за миг, защото тя вече беше намерена. Трябваше само да си помисля, че съм я намерил, и всякакво друго чувство изчезна. Не знам защо ви споменавам за това — преди малко съвсем не ми беше на ума да приказвам за себе си, но то ми дойде така естествено, че го изрекох, преди да съзная какво правя.
— Вие сте себеотрицателен човек и ще получите наградата си — каза леля.
Мистър Пеготи наклони към леля лицето си, по което пробягваха сенките на листата, за да й поблагодари за добрите думи, и отново подхвана нишката на разказа си.
— Когато моята Емилия избягала от дома, където е била затворена от онази змия — дано бог го накаже! — каза той с мигновен проблясък на ярост, — било нощ и звездите светели. Била като обезумяла. Тичала край морския бряг, като мислела, че ще види там старата ладия и викала към нас да си извърнем настрани лицата, защото тя се приближава. Чула собствения си вик, който излизал сякаш от другиго. Острите камъни и скали я наранили, но тя не ги усещала — като че ли и самата тя била скала или камък. Тичала напред, а ушите й бучели и пред очите й избухвали пламъци. Внезапно — или поне така й се сторило — съмнало, денят се показал влажен и ветровит и тя се видяла да лежи до някаква купчина камъни на брега, а една жена й говорела нещо, като я питала на езика на онази страна, какво толкова страшно се е случило.
Той виждаше всичко, което разправяше. Докато говореше, то се рисуваше така живо пред погледа му, че той ми го описваше по-ясно, отколкото мога сега да го изразя. Тези картини са тъй ярко запечатани в паметта ми, че когато ги описвам в настоящия момент, толкова години по-късно, струва ми се, че самият аз съм ги видял.
— Когато погледът на Емилия се прояснил и видяла жената, тя познала в нея една от онези, с които често била разговаряла на брега. Преди това нерядко обикаляла морския бряг било с лодка и екипаж, било пешком, така че, макар и сега да се била доста отдалечила, местността наоколо й била добре позната. Тази жена била неотдавна омъжена и нямала дете, обаче скоро очаквала такова. И дано бог послуша молбата ми то да й донесе щастие, утеха и почести през целия й живот! Дано да я обича и да изпълни дълга си към нея, когато тя остарее, да й помага до последното й издихание и да бъде с нея ангел както тук, така и на небето.
— Амин! — каза леля.
— Тя била свенлива жена и когато Емилия приказвала с децата по брега, седяла настрани и предяла или си работела нещо друго. Но Емилия я забелязала и веднъж отишла да я заговори. И тъй като и жената
