Дора го бе срещала на няколко пъти след женитбата ни и много го бе обикнала. И сега го виждам пред себе си, застанал край дивана й, с грубата си шапка в ръка. Виждам и сините очи на моята дете-съпруга, вдигнати в свенливо удивление към лицето му. Понякога надвечер, по здрач, когато идваше да поговори с мен, го завеждах да изпуши лулата си в градината, където двамата бавно се разхождахме напред-назад. И тогава в паметта ми най-ясно изплуваше образът на напуснатия му дом и уютната атмосфера, с която той облъхваше детската ми душа, когато надвечер огънят гореше и вятърът стенеше навън.
Една вечер, по този час, той ми каза, че видял предишния ден Марта да се навърта край жилището му, когато излизал, и тя настояла в никакъв случай да не напуща Лондон, преди отново да му се е обадила.
— Каза ли ви защо? — запитах го аз.
— Попитах я, мастър Дейви — отвърна той, като прокара замислено ръка по лицето си, — но тя никога не казва повече от няколко думи и само изтръгна обещанието ми, след което си отиде.
— А каза ли ви кога можете да очаквате да я видите пак?
— Не, мастър Дейви — отвърна той. — И това я запитах, но тя каза, че не е в състояние да ми отговори.
Тъй като отдавна си бях поставил за правило да не го окуражавам с несигурни надежди, не намерих за нужно да разкрия мислите си, само изказах предположението, че тя скоро пак ще го потърси. Очакванията, които думите събудиха в душата ми, предпочетох да запазя за себе си, пък и те съвсем не бяха сигурни.
Около две седмици след това се разхождах една вечер самичък в градината. Спомням си много добре тази вечер. Беше валяло през целия ден и въздухът бе пропит с влага. Листата по дърветата натежаваха от капките, но дъждът бе спрял, макар и небето да беше все още мрачно, а обнадеждените птички чуруликаха весело. Докато се разхождах напред-назад и здрачът се сгъстяваше наоколо ми, малките им гласчета взеха да стихват. Възцари се особената тишина, която се чувствува през такива вечери на полето, когато дори листата не помръдват и се чуват само капките, които от време на време се отронват от тях. В градината, където се разхождах, имаше един навес от летви, обрасъл с бръшлян, през който можех да виждам пътя край портата ни. Бях обърнал поглед нататък, обхванат от мисли, когато забелязах една женска фигура, наметната със скромна дреха и с очи към градината, да ми прави знаци да се приближа към нея.
— Марта! — възкликнах аз, като отидох натам.
— Можете ли да дойдете с мен? — запита ме тя с тревожен шепот. — Отидох при него, обаче го нямаше вкъщи. Оставих му бележка къде да ме намери и със собствената си ръка я сложих на масата му. Казаха ми, че няма да се забави много! Имам новини за него. Можете ли веднага да дойдете?
Вместо отговор незабавно я последвах. Тя направи бързо движение с ръка, сякаш ме умоляваше да имам търпение и да мълча, и тръгна по посока към Лондон, откъдето, както свидетелствуваше дрехата й, бе дошла пешком.
Попитах я дали отиваме там и като ми отговори утвърдително със същото бързо движение както преди малко, спрях един празен екипаж, който минаваше край нас, и влязохме в него. Когато я запитах къде трябва да ни заведе, тя отвърна:
— Някъде край Гоулдън Скуеър! Само че бързо!
Сетне се сви в ъгъла, покри лицето си с разтрепераната си ръка, а с другата направи предишното движение, сякаш не можеше да понася ничий глас.
Бях много развълнуван. В душата ми се бореха проблясъци на надежда и страх и я погледнах, да ми даде някакво обяснение. Но като видях колко упорито беше желанието й да бъде оставена на мира и като чувствувах, че в този момент и аз искам същото за себе си, не се опитах да наруша мълчанието. Екипажът продължи да ни носи, без да продумаме ни думица. Понякога тя поглеждаше през прозорчето, като че ли й се струваше, че се движим бавно, макар всъщност кочияшът да караше доста бързо. Вън от това обаче тя си остана такава, каквато беше в началото.
Слязохме на площада, който беше споменала. Казах на кочияша да ни чака, в случай че ще ни потрябва по-късно. Тя сложи ръката си върху моята и забързано ме поведе по една от мрачните улички, каквито имаше няколко наоколо и чиито къщи едно време са били хубави жилища за цели семейства, обаче от дълги години вече се бяха изродили в квартири за отделни наематели. Влязохме в отворената врата на една от тях и след като освободи ръката ми, тя ми кимна да я последвам по общата стълба, която приличаше на някакъв страничен канал на уличката.
Къщата гъмжеше от наематели. Докато се качвахме нагоре, вратите на отделните стаи се отваряха и оттам се показваха разни глави. Също така трябваше да се разминем с доста много хора, които слизаха надолу. Като погледнах нагоре отвън, преди да бяхме влезли, забелязах по прозорците жени и деца, зяпнали към нас иззад саксиите с цветя. Изглеждаше, че бяхме събудили любопитството им, тъй като главно те бяха наблюдателите, които надзъртаха от вратите си. Широката, с дървена облицовка стълба имаше масивни перила от тъмно дърво, а над вратите се виждаха корнизи, украсени с резба на плодове и цветя. Край прозорците имаше широки пейки. Но всички тези белези на минало величие бяха много прогнили и мръсни. Времето, гнилотата и влагата бяха разхлабили пода, който на много места беше разкъртен и дори опасен за стъпване. Забелязах, че бяха правени опити да се влее нова кръв в тази разкапваща се структура: скъпият стар паркет бе закърпен тук-там с обикновени дъски, но това приличаше на бръкосъчетание между обеднял стар благородник с долна просякиня и всеки един член на тази зле подбрана двойка се свиваше настрани от другия. Няколко от задните прозорци на стълбището бяха затъмнени или обковани с дъски, а по останалите едва можеха да се видят стъкла. През ронещите се рамки, от които, изглежда, лошият въздух непрестанно влизаше и никога не излизаше, забелязах други прозорци без стъкла, в други подобни къщи, и като погледнах надолу към жалкия двор, където се изхвърляше боклукът на цялата къща, главата ми се замайваше.
Изкачихме се до последния етаж. Докато вървяхме нагоре, стори ми се на няколко пъти, че виждам в мътната светлина полите на женска фигура пред нас. Като извихме, за да преминем от предпоследната площадка нагоре, зърнахме цялата фигура, спряла за миг пред една врата. Сетне тя натисна дръжката и влезе.
— Какво е това! — възкликна шепнешком Марта. — Влезе в моята стая. Аз не я познавам!
Аз обаче я познах. С учудване видях, че това е мис Дартъл.
Смотолевих, че и по-рано съм виждал тази дама, и едва бях сторил това, когато чух гласа й в стаята, макар и от мястото, където бяхме застанали, да не можех да различа думите й. Удивена, Марта повтори предишното си движение и безшумно ме поведе нагоре. През една малка задна вратичка, която изглеждаше без ключалка и която тя отвори само с едно бутване, влязохме в малко таванско помещение с нисък наклонен таван. Между това място, малко по-голямо от долап, и нейната стая имаше малка обща вратичка, която стоеше полуотворена. Застанахме там, задъхани от изкачването, и тя сложи леко ръка на устните ми. Едничкото нещо, което можах да забележа от отвъдната стая, беше, че е доста голяма, че в нея има легло и че по стените висят няколко обикновени картини, представляващи кораби. Не можех да виждам нито мис Дартъл, нито лицето, към което я чухме да се обръща. И Марта не можеше да стори това, тъй като моето място беше по-удобно.
Няколко минути цареше мъртва тишина. Марта продължаваше да държи ръката си върху устните ми и вдигна другата, внимателно заслушана.
— За мен няма никакво значение дали тя е тук, или не — каза надменно Роза Дартъл. — С нея не се познавам. Дошла съм за вас.
— За мен? — попита един тих глас.
Когато го чух, тръпки преминаха по тялото ми. Беше гласът на Емилия!
— Да — отвърна мис Дартъл, — дошла съм да ви видя каква сте. Не се ли срамувате от лицето си, станало причина за толкова злини?
Като долових безпощадната ненавист и хладната суровост, звучащи в гласа й, сдържания й гняв, си я представих така ясно, сякаш я гледах пред очите си. Виждах бляскащите черни очи, изтънялото от страсти тяло и бялата следа на белега, прорязващ устните й и потрепващ, когато говореше.
— Дошла съм да видя прищявката на Джеймс Стиърфорд — продължи тя, — девойката, която избяга с него и стана предмет за приказки и на най-долните хора в градчето й; дойдох да видя дръзката, нагла, опитна сподвижничка на един човек като Джеймс Стиърфорд. Искам да видя какво представлява такава една твар.
Чу се шумолене, сякаш нещастната девойка, върху която Роза Дартъл сипеше тези хули, се завтече към
