Дейвид Копърфийлд

отпреди — и това пълномощно е получено от него чрез измама!

— Нещо действително е получено от него чрез измама, знам това — отвърна тихо Тредълс, — а и вие го знаете, мистър Хийп. Ако обичате, ще отнесем този въпрос до мистър Микобър.

— Юри…! — извика мисис Хийп с тревожно движение.

— Дръж си езика, майко — отвърна той, — колкото по-малко се говори, толкова по-лесно се оправят работите.

— Но, мой Юри…

— Майко, ще млъкнеш ли и ще оставиш ли всичко на мен?

Макар отдавна да знаех, че раболепието му е фалшиво и че е мошеник, който си служи с празни преструвки, аз нямах ясна представа за степента на лицемерието му, докато не го видях сега със свалена маска. Но макар да го познавах от много години и да питаех истинско отвращение към него, бързината, с която сега свали маската си, съобразявайки, че вече не му е нужна; злобата, ненавистта и наглостта, с която стори това; дяволското му ликуване при съзнанието, че му се удава възможност да ни причини зло дори и в тази минута, когато е отчаян и се чуди как да се справи с положението — всичко това, признавам, отначало смути даже и мен, на когото природата му беше така добре известна.

Не казвам нищо за погледа, който ми хвърли, докато стоеше и оглеждаше всички ни подред, тъй като винаги съм знаел, че ме мрази, пък и си спомнях за белезите от пръстите ми по бузата му. Но когато взорът му премина върху Агнеса и видях яростта, с която той почувствува как властта му върху нея се изплъзва, ужасих се от самата мисъл, че е могла дори един час да живее под един покрив с такъв човек и добродетелите й да събудят в него отвратителната му страст.

След като потърка долната част на лицето си, без да ни изпуща от злия си поглед, той се обърна още веднъж към мен е полуунизен, полудързък вид:

— И вие, Копърфийлд, който така много се гордеете със своята чест, благородство и тъй нататък, не се срамувате да влизате крадешком в дома ми и да подслушвате заедно с моя чиновник? Ако аз бях сторил това, нямаше да бъде никак чудно, макар и никога да не съм претендирал, че съм джентълмен (въпреки че никога не съм бил уличен скитник като вас според думите на Микобър), но да направите това вие! — и дори не се страхувате! Не мислите ли какво бих могъл да ви сторя за отплата? Не смятате ли, че ще си изпатите за това, че заговорничите? Много добре. Ще видим! Господин — как ви беше името, — вие пък щяхте да отнесете един въпрос до Микобър. Ето го и него. Защо не го накарате да говори? Виждам, че е научил добре урока си.

Като видя, че думите му не оказаха никакво въздействие на мен, нито на останалите, той седна на крайчеца на писалището си, с ръце в джобовете, обвил единия си костелив крак около другия, упорито зачакал да види какво ще последва.

Мистър Микобър, който досега мъчно задържаше бурния си порив и непрестанно ни прекъсваше с първата сричка на думата „мошеник“, без обаче да стигне до втората, сега се втурна напред, издърпа линията от пазвата си (вероятно като защитно оръжие) и извади от джоба си документ, сгънат във формата на голямо писмо. Като го разгъна с по-раншния си победоносен вид и като хвърли поглед върху съдържанието му, явно възхитен от стила му, той зачете:

— Уважаема мис Тротууд и господа…

— Господи, помилуй този човек! — възкликна с тих глас леля. — Той би писал писма дори и ако това се наказва със смърт!

Без да я чуе, мистър Микобър продължи:

— „Като се явявам пред вас да разоблича най-изкусния измамник, който някога е съществувал — и без да вдига поглед от написаното, мистър Микобър посочи с линията към Юрая Хийп като с вълшебен жезъл, — не искам от вас да удостоите с вниманието си собствената ми личност. Още от люлка жертва на парични затруднения, с които не съм могъл да се справя, аз винаги съм бил играчка на унизителни обстоятелства. Позор, нужда, отчаяние и безумие са били, заедно или поотделно, непрестанни спътници на моята кариера.“

Наслаждението, с което мистър Микобър се описваше като жертва на всички тези мрачни бедствия, можеше да се сравни само с патоса, с който четеше писмото си, както и с почитта, която му отдаваше, като поклащаше глава, когато смяташе, че е произнесъл някой ефектен израз.

— „…Под гнета на нуждата, отчаянието, позора и умопомрачението аз постъпих във фирмата, или както остроумните ни съседи, галите, го наричат бюрото, номинално принадлежащо на Уикфийлд и — Хийп, а в действителност ръководено единствено от — Хийп. Хийп и само Хийп е главната ос на тази машина, Хийп и само Хийп е подлецът и измамникът…“

При тези думи Юрая, по-скоро син, отколкото бледен, се нахвърли, навярно с намерение да скъса писмото. Обаче мистър Микобър удари ловко протегнатата му ръка с линията и тя клюмна като попарена. Ударът прозвуча тъй, сякаш беше попаднал върху дърво.

— Дявол да те вземе! — каза Юрая, като се закълчи, този път от болка. — Аз ще ти отмъстя!

— Приближи се още веднъж до мен, ти, ти… Хийп, подло куче — извика мистър Микобър, задъхан от ярост, — и ако имаш човешка глава, аз ще ти я счупя. Хайде, ела, ела!

Струва ми се, никога през живота си не бях виждал нещо по-комично от това — то ме порази дори и тогава. Мистър Микобър размахваше нашироко линията и повтаряше: „Хайде, ела, ела“ — докато Тредълс и аз го тласкахме в един ъгъл, откъдето той непрестанно изскачаше напред веднага след като успявахме да го набутаме там.

Неприятелят му си мърмореше нещо и след като си потърка ударената ръка, издърпа бавно завързаната си около врата кърпа и я обви с нея; сетне, като я хвана със здравата си ръка, седна върху писалището със сърдитото си лице, сведено надолу.

След като се успокои достатъчно, мистър Микобър продължи да чете посланието си:

— „Условията, при които постъпих на служба при Хийп (той винаги се поспирваше при тази дума и я изричаше с удивителна енергия), не бяха точно определени, освен колкото се отнасяше до нищожната заплата от двадесет и два шилинга седмично. Това, което щях да получавам свръх посоченото, беше поставено в зависимост от проявеното от мен усърдие по отношение на длъжността ми. Или по-красноречиво казано, въз основа на моята подлост, алчност, нищетата, в която се намираше семейството ми, изобщо — моралните принципи (или по-скоро неморалните такива), общи на мен и на — Хийп. Нужно ли е да казвам, че скоро стана необходимо да се обърна към — Хийп с молба да увеличи възнаграждението ми, за да осигуря издръжката на мисис Микобър и нашето нещастно подрастващо поколение?“

„Нужно ли е да добавям, че тази необходимост беше предвидена от — Хийп? Че тези молби бяха удовлетворени чрез полици и други подобни документи, познати на нашата юриспруденция? И че по този начин се омотах в паяжината, която той беше изплел, за да ме измами?“

Удоволствието, което мистър Микобър извличаше от съзнанието за съчинителските си способности при описанието на тези злочести за него обстоятелства, изглежда, беше по-силно от загрижеността, която те са могли да му причинят. Той продължи да чете:

— „Тъкмо тогава — Хийп — захвана да ми оказва дотолкова доверие, доколкото му беше необходимо за изпълнението на адските му замисли. Тъкмо тогава и аз започнах — ако мога да се изразя с думите на Шекспир — да чезна, да линея и да крея. Убедих се, че моите служебни услуги бяха насочени към подправяне на работата в кантората и към мамене на една личност, която ще назова с името мистър У. Този мистър У. бе лъган, държан в неведение и измамван по всички възможни начини. И през всичкото това време подлецът — Хийп — се преструваше, че изпитва безгранична признателност и безкрайна обич към нещастната си жертва мистър У. Това вече беше достатъчно подло, но както философски забеляза датският принц Хамлет с универсалната значимост на мисълта си, отличителен белег на знаменитото Шекспирово произведение — бисер на епохата на кралица Елизабет — «след това идваше и по-лошо!»“

Мистър Микобър беше така поразен от този толкова сполучлив цитат, че за свое и наше удоволствие го прочете втори път под предлог, че е загубил мястото, докъдето беше стигнал.

— „Моето намерение не е — продължи да чете той — да давам подробен списък (макар че той е