които някога съм наблюдавал.
— И както аз съм се отдал на четене, така вие сте се отдали на писане, а, господине? — каза мистър Оумър, като ме гледаше с възхищение. — Колко прекрасна беше онази ваша книга! Какви изрази! Прочетох всяка нейна дума — всяка! И никак не ми се доспа — никак!
Като се засмях, изразих удоволствието си, макар и, да си призная, тази връзка между приспиването и книгата ми да ми се стори доста особена.
— Давам ви честната си дума, сър — продължи мистър Оумър, — че когато прочетох книгата и я оставих на масата, при вида на трите тома, аз действително се почувствах горд, че съм имал честта да познавам семейството ви. И, боже мой, колко отдавна беше това — в Блъндърстоун. Едно мъничко бебче наред с мъртвата клиентка. А и вие — колко малък бяхте тогава. Божичко, божичко!
Промених темата и заговорих за Емилия. Като се уверих, че знам колко много се е интересувал винаги за нея и колко мило се е отнасял, описах му в общи краски как се е прибрала при вуйчо си благодарение на Мартината помощ. Знаех, че това ще зарадва стария човек. И наистина той слушаше с най-голямо внимание, както каза развълнувано, когато свърших:
— Много се радвам, господине! Това е най-хубавата новина, която научавам от дълго време насам, боже мой, боже мой! И какво ще се предприеме сега за онази клета млада жена, Марта?
— Засягате един въпрос, който от вчера ме занимава — казах аз, — но върху който засега не мога да ви дам никакви сведения, мистър Оумър. Мистър Пеготи не е споменавал нищо, пък и аз се чувствувах неловко да го сторя. Сигурен съм, че не я е забравил. Той никога не забравя, когато трябва да направи нещо великодушно.
— Защото, знаете ли — подхвана отново мистър Оумър, — каквото и да се направи за нея, и аз бих желал да участвувам в него. Имайте ме предвид, когато решите нещо, и ме уведомете. Никога не съм мислил само лошо за тази девойка и се радвам, че действително е добра. И дъщеря ми Мини ще се зарадва. В известни неща младите жени са противоречиви създания — и майка й беше като нея, — обаче сърцата им са добри и благородни. Тя се възмущава от Марта само външно, макар и да не мога да ви кажа защо постъпва така. Но така си е прави го само външно. А тихомълком с всичко би й помогнала. Та, имайте предвид, каквото и да предприемете. И ми обадете с няколко реда къде да го изпратя. Боже мой, когато човек изпадне в такова състояние, че е принуден втори път да го возят в количка като малко дете, той трябва да се чувствува много щастлив, ако може да направи някое добро. Не казвам само за себе си — продължи мистър Оумър. — Изобщо смятам, че когато започнем да слизаме надолу по хълма, не ни остава много време за губене, на каквато възраст и да сме, тъй като времето не спира нито за миг. И затова нека не пропущаме да направим по някоя и друга добрина и тя ще ни донесе радост!
Той изтърси пепелта от лулата си и я сложи на една поличка на облегалката на стола, поставена там специално за тази цел.
— Ето и братовчеда на Емилия — онзи, за когото тя щеше да се омъжва — каза мистър Оумър, като потърка немощно ръце, — най-добрия момък в Ярмут! Надвечер той идва при мен, да си поприказваме и да ми почете, и понякога остава цял час. Ето това също наричам добро дело. Целият му живот е изпълнен с добрини.
— Сега отивам при него — казах аз.
— Така ли? Кажете му, че съм добре и го поздравявам. Мини и Джорам са на вечеринка. Ако си бяха вкъщи, и те щяха да се гордеят да ви видят. Мини рядко излиза от дома, „заради татко“, както сама се изразява. И затова тази вечер се заклех, че ако не излязат, ще си легна още в шест часа. В резултат на което двамата с Джорам отидоха на вечеринка — каза мистър Оумър, като залюля и себе си, и креслото от смях при мисълта за сполучливата си измислица.
Подадох му ръка и му пожелах лека нощ.
— Една минутка, сър — каза мистър Оумър. — Ако си отидете, без да сте видели малкото ми слонче, ще пропуснете едно истинско зрелище. Подобен случай не се удава често! Мини!
Едно музикално гласче се обади от горния етаж:
— Идвам, дядо!
И едно хубаво малко момиче с дълга къдрава руса косица, се завтече след малко в дюкяна.
— Това е моето слонче, сър — каза мистър Оумър, като погали детето. — Сиамска порода. Хайде, малко ми слонче!
Малкото слонче разтвори вратата на вътрешната стая, което ми даде възможност да видя, че сега беше превърната в спалня на мистър Оумър, който не можеше лесно да бъде пренасян горе. Сетне скри хубавото си чело зад разрошената си коса, като се наведе да бутне облегалката на креслото.
— Нали знаете, сър, че слонът преодолява всички препятствия с главата си — забеляза мистър Оумър, като ми намигна. — Едно, слонче. Две. Три.
При този сигнал малкият слон бутна креслото и го запрати в другата стая така изкусно, че то дори не докосна рамката на вратата. Екипажът се затъркаля и затрака за най-голямо удоволствие на мистър Оумър, който беше извърнал глава и ме гледаше с такова сияещо лице, сякаш това возене беше най-същественото му житейско постижение.
След като се поразходих из градчето, отидох в къщата на Хам. Пеготи се бе преместила тук за постоянно и беше дала под наем собствената си къщичка на човека, който заместил мистър Баркис в преносваческата му дейност и й заплатил добре за коня и колата. Предполагам, че същият бавен кон, който караше каруцата на мистър Баркис, работеше и сега.
Заварих ги в спретната кухня. При тях беше и мисис Гъмидж, която мистър Пеготи самичък беше довел от старата ладия. Съмнявам се дали някой друг би могъл да я принуди да напусне поста си. Изглежда, той им бе разправил всичко. Пеготи и мисис Гъмидж бяха покрили лице с престилките си, а Хам беше излязъл „да се поразходи по дюните“. Сега той се прибра вкъщи и много се зарадва, като ме видя. Надявам се, че присъствието ми повлия благотворно и на четиримата. Като се опитахме да влеем известна веселост в разговора, ние си приказвахме как мистър Пеготи ще забогатее в далечната страна и как ще ни пише чудеса за там. Не споменахме нито веднъж името на Емилия, макар разговорът ни да се въртеше около нея. Хам беше най-мълчалив от всички ни.
Но Пеготи ми каза, когато ме заведе със свещта в малката стаичка, където на масата ме очакваше книгата за крокодилите, че той все си бил такъв. И тя считаше (говореше ми със сълзи на очи), че макар винаги да бил ласкав и сърцат и да работел по-добре от най-способния строител на кораби в околността, сърцето му било разбито. Имало моменти надвечер, разказваше тя, когато говорел за стария им живот в ладията и споменавал за детските години на Емилия. Обаче никога не говорел за нея като девойка.
Стори ми се, че прочетох в очите му желание да поговори с мен насаме. Затова реших следната вечер да му дам възможност, когато се прибере от работа. Тази вечер, за първи път от толкова дни насам, свещта не бе сложена на прозореца, мистър Пеготи върза хамака си в старата ладия и вятърът шепнеше като едно време край главата му.
През целия следващ ден той беше зает да разпродава рибарската си лодка и риболовните си принадлежности; да опакова и да изпраща в Лондон онези от вещите, които смяташе, че ще му са необходими. Останалите раздаде или подари на мисис Гъмидж. Тя беше с него през целия ден. Изпитвах тъжното желание да видя стария дом, преди да са го заключили, и се уговорихме да се срещна там с тях вечерта. Но наредих така, че най-напред да се видя сам с Хам.
Лесно беше да попадна в стъпките му, тъй като знаех къде работи. Срещнах го в една отдалечена част на дюните, която знаех, че ще прекоси, и се върнах с него, за да може той да ме заприказва, ако действително желаеше това, Не бях се излъгал в израза на лицето му. Бяхме повървели заедно само няколко крачки, когато той каза, без да ме поглежда:
— Мастър Дейви, вие видяхте ли я?
— Само за миг, когато беше припаднала — тихо отвърнах аз. Повървяхме още малко, след което той отново подхвана:
— Мастър Дейви, смятате ли, че пак ще я видите?
— Може би това би й причинило голяма болка — казах аз.
— Мислил съм за това — отвърна той. — Навярно много ще я заболи, сър, много.
— Но, Хам — казах аз кротко, — ако има нещо, което бих могъл да й пиша от твое име, в случай че не ми е възможно да й го кажа устно, и ако изобщо трябва да й съобщя нещо от теб, за мен ще бъде дълг да го
