изпълня. Можеш да ми се довериш.
— В това съм уверен. Благодаря ви, сър, много сте любезен! Мисля, че има нещо, което бих желал да й се каже или да й се съобщи в писмо.
— Какво е то?
Повървяхме още малко в мълчание, след което той каза:
— Не е толкова това, че й прощавам, а по-скоро — че я моля да ми прости, задето съм й натрапвал чувствата си. Понякога съм си мислил, че ако не бях искал от нея да ми обещае да се оженим, тя имаше такова доверие в мен и бяхме такива добри приятели, че навярно би ми казала какво я измъчва, би се посъветвала с мен и може би тогава щях да я спася.
Стиснах ръката му.
— Това ли е всичко?
— Има и още нещичко — отвърна той, — ако мога да ви го кажа, мастър Дейви.
Повървяхме малко, преди да заговори. Когато се поспирваше след някои свои думи, той не плачеше. Правеше това, за да събере мислите си и да приказва по-ясно.
— Обичах я… и обичам спомена за нея… твърде дълбоко… за да мога да я накарам да повярва, че съм щастлив. Мога да бъда щастлив само… като я забравя… но боя се, не бих могъл да понеса да й се каже, че съм я забравил. И ако вие, мастър Дейви, бидейки такъв учен човек, измислите да й кажете нещо, което да я накара да повярва, че не съм страдал много, макар и да я обичам и да скърбя за нея, че животът не ми е омръзнал и че се надявам да я видя чиста и непорочна там, където няма никакви злини и където опечалените получават утеха… ако може да й се каже нещо, което да облекчи мъката й и все пак да не я накара да помисли, че бих могъл да се оженя или че някоя друга е в състояние да я замести в сърцето ми… ако измислите нещо такова… бих ви помолил да й го кажете… както и че се моля за нея… за тази, която ми беше толкова скъпа!
Отново стиснах мъжествената му ръка и му обещах, че се натоварвам да изпълня неговото желание, колкото ми е възможно по-успешно.
— Благодаря ви, сър — отвърна той. — Много любезно беше от ваша страна, дето дойдохте да ме посрещнете. Мило беше и това, че ме придружихте. Мастър Дейви, знам много добре, че леля ще отиде в Лондон, преди да отплуват, и те отново ще се видят, обаче аз едва ли ще го видя вече. В това съм положителен. Не приказваме за това, но така ще бъде и може би е по-добре. И когато, мастър Дейви, вие го видите за последен път — в сетната минута, — предайте му дълбоката почит и благодарността на сирака, на когото той беше повече от баща.
Обещах му тържествено.
— Отново ви благодаря, господине — каза той, като ми стисна ръката сърдечно. — Знам къде отивате. Сбогом!
Като махна леко с ръка, сякаш за да ми каже, че не може да влезе в стария дом, той свърна настрани. Като погледнах подир него, докато прекосяваше пустите дюни под лунната светлина, видях го да извръща лице към сребристата пътека върху морето и да отминава нататък, загледан в нея, докато се превърна на сянка в далечината.
Когато се приближих, видях, че вратата на старата ладия стои отворена. Влязох и забелязах, че е изпразнена от покъщнината и са останали само няколко стари сандъка, където мисис Гъмидж беше седнала с кошница в ръка и гледаше мистър Пеготи. Той бе облегнал лакът на грубата камина, вперил очи в малкото загасващи въгленчета в огнището. Но когато влязох, вдигна бодро глава и заговори весело.
— Обещахте и ето че дойдохте да си вземете сбогом със старата ладия, е, мастър Дейви? — каза той, като взе свещта. — Съвсем е оголена, нали?
— Добре сте използвали времето си — рекох аз.
— Вярно, не стояхме със скръстени ръце, сър. Мисис Гъмидж работи като… и аз не знам като какво — каза мистър Пеготи, като я погледна, без да може да намери подходящо сравнение.
Мисис Гъмидж се облягаше на кошницата си и не каза нищо.
— Ето и самото сандъче, на което имахте обичай да сядате до Емилия! — каза шепнешком мистър Пеготи. — Ще го взема със себе си. А ето и мъничката ви спалня. Виждате ли я, мастър Дейви? Съвсем гола и празна.
И наистина вятърът, макар и слаб, шумеше някак тържествено и пълзеше край пустата къща с плачевен, навяващ тъга шепот. Всичко беше махнато, дори и огледалото с рамка от раковина. Мислех си за времето, когато лежах там, при първата голяма промяна у дома. Мислех си за синеокото момиченце, което ме беше обаяло. Мислех си за Стиърфорд и в главата ми нахлу страшната, нелепа мисъл, че той е тук наблизо и мога всеки миг да го видя.
— Навярно ще мине много време, преди старата ладия да види нови наематели. Тук гледат на нея като на къща, която носи нещастия.
— На някой от съседите ли принадлежи? — запитах аз.
— На един корабостроител от градчето — отвърна мистър Пеготи. — Тази вечер ще му предам ключа й.
Надзърнахме в другата малка стаичка и се върнахме при мисис Гъмидж, която продължаваше да седи на сандъка. Мистър Пеготи сложи свещта на камината и я помоли да стане, за да изнесе вън сандъка, преди да е изгасил свещта.
— Даниъл — каза мисис Гъмидж, като внезапно пусна кошницата и го хвана за ръката. — Драги ми Даниъл! Последните думи, с които се прощавам с този дом, са: „Не ме оставяй! Моля ти се, Даниъл, не го прави!“
Смаян, мистър Пеготи погледна първо нея, сетне мен, а после пак нея, подобно на човек, когото току-що са събудили от сън.
— Не ме оставяй, Даниъл! Не ме изоставяй! — извика мисис Гъмидж с жар. — Вземи ме със себе си, Даниъл. Вземи ме със себе си и с Емилия! Ще ви бъда най-вярната и най-преданата слугиня. Ако в онази страна има роби, ще ти стана и робиня и ще бъда щастлива, но не ме оставяй тук, Даниъл! Недей, миличък!
— Мила душице — каза мистър Пеготи, като поклати глава, — ти не знаеш какво значи дълго пътуване и колко труден ще бъде там животът!
— О, да, Даниъл, знам това! Мога да си го представя! — извика мисис Гъмидж. — Но последните ми думи под този покрив са: „Ще вляза в къщата и ще умра, ако не ме вземете“. Аз мога да копая, Даниъл. Мога да работя. Мога да живея в оскъдица. Мога да бъда любеща и търпелива сега — повече, отколкото предполагаш, Даниъл, само ако ме оставиш да ти го докажа. Няма да се докосна до сумата, която ми оставяш, Даниъл Пеготи, дори и ако умирам от лишения. Но ще дойда с теб и Емилия накрай света, стига да ме вземете! Знам каква е работата. Знам, че ме мислиш клета и самотна и опака; но, миличък, вече не съм такава! Не съм седяла тук толкова дълго, да чакам и да мисля за изпитанията ти, без това да ми принесе някаква полза. Мастър Дейви, застъпете се за мен! Познавам всичките му привички и тези на Емилия, знам мъките им и ще мога да им помагам и винаги да работя за тях! Даниъл, миличък Даниъл, нека да дойда с вас!
И мисис Гъмидж взе ръката му, целуна я с наивния си патос и любов, обладана от простичката си преданост и признателност, които той напълно заслужаваше.
Той изнесе сандъка, изгаси свещта, зарези вратата отвън и остави старата ладия сама и заключена, подобна на тъмно петно в облачната нощ. На следния ден, когато се връщахме към Лондон, на покрива на дилижанса мисис Гъмидж и кошницата й седяха на задната седалка и мисис Гъмидж беше щастлива.
LII ГЛАВА
ПРИСЪСТВУВАМ НА ЕДНО ИЗБУХВАНЕ
Когато останаха двадесет и четири часа до времето, така тайнствено определено от мистър Микобър, леля и аз се посъветвахме как да постъпим, тъй като на нея не й се искаше да остави Дора. Ах! С каква лекота носех сега Дора по стълбите!
Въпреки мистър Микобъровото условие за лелиното присъствие ние бяхме наклонни тя да си остане вкъщи и да бъде представлявана на срещата от мистър Дик и мен. С една дума, бяхме вече взели това решение, когато Дора развали плановете ни, като каза, че никога няма да си прости, нито пък на своето
