обичала деца, двете скоро се сприятелили. Когато Емилия отивала нататък, тя винаги й давала цветя. Тази именно била жената, която сега я попитала какво се е случило. Емилия й разправила и тя я завела в дома си. Да, наистина сторила това — каза мистър Пеготи, като си покри лицето.
Тази милостива постъпка го беше трогнала повече от всичко, което се бе случило след бягството й. И двамата с леля мълчахме, да му дадем възможност да се успокои.
— Къщичката й била малка — продължи той, — но тя намерила място за Емилия. Съпругът й бил отишъл навътре в морето за риба и тя запазила всичко в тайна, като помолила и съседите си (наоколо не живеели много хора) и те да мълчат. Емилия се разболяла тежко от треска и чудното е — може би за учените то съвсем да не е чудно — че забравила тамошния език, а приказвала само на нашия, така че никой не могъл да я разбере. Тя си спомня сякаш насън, че лежала и през всичкото време приказвала на собствения си език, като все си въобразявала, че старата ладия е някъде наблизо в залива. Молела се да изпратят някого там да съобщи, че е на умиране, и да й донесе прошка, макар и само една думичка. Почти през цялото време ту си мислела, че онзи, за когото споменах, дебнел под прозореца, ту пък, че е при нея в стаята, и молела жената да не го оставя да я вземе, макар и едновременно с това да съзнавала, че не може да я разбере. Също така и огънят бил непрестанно пред очите й, а ушите й бучали. Не можела да различи кое е днес, кое вчера и кое — утре. Всичко, което някога се е случвало в живота й или което би могло да се случи, както и много неща, които никога не са ставали и никога не са могли да станат, се въртели едновременно в главата й, въпреки това тя пеела и се смеела! Колко е траело това, не знам, обаче после изпаднала в сън. През време на съня си проявила несвойствена за самата нея сила, но когато се събудила, била слаба като малко дете.
Тук той спря, сякаш да си отдъхне от страшните неща, които описваше. След като помълча няколко минути, продължи разказа си.
— Когато се събудила, било слънчев следобед. В тишината се чувал само шепотът на синьото море, чиито вълни леко плискали брега. Отначало вярвала, че се намира у дома си и че е неделя сутрин, но лозовите листа, които виждала от прозореца и хълмовете отвъд, й казвали, че не е вкъщи. Сетне при нея влязла приятелката й да я види. Тогава тя разбрала, че старата ладия съвсем не била в близкия залив, а далеч, далеч. Станало й ясно къде се намира и защо и като се хвърлила в обятията на младата жена (надявам се, че сега там лежи детенцето й и я развеселява с хубавите си очички), избухнала в плач.
Той не можеше да заговори за добрата приятелка на Емилия, без да му потекат сълзи. Би било напразно да се опитва да ги спира. Сега, като я благославяше, той отново се разплака.
— Когато Емилия се наплакала, станало й по-леко — заговори отново той, овладял най-после вълнението си (което се предаде и на мен), а колкото се отнася до леля — тя плачеше с цялото си сърце — и започнала да се поправя. Обаче езикът на онази страна съвсем бил излязъл от паметта й и тя се принудила да разговаря чрез знаци и жестове. Бавно, но сигурно здравето й се подобрявало от ден на ден и тя захванала да учи имената на обикновените предмети — имена, които й се струвало, че никога по-рано не била чувала. Докато една вечер, когато седяла край прозореца и гледала как едно момиченце си играе на брега, детето простряло внезапно ръчичка и казало нещо, което на английски значело: „Рибарска щерко, ето ти една раковина“. Трябва да знаете, че отначало се обръщали към нея с думите: „Хубава госпожо“ — както бил там обичаят, но тя ги научила да й викат „Рибарска щерко“. И когато детето казало: „Рибарска щерко, ето ти една раковина“ — тя изведнъж го разбрала и му отговорила на същия език. Оттогава той се върнал в паметта й!
— Когато Емилия стъпила на крака — продължи мистър Пеготи след ново мълчание, — тя решила да напусне благородната си млада приятелка и да се отправи за родината си. До това време съпругът й си бил дошъл и двамата я качили на един малък търговски кораб на път за Ливорно, а оттам за Флоренция. Емилия имала малко пари, но добрите хорица се съгласили да вземат много малко за стореното от тях добро. Едва ли не съм доволен, че са постъпили така, макар да са били бедни, тъй като направеното от тях е струпано там, където ръжда не може да го разяде, където крадци и разбойници не могат да го отнемат и където, мастър Дейви, то ще надживее всички съкровища в света.
Емилия стигнала във Франция и отишла да работи в една странноприемница на пристанището, където прислужвала на пътуващите дами. Един ден там спряла онази змия. О, дано той никога не се приближи към мен, защото не знам какво зло съм в състояние да му сторя! Щом го видяла, без той да я забележи, старият й страх отново я обхванал и тя избягала оттам, за да не диша един и същи въздух с него. Пристигнала в Англия и слязла на брега на Дувър.
— Не знам кога е започнала да отпада духом — продължи мистър Пеготи, — но през целия път към Англия тя възнамерявала да се върне в скъпия си дом. Щом като стъпила на английска земя, я обхванал страх. Бояла се, че няма да получи прошка, че всички ще я сочат с пръст, че някои от нас може да са умрели и всичко това я възпряло и сякаш насила приковало стъпките й. „Вуйчо, вуйчо — каза ми тя, — страхувах се най-много, че не съм достойна да направя това, което изстрадалото ми и ранено сърце най- вече жадуваше да стори! Върнах се назад, а в същия миг се молех да мога да допълзя нощем до стария праг, да го целуна, да положа върху него горещото си лице и там да ме намерят сутринта умряла.“ — Дошла в Лондон — каза мистър Пеготи, като сниши гласа си до уплашен шепот, — в Лондон. Тя — която никога в живота си не го е виждала, — самичка — без петаче — млада — хубава — в Лондон. Почти веднага щом стъпила на брега, запознала се с една жена, в чието лице помислила, че вижда приятелка. Тя имала почтен изглед, заговорила й за шиене, обещала, че ще може да й намери достатъчно такава работа, с каквато Емилия още от малка е свикнала, казала, че ще и даде подслон за през нощта, а на другия ден ще запита тайно за мен и за всички у дома й. И тъкмо когато детето ми — продължи той с глас, изпълнен с признателност, която караше цялото му тяло да трепери — било изправено на брега на страшна пропаст, за която не смея нито да си помисля, нито да говоря, Марта я спасила, вярна на обещанието си.
Не можах да удържа радостния си вик.
— Мастър Дейви! — каза той, като сграбчи със силната си ръка моята. — Вие пръв ми споменахте за нея. Благодаря ви, сър! Тя ревностно се била заела за работа. Знаела е с горчивия си опит кои места да наблюдава и какво да прави. Да, това сторила. И господнята десница я е ръководила. Заварила Емилия, като спяла. Бледна и забързана, й казала: „Махни се оттук, където е по-лошо от смърт, и ела с мен!“ Обитателите на къщата, в която се намирала Емилия, се помъчили да я спрат, но по-лесно било да спрат разбушуваното море. „Махнете се от мен — казвала им тя, — аз съм призрак, който идва да я спаси от разтворения й гроб!“ Разправила на Емилия, че ме е видяла. Уверила я, че продължавам да я обичам и съм й простил. Облякла я бързо с дрехите й и я взела подръка, а горката Емилия цяла треперела и едва се държала на нозе. Като не обръщала никакво внимание на думите на околните, сякаш била глуха, Марта я повела навън, като мислела само за нея, и така я спасила посред нощ от този мрачен вертеп! През цялата нощ — продължи мистър Пеготи, като освободи ръката ми и сложи своята върху тежко дишащите си гърди — и на следния ден тя се грижила за Емилия, която била съвсем отслабнала и лежала изтощена. Късно вечерта тръгнала да търси първо мен, а след това вас, мастър Дейви. Не казала на Емилия от какво място се е отървала, за да не би това да й причини удар и да я накара да се крие. Как е узнала онази жестока дама, че Емилия е там, не мога да кажа. Може би онзи, за когото говорих, ги е видял случайно да отиват там или пък по-вероятно научил е за това от онази жена. Но не ме интересува — племенницата ми е намерена. Емилия и аз стояхме будни цяла нощ — продължи мистър Пеготи. — Думите й излизаха сякаш от самото й разбито сърце и през сълзите й и всъщност тези нейни думи не ми казаха много нещо. Едва можех да виждам милото й личице, което израсна в моя дом и там от детско стана женско. Но през цялата нощ ръцете й бяха обвити около шията ми и главата й почиваше на гърдите ми, и тогава и двамата разбрахме, че отново можем да се доверим един на друг.
Той спря да говори и ръката му спокойно почиваше върху масата с решителност, която беше в състояние да побеждава лъвове.
— За мен, Трот, беше истински лъч на щастие — каза леля, като бършеше очите си, когато реших да стана кръстница на сестричката ти, Бетси Тротууд, която ме разочарова. Но от всичко друго, което може да ми достави удоволствие, най-много бих се радвала, ако мога да кръстя детенцето на онази добра италианка!
Мистър Пеготи кимна с глава в знак на това, че разбира много добре лелините чувства, но се побоя да каже нещо, да не би отново да му потекат сълзи. Всички мълчахме, обхванати от собствените си чувства, а леля ту бършеше очите си, ту хълцаше конвулсивно, ту се смееше и се наричаше глупачка. Най-сетне аз
