— Така ли? — провикна се Тредълс. — Истина ли говориш? Аз пък получих от мисис Микобър!
С тези думи Тредълс, който се беше запъхтял от вървенето и чиято коса под двойното влияние на движението и на възбудата стърчеше нагоре, сякаш бе видял някое весело привидение, ми подаде писмото си и взе моето. Наблюдавах го как чете съчинението на мистър Микобър и също като него вдигнах озадачено вежди, когато той каза:
— „Да поразявам с мълниите на отмъщението!“ Бога ми, Копърфийлд! — след което се залови да препрочита и писмото на мисис Микобър. То имаше следното съдържание:
„Изпращам искрените си почитания на мистър Томъс Тредълс и моля за няколко минути от свободното му време, ако той все още си спомня за тази, която едно време беше имала удоволствието да бъде негова позната. Уверевям мистър Т.Т., че не бих злоупотребявала с добрината му, ако не се намирах на границата на умопомрачението.
Мъчително ми е да призная, че причината, поради която отправям този тъжен повик към мистър Тредълс и го моля за вниманието му, е отчуждаването на мистър Микобър (който едно време беше така привързан към семейството си) от жена му и децата му. Мистър Т. не може да си представи каква промяна е настъпила с мистър Микобър, колко необуздан и раздразнителен е станал той. Всичко това така се усилва у него, че напоследък е взело форма едва ли не на побъркване. Мога да уверя мистър Тредълс, че едва ли минава ден без припадък от ярост. Мистър Тредълс сигурно няма да изисква от мен да му описвам чувствата си, когато му съобщя как мистър Микобър има обичай да заявява, че е продал душата си на дявола. Отдавна вече скритостта и тайнствеността са станали негови характерни особености и са заместили безграничното му доверие към мен. И най-малкото раздразнение, дори въпросът какво би желал за обяд, го кара да говори за раздяла. Снощи, когато близначетата го помолиха за два пенса да си купят лимонови сладкиши (едно местно лакомство), той им показа нож!
Умолявам мистър Тредълс да ми прости, че влизам в тези подробности. Без тях ще му бъде много трудно да получи дори най-слаба представа за сърцераздирателното ми положение.
Мога ли сега да доверя на мистър Т. целта на писмото ми? Би ли ми позволил той да разчитам на приятелското му съчувствие? О, да, уверена съм в това, защото познавам доброто му сърце!
Любещото око не се заблуждава лесно, особено когато е око на жена! Мистър Микобър възнамерява да отиде в Лондон. Макар че тази сутрин той ревностно криеше какво пише върху етикета на малкия кафяв куфар, който е бил свидетел на по-щастливи дни, орловият поглед на разтревожената съпруга успя да различи ясно окончанието «д-о-н». Дилижансът, с който ще пътува мистър Микобър, ще спре в Уест Енд, край гостилницата «Златният кръст». Смея ли да помоля горещо мистър Т. да се срещне с моя заблуден съпруг и да се помъчи да поговори разумно е него? Смея ли да поискам от мистър Т. да се опита да посредничи между мистър Микобър и неговото погиващо семейство? О, не! Това би било прекалено много!
Ако мистър Копърфийлд все още си спомня за моята недокосната от славата особа, мистър Т. би ли му предал неизменната ми почит и би ли помолил и него за същото нещо? Във всеки случай моля мистър Т. да има добрината да счита това писмо за строго доверително и в никакъв случай да не прави дори и най- далечен намек за него в присъствието на мистър Микобър. Ако мистър Т. благоволи да ми отговори (на което аз почти не мога да се надявам), то писмото му, адресирано: «Кентърбъри, М.Е., до поискване», ще има по- малко болезнени последици, отколкото, ако е отправено направо до тази, която в дълбокото си отчаяние почтително моли за приятелското съчувствие на мистър Тредълс:
— Какво мислиш за това писмо? — попита Тредълс, поглеждайки ме, след като го бях прочел два пъти.
— Какво мислиш за другото? — казах аз.
Той продължаваше да го чете със сбръчкани вежди.
— Мисля, Копърфийлд, че взети заедно, двете писма имат по-дълбоко значение от онова, което мисис и мистър Микобър обикновено влагат в кореспонденцията си — но какво е то, не ми е известно. Не подлежи на съмнение, че и двете са написани съвсем искрено и без съпрузите да са уговаряли това един с друг. Горката жена! Ще бъде истинска милост за нея, ако поне й пишем и й съобщим, че няма да пропуснем да се видим с мистър Микобър — каза той, сочейки писмото на мисис Микобър, което ние сравнихме с това на съпруга й.
Съгласих се с готовност, тъй като сега се укорявах, че се бях отнесъл леко към предишното й писмо. Както споменах своевременно, то ме беше накарало да се замисля обаче поради това, че бях погълнат в собствените си работи, миналият ми опит с това семейство, както и обстоятелството, че след това не чух нищо повече, ме бяха накарали да изоставя този въпрос. Често си бях мислил за Микобърови, но само дотолкова, доколкото търсех да си обясня как стояха „паричните им въпроси“ в Кентърбъри и защото мистър Микобър се беше отдръпнал от мен, след като бе станал чиновник при Юрая Хийп.
Сега написах едно утешително писмо до мисис Микобър и двамата го подписахме. Докато отивахме към града да го пуснем, Тредълс и аз надълго се съвещавахме и разменихме най-различни предположения, които няма защо да повтарям. Следобед доверихме всичко на леля, но едничкото решение, до което стигнахме, беше да бъдем точни на определената от мистър Микобър среща.
Макар че стигнахме на уреченото място четвърт час по-рано, заварихме мистър Микобър вече там. Беше застанал до зида със скръстени ръце, загледан в зъбците на стената със сантиментално изражение на лицето, сякаш те бяха сплитащите се клонки на дърветата, които са засенчвали младостта му.
Когато се приближихме към него, той ни се видя по-смутен и не така елегантен както в миналото. За това пътуване беше заменил черния си адвокатски костюм със стария си сюртук и пристегнатите панталони, които обаче сега нямаха по-раншния си вид. По време на разговора той успя да си възвърне малко по малко старата си изящна самоувереност, обаче все пак сега лорнетът му висеше по-небрежно и нагръдникът му, макар и да имаше старите си огромни размери, беше провиснал надолу.
— Господа! — обърна се към нас мистър Микобър, след като разменихме поздравите си. — Вие действително сте приятели, които в нужда се познават. Позволете ми да запитам за здравословното състояние на настоящата мисис Копърфийлд и на бъдещата мисис Тредълс — като предполагам, че мистър Тредълс още не е свързал съдбата си, за добро и за лошо, с обекта на нежните си чувства.
Поблагодарихме за любезността и му отговорихме, както подобаваше. След това той насочи вниманието ни към стената, като започна с думите: „Уверявам ви, господа…“ Но аз го прекъснах и го помолих да не ни говори така церемониално, а да се обръща към нас както в миналото.
— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, като ми стисна ръката, — вашата сърдечност ме трогва. Това държане спрямо отрепката, която някога се е наричала човек — ако ми позволите това сравнение, — говори за едно сърце, което е гордост за човешкия род. Исках да отбележа, че отново имам възможност да хвърля поглед към спокойното кътче, където отлетяха във вечността някои от най-щастливите часове на моето съществувание.
— И сигурен съм, че е било така благодарение на мисис Микобър — казах аз. — Как е тя?
— Благодаря — отвърна мистър Микобър, чието лице се помрачи при този намек. — Средна работа. Ето това е затворът „Кралската скамейка“ — каза той, кимайки печално с глава. — Това е мястото, където за първи път от много години можах да се отърва от тежкия гнет на паричните задължения; на чиято врата нямаше чукче за кредиторите, които ме обезпокояваха, докато живеех у дома. Там нямаше защо да се опасявам от тях, тъй като началството не ги допущаше да влязат вътре. Господа — продължи мистър Микобър, — когато сянката на железните зъбци на тази каменна стена падаше върху посипаната с пясък алея, служеща за място за разходка на затворниците, виждал съм как децата ми си играят по нея и избягват да стъпят на тези сенки. Познато ми е всяко камъче на това място. Ако сега показвам известна слабост, вие разбирате причината й и можете да ми простите.
— От тогава насам всички сме изминали доста по пътя на живота — казах аз.
— Мистър Копърфийлд — обърна се към мен мистър Микобър, — когато бях сред обитателите на това убежище, можех да гледам моя ближен право в очите и да го ударя по главата, ако ме обидеше. Обаче
