просто не можеше да стои насочен напред, а лаеше отстрани. Колкото по-дълго го гледаше леля, толкова по-ядосано я укоряваше той. Напоследък тя беше захванала да носи очила и по някаква непонятна причина кучето съзираше в тях лична обида.
Дора го накара да легне, като трябваше дълго да го увещава. Когато той се успокои, тя издърпа дългото му ухо, като го въртеше с пръсти и замислено повтаряше:
— Дори и малкият Джип! Клетичкият!
— Дробовете му работят добре, а и омразата му съвсем не изразява слабост — каза весело леля. — Както изглежда, ще живее още дълги години. Но, Малко цветче, ако искаш куче, с което да се надбягваш, ще ти дам друго, тъй като в това отношение той си е изпял песента.
— Благодаря, лельо — каза тихичко Дора, — но моля те, не ми давай друго куче!
— Не? — каза леля, като свали очилата си.
— Не бих могла да имам друго куче освен Джип — каза Дора. — Ще бъде толкова жестоко спрямо него! Освен това с никое друго куче не бих могла така да се сприятеля, тъй като то няма да ме е познавало преди женитбата ми и няма да е лаело срещу Доди, когато той дойде за първи път у нас. Не, лельо, боя се, че не бих могла да обичам никое друго куче освен Джип.
— Разбира се! — каза леля, като отново погали бузата й. — Имаш пълно право.
— Ти не се обиждаш, нали? — запита я Дора.
— Я виж какво чувствително дете! — извика леля, като се наклони с любов към нея. — Как можа да си помислиш, че ще се обидя!
— Не, не, не мислех така наистина, но съм малко уморена и това ме направи за миг глупава — знаеш, аз винаги съм си малко глупавичка; и приказките около Джип ме направиха още по-глупава. Той ме познава така отдавна, нали, Джип? И не бих понесла да го пренебрегна само защото — защото малко се е поизменил, нали, Джип?
Джип се сгуши по-близо до господарката си и лениво зализа ръката й.
— Ти не си още толкова стар, че да напуснеш господарката си, нали, Джип? — запита го Дора. — Все още ще можем да си правим компания за известно време!
Хубавата ми Дора! Когато следната неделя слезе за обяд, тя много се зарадва, че ще види добрия Тредълс, който неделен ден винаги обядваше у нас, и ние решихме, че тя ще се оправи в най-скоро време. Но все казваха: почакайте още няколко дни и след това още няколко, а тя все не можеше нито да тича, нито да върви. Изглеждаше много хубава и беше много весела, обаче малките крачка, които така пъргаво се въртяха, когато Джип танцуваше, сега бяха неподвижни.
Вече всяка сутрин я свалях долу на ръце и всяка вечер отново я качвах горе. Тя ме прегръщаше около шията и през всичкото време се смееше, като че ли го правех за някакъв облог. Джип лаеше и подскачаше край нас, подтичваше напред и се оглеждаше задъхано, когато стигнеше до площадката, да види дали идваме. Леля, най-грижливата и най-веселата от всички милосърдни сестри, се тътреше зад нас, прилична на същинска маса от шалове и възглавници. Мистър Дик не би отстъпил длъжността си на факлоносец за нищо на света. А Тредълс често стоеше в подножието на стълбата, загледан към нас, докато Дора изпращаше по него поздрави на най-милото момиче в света. Така всички представлявахме весела процесия, а моята дете-съпруга беше най-весела от всички.
Но понякога, когато я вземах на ръце и усещах колко беше олекнала, обхващаше ме мъчително чувство, сякаш приближавах до някаква заледена област, която още не бях зърнал, но чието мразовито дихание ме сковаваше. Избягвах да назова това чувство с някое определено име, както и да го свържа със себе си. Но една вечер, когато ме бе обхванало особено силно, след като леля я беше оставила с думите: „Лека нощ, малко Цветенце“ — седнах самичък край писалището си и горко заплаках. Колко фатално беше това име и как вехнеше малкото цветче на стъблото си!
XLIX ГЛАВА
ВЪВЛЕЧЕН СЪМ В ЕДНА МИСТЕРИЯ
Една сутрин получих по пощата следното писмо, изпратено от Кентърбъри и отправено до съда. Прочетох го с доста голямо учудване.
„Уважаеми господине,
По независещи от мен причини дружеските ни отношения напоследък трябваше да прекъснат за известно време. А между това, когато ми се удаде рядък случай, сред множеството ми служебни задължения, извръщам взор назад към сцените и събитията на миналото, оцветени от краските на паметта, и нашите дружески отношения винаги събуждат в мен и винаги ще събуждат най-приятни, неподдаващи се на описание чувства. Това обстоятелство, уважаеми господине, както и високото положение, до което са ви издигнали вашите дарби, ме възпира да се обърна свойски към другаря на младостта ми и да го нарека просто Копърфийлд! Достатъчно е да отбележа, че името, което ми е чест да спомена, винаги ще бъде пазено като съкровище в нашата семейна архива (думата ми е за архивата, където мисис Микобър пази всичко, имащо някаква връзка с бившите ни наематели) и навеки ще бъде обкръжено от чувство на любов и уважение.
Не е подходящо за човек, който благодарение на собствените си грешки и на нещастно стеклите се обстоятелства прилича на заседнала в пясъка ладия (ако ми позволите това мореплавателно сравнение), да изказва поздравления или да прави комплименти. Той оставя това на по-способни и по-чисти ръце.
Ако вашите важни занимания ви позволят да дочетете дотук моето несъвършено умотворение и дали ще сторите това, зависи от обстоятелствата, навярно ще си зададете въпроса: какво ме е накарало да ви изпратя настоящото послание? Позволете ми да кажа, че намирам напълно основателен подобен въпрос и ви предупреждавам, че целта на писмото ми не е от парично естество.
Без да намеквам за някаква дремеща моя способност да поразявам когото и да било с мълниите на отмъщението, позволете ми да отбележа мимоходом, че най-светлите ми мечти са навеки рухнали. Душевното ми спокойствие е нарушено, жизнерадостта ми е убита, сърцето ми не е на мястото си и аз вече не съм в състояние да вървя гордо изправен сред своите ближни. В цветето се е загнездил червей. Чашата е препълнена. Червеят непрестанно гризе жертвата си и скоро ще я довърши. Колкото по-скоро, толкова по- добре. Но нека не се отклонявам.
Намиращ се в особено болезнено душевно състояние, което не може да разсее дори и тройното влияние (като жена, съпруга и майка) на мисис Микобър, реших поне за кратко да избягам от самия себе си и в продължение на четиридесет и осем часа отново да посетя някои столични места, свързани с весели възпоменания от миналото ми. Между другите гнезда на домашно спокойствие и душевно благоразположение стъпките ми, естествено, ще се отправят към затвора «Кралската скамейка». Като заявявам, че вдругиден, точно в седем часа вечерта, ще бъда край южната стена на това място на изгнание, аз постигам целта на настоящето си писмо.
Не мога да изисквам от своя стар приятел, мистър Копърфийлд, и от бившия ми наемател, мистър Томъс Тредълс, от адвокатската колегия (ако този джентълмен все още съществува и преуспява) да благоволят да се срещнат с мен и да възобновят (доколкото е възможно) нашите по-раншни отношения. Ограничавам се само да отбележа, че на уреченото място и време ще може да се види това, което е останало от
П.П. Няма да бъде излишно да прибавя, че мисис Микобър не е посветена в това мое намерение.“
Прочетох писмото няколко пъти. Взех под внимание високия стил на мистър Микобър, както и необикновеното удоволствие, с което той пишеше писма при всички възможни и невъзможни случаи, и все пак виждах, че в дъното на това написано със заобикалки послание се крие нещо важно. Сложих го настрани, за да поразмисля върху него, сетне го взех отново и пак захванах да го преглеждам, когато Тредълс дойде и ме завари на върха на учудването ми.
— Драги ми приятелю! — възкликнах аз. — Никога не съм се радвал толкова на присъствието ти, както в тази минута. Идваш тъкмо навреме, за да ми помогнеш със здравия си разум. Получих едно твърде особено писмо от мистър Микобър.
