заговорих.
— Добри ми приятелю, вие навярно сте решили какво ще предприемете за в бъдеще? — обърнах се аз към мистър Пеготи. — Едва ли е необходимо да ви питам за това.
— Да, мастър Дейви, решил съм — отвърна той — и го казах на Емилия. Далеч оттук има много страни. Бъдещият ни живот лежи отвъд морето.
— И двамата ще се изселят от Англия, лельо — казах аз.
— Да! — каза мистър Пеготи, като се усмихна с озарено от надежда лице. — Никой няма да укорява скъпото ми дете в Австралия. Там ще започнем нов живот!
Запитах го дали е решил кога ще тръгнат.
— Рано тази сутрин бях на доковете, сър — отговори той, — за да попитам кога ще има кораб за там. Един ще тръгне след около шест седмици или два месеца. Видях го тази сутрин — качих се на борда и реших, че ще отплуваме с него.
— Съвсем самички ли? — попитах го аз.
— Да, мастър Дейви! Знаете, сестра ми е така привързана към вас и е тъй свикнала да мисли само за собствената си страна, че едва ли би било справедливо да я взема със себе си. Освен това, мастър Дейви, има един човек, за когото тя трябва да се грижи и когото не трябва да забравяме.
— Клетият Хам! — казах аз.
— Видите ли, госпожо — обясни той на леля, — добрата ми сестра гледа къщата му и той е много привързан към нея. С нея той спокойно разговаря, когато пред други не е в състояние да открие сърцето си. Клетият момък! — каза мистър Пеготи, като поклати глава. — Животът му е оставил толкова малко, че не трябва и него да му отнемаме.
— Ами мисис Гъмидж?
— Мислил съм и за нея — отвърна мистър Пеготи със смущение, което после се разсея. — Знаете ли, когато започне да мисли за стария, тя не е много приятна компания. Между нас казано, мастър Дейви, когато мисис Гъмидж се разхленчи на хората, които не знаят за стария, тя може да се стори недотам поносима. Аз обаче го познавах — каза мистър Пеготи, — известни ми бяха добрите му качества и затова я разбирам, но, естествено, от другите това не може да се изисква!
И двамата с леля се съгласихме с него.
— Затова, мисля си, понякога мисис Гъмидж може да досади на сестра ми. Така че не възнамерявам да я оставя при тях, а да й намеря друго място, където да се подслони и препитава. Смятам да й оставя известна сума пари, с която да се поддържа, и така ще знам, че когато замина, ще й бъде добре. Тя е най- вярното и предано същество, но при нейната възраст и след като толкова е изстрадала, не можем да я караме да се блъска по разни кораби и из горите и пустините на една далечна страна. Затова съм решил да се погрижа за нея тук.
Той не забравяше никого. Мислеше за изискванията и нуждите на всички други освен за своите собствени.
— Емилия ще стои при мен до тръгването ни; клетичката, тя така се нуждае от отдих и покой. Ще си приготви необходимите за път дрехи и вярвам, когато отново се намери край обичащия я грубоват вуйчо, малко по малко ще позабрави мъките и страданията си.
Леля кимна с глава, да го подкрепи в надеждата му, и това много го зарадва.
— Има още едно нещо, мастър Дейви — каза мистър Пеготи, като мушна ръка в пазвата си и тържествено извади малкия пакет, който бях виждал и по-рано и който той разгърна на масата. — Ето тези банкноти — петдесет лири стерлинги и десет шилинга. Към тях искам да прибавя и парите, с които е пътувала. Попитах я колко са (без да казвам защо) и сложих и тях. Не съм много силен в сметките. Ще бъдете ли тъй добър да ги проверите?
И той ми даде лист хартия, като се извини за невежеството си, и ме гледаше, докато ги проверявах. Сметката излезе точна.
— Благодаря ви, господине — каза той, като си прибра листа. — Ако не виждате в това нищо лошо, мастър Дейви, ще сложа тези пари в един плик, адресиран до него; а после пък ще го пъхна в друг — до майка му, и ще й обясня само с няколко думи, както обясних и на вас, за какво са тези пари, както и това, че в никакъв случай не ще ги приема обратно, тъй като заминавам.
Казах му, че щом смята така да постъпи, и аз го намирам за напълно редно.
— Споменах, че има само още едно нещо — продължи той със сериозна усмивка, след като завърза пакета и го прибра в джоба си, — но ето, че били две. Не бях сигурен, когато излязох тази сутрин, дали ще имам сили да разправя самичък на Хам всичко, което се случи. Така че им написах писмо, което пратих по пощата и в което им съобщих за благополучно станалото, и че утре ще отида там, да уредя необходимото и най-вероятно да си взема сбогом с Ярмут.
— И бихте желали и аз да ви придружа, така ли? — запитах го аз, като видях, че остави нещо недоизказано.
— Ако бъдете така любезен да го сторите, мастър Дейви — отвърна той, — знам, че ако ви видят, ще се поразвеселят.
Тъй като малката ми Дора беше в добро настроение и много искаше да отида, което разбрах, когато поприказвах с нея, с готовност му обещах да го придружа. На следното утро взехме дилижанса за Ярмут и отново поехме по стария път.
Когато вечерта минахме по добре познатата ни улица — мистър Пеготи носеше чантата ми въпреки моите протести, — хвърлих поглед към дюкяна на Оумър и Джорам и видях стария си приятел мистър Оумър да пуши лулата си. Не исках да присъствувам на първата среща между Пеготи, сестра му и Хам и затова, под предлог, че искам да се видя с мистър Оумър, влязох в дюкяна му.
— Как сте, мистър Оумър? Не съм ви виждал толкова отдавна — казах аз, като пристъпих към него.
Той отпъди с ръка пушека на лулата си, за да ме види по-добре, и скоро ме позна за голяма своя радост.
— Би трябвало да стана, сър, за да приветствувам такъв почетен гост, само че краката не ме държат и затова се движа на колела. С изключение на болните ми крака и на задуха ми, слава богу, съм добре, благодаря на бога.
Поздравих го за добрия му изглед и за хубавото му настроение и тогава забелязах, че на креслото му има колелца.
— Остроумно изобретение, нали? — каза той, като проследи погледа ми и поглади ръчката на стола си. — Леко е като перце и се носи като дилижанс. Ей богу! Малката Мини — внучката ми — го засилва, като бутне облегалато, и то тръгва — да ти е драго да го гледаш! И да ви кажа ли — много е удобно да си пуши човек лулата в него.
Не бях виждал друг човек, който така да умее да извлича доброто от всяко нещо и така да му се радва. Той тъй сияеше, сякаш креслото му, астмата му и скованите му крака бяха само прекрасни способи за усилване на удоволствието му от лулата.
— Уверявам ви, че когато съм в този стол, виждам повече свят, отколкото вън от него. Просто ще се учудите, ако ви кажа колко много хора минават тук всеки ден да си побъбрим. Наистина ще се учудите! А и във вестника сега намирам много повече неща за четене, отколкото по-рано. Пък колкото се отнася до други книги — не може да си представите колко много ми минават през ръцете! И знаете, тъкмо затова се чувствувам тъй бодър! Ами ако очите ми бяха болни, какво щях да правя? А краката — ех, когато си служех с тях, те само увеличаваха задуха ми. Сега, щом поискам да се поразходя на улицата или по дюните, достатъчно е да повикам Дик, най-младия чирак на Джорам, и се качвам в собствения си екипаж, все едно, че съм кметът на Лондон!
При тези думи той едва не се задуши от смях.
— Бога ми! — продължи мистър Оумър, като отново се залови за лулата си. Човек трябва да приема както доброто, така и лошото. Иначе този живот не може да се кара. А Джорам много преуспява в работата. Наистина много!
— Радвам се да чуя това — казах аз.
— Знаех си, че ще се радвате — каза мистър Оумър. — А освен това Джорам и Мини са още като двама влюбени. Какво повече мога да желая? Какво значат едни болни крака в сравнение с всичко това!
Това пълно пренебрежение към собствените му крака ми се стори едно от най-забавните чудачества,
