лошо момче, ако леля остане вкъщи под какъвто и да било предлог.
— Няма да ти приказвам — каза Дора, като тръсна къдриците си срещу леля. — Ще се държа неприятно! Ще накарам Джип да те лае цял ден. И наистина ще те принудя да станеш стара мърморана, ако не отидеш!
— Мълчи, Цветенце! — засмя се леля. — Много добре знаеш, че не можеш без мен!
— О, да, мога! — каза Дора. — Та каква нужда имам от теб? Никога не тичаш нагоре-надолу по стълбата заради мен, никога не ми разказваш как Доди се появил в градината ти със скъсани обувки и целият покрит в прах — горкото момченце! Никога не правиш нищо да ми доставиш удоволствия, нали, миличка? — и Дора побърза да целуне леля и да каже: — О, да, правиш го! Аз само се шегувам! — за да не би леля да си помисли, че говори сериозно. — Но, лельо, чуй ме — продължи Дора галено. — Ти трябва да отидеш. Ще настоявам, докато стане, както искам. Ако моето непослушно момченце не те накара да отидеш, аз просто ще му отровя живота. Двамата с Джип ще се държим отвратително и ти ще проклинаш съдбата си, ако не заминеш. Освен това — продължи Дора, като отмахна назад косата си и като поглеждаше въпросително ту мен, ту леля — защо пък да не отидете и двамата? Аз не съм много болна. Нали?
— Що за въпрос! — извика леля.
— Какво въображение — възкликнах аз.
— Да! Знам, че съм глупачка! — каза Дора бавно, като оглеждаше и двама ни, и ни подаде устните си за целувка, докато лежеше на дивана. — Значи в такъв случай трябва и двамата да отидете, иначе няма да ви вярвам, че не съм много болна. И тогава ще заплача!
Познах по лелиното лице, че е готова да отстъпи, а и Дора отново светна, като забеляза това.
— Когато се върнете, ще има да ми разправяте толкова много неща, че ще ми трябва поне една седмица, за да ги разбера! — каза Дора. — А пък знам, че ако се касае до делови работи, каквито сигурно ще има, ще ми е необходимо доста време, докато ги проумея. А ако има да се правят сметки, не знам кога ще мога да ги свърша. И тогава моето лошо момче ще придобие такъв печален изглед! Хайде, ще отидете, нали? Ще отсъствувате само една нощ, а докато ви няма, Джип ще се грижи за мен. Преди да заминете, Доди ще ме качи горе и аз няма да слизам, докато не се върнете. И ще занесете на Агнеса едно много сърдито писмо от мен за това, че нито веднъж не е дошла да ни види!
Без повече приказки съгласихме се, че и двамата ще заминем и че Дора е същинска малка измамничка, която само се преструва на болна, защото обича да й обръщат внимание. Това много я зарадва и така четиримата — леля, мистър Дик, Тредълс и аз, тръгнахме за Кентърбъри с Дувърската пощенска кола още същата вечер.
В хотела, където мистър Микобър ни беше помолил да го чакаме и където влязохме посред нощ не без известни трудности, намерих писмо, в което той ни съобщаваше, че ще се появи на другата сутрин, точно в девет и половина. След това всички се запътихме треперещи в късния час към леглата си, като преминахме през разни задушни коридорчета, миришещи така, сякаш в продължение на векове са киснали в някакъв разтвор от супа и дъх на конюшни.
Рано сутринта тръгнах да побродя през милите стари тихи улици и отново прекосих сенките на древните сводове и черкви. Гарваните се носеха край катедралните кули; а самите кули, извисени над просналите се в далечината плодородни полета и весели ручейчета, прорязваха свежия утринен въздух, сякаш на земята нищо не се променяше. И все пак звънът на черковните камбани ми напомни с тъга за промените, които се извършват с всичко; напомняха ми за тяхната собствена възраст и за младостта на скъпата ми хубава Дора; за мнозината, които никога не са остарели, които са живели, любили и умрели, докато камбанният звън е отеквал през ръждивата броня на окачения вътре Черен принц,23 и са изчезвали в недрата на времето като кръгове във вода.
Погледнах към старата къща от ъгъла на улицата, но не се приближих повече, за да не би, без да искам, да попреча на работата, за която бях дошъл да помогна. Ранното слънце изпращаше косо лъчите си върху извитите й сводове и прозорци, като че ли ги поръсваше със злато; и сякаш няколко лъча от старото й спокойствие докоснаха сърцето ми.
Поразходих се из околността в продължение на около един час и сетне се върнах по главната улица, която междувременно се бе отърсила от нощния си сън. Между тези, които се движеха из дюкяните, видях моя стар неприятел, касапина, с високи ботуши на нозе и с бебе в ръце. Сега той беше собственик на касапницата и всичко това, изглежда, го беше направило мирен член на обществото.
Когато седнахме да закусим, всички бяхме много загрижени и нетърпеливи. Колкото повече уреченият час наближаваше, толкова повече се усилваше и любопитството, с което очаквахме мистър Микобър. Най- после престанахме да даваме вид, че сме заети със закуската, която за всички ни освен за мистър Дик беше само формалност още от самото начало. Леля се разхождаше напред-назад из стаята, Тредълс седеше на дивана, като уж четеше вестник, а всъщност очите му бяха отправени към тавана, а аз гледах от прозореца, за да забележа мистър Микобър още щом се покаже. Не трябваше да чакам дълго, тъй като при първия удар на половината час той се появи на улицата.
— Ето го — казах аз, — и не е облечен с адвокатския си костюм!
Леля завърза панделките на бонето си (тя беше дошла на закуска с него) и се наметна с шала си, сякаш по този начин се подготвяше за някакво важно и неизбежно събитие. Тредълс закопча жакета си с решително движение. Мистър Дик, обезпокоен от сериозния ни изглед, обаче чувствувайки се задължен да ни подражава, дръпна шапката си върху ушите с двете си ръце и веднага пак я свали, за да поздрави мистър Микобър.
— Господа и госпожо — каза мистър Микобър, — добро утро! Драги ми господине — обърна се той към мистър Дик, който бурно се здрависа с него, — вие сте крайно добър.
— Закусвали ли сте? — запита го мистър Дик. — Поръчайте си един котлет!
— За нищо на света, добри ми господине! — извика мистър Микобър, като препречи пътя му към звънеца. — Апетитът ми и аз, мистър Диксън, отдавна са се разделили.
„Мистър Диксън“ така много се зарадва на новото си име и счете за такава голяма чест да бъде наречен тъй от мистър Микобър, че отново се ръкува с него, като се засмя детински.
— Дик — обади се леля, — внимавай!
Мистър Дик се сепна и поруменя.
— А сега, сър — обърна се леля към мистър Микобър, като сложи ръкавицата си, — готови сме за изригването на Везувий или каквото изобщо ще бъде, така че благоволете да започнете.
— Госпожо — отвърна й мистър Микобър, — вярвам, че скоро ще присъствувате на едно избухване. Мистър Тредълс, надявам се, ще ми позволите да съобщя, че вие и аз сме били във връзка един с друг.
— Да, Копърфийлд, това е самата истина — каза Тредълс, когото погледнах учудено. — Мистър Микобър се посъветва с мен относно намеренията си и му помогнах, доколкото беше по силите ми.
— Освен ако се лъжа, мистър Тредълс — продължи мистър Микобър, — това, което възнамерявам да направя, е едно много важно разобличение.
— Крайно важно — потвърди Тредълс.
— Може би при тези обстоятелства, господа и госпожо — заяви мистър Микобър, — вие ще ми окажете милост и ще се съгласите в дадения момент с указанията на човека, който макар и да се чувствува като кораб, разбит в бреговете на живота, но все пак е ваш ближен, въпреки че е съкрушен от собствените си грешки и нещастно стеклите се обстоятелства.
— Ние имаме пълно доверие във вас, мистър Микобър — казах аз, — и ще сторя това, което смятате за необходимо.
— Мистър Копърфийлд — отвърна мистър Микобър, — при съществуващото положение на нещата вашето доверие не е оказано напразно. Ще ви помоля да ми позволите да тръгна пет минути преди вас и след това да приема всички ви и мис Уикфийлд в кантората на „Уикфийлд и Хийп“, където съм на служба.
Леля и аз погледнахме към Тредълс, който с кимване ни даде съгласието си.
— Засега няма какво друго да кажа — забеляза мистър Микобър.
За мое най-голямо удивление с тези думи той се поклони дълбоко на всички ни и изчезна. Държането му беше крайно резервирано, а лицето му съвсем бледо.
Тредълс само се усмихна и поклати глава (а косата му стърчеше право нагоре), когато го погледнах за обяснение. Така че извадих часовника си като последно средство и преброих изтичането на петте минути.
