гостна. Иначе солидната стара къща беше също така чиста и подредена, както когато я бях видял за първи път. Помолих новата прислужница, която ми отвори, да съобщи на мис Уикфийлд, че иска да я види един джентълмен, който идва от страна на неин приятел в чужбина. Поведоха ме по тържественото старо стълбище в непроменената приемна. Книгите, които Агнеса и аз бяхме чели заедно, седяха по рафтовете си; и писалището, където много вечери бях готвил уроците си, се виждаше в същия стар ъгъл край масата. Всички малки изменения, които се бяха промъкнали, когато тук живееха Хийпови, сега бяха изчезнали. Всичко си беше така, както в щастливите минали времена.
Застанах край един прозорец и се загледах към старата улица и отсрещните къщи, спомняйки си как ги бях наблюдавал през влажните следобеди, когато дойдох тук най-напред; и как имах обичай да си фантазирам за хората, които се появяваха на някои от прозорците, как ги проследявах с очи да се качват и слизат по стълбите и как наблюдавах жените да потропват с токовете си по плочника, а дъждът падаше косо, изливаше се от отсрещния водоскок и потичаше по улицата. Чувството, с което се взирах в скитниците, които минаваха във влажните надвечери през града и изчезваха, накуцвайки, понесли с пръчка на рамо вързопите си, ме обхвана и сега. И в този миг до мен достигаше дъхът на влажната пръст, на мокрите листа и шипкови храсти, като дори усещах и вятъра, който ме облъхваше при собственото ми тежко скитничество.
Отварянето на вратата в облицованата с дърво стена ме стресна и ме накара да се извърна. Прекрасните й спокойни очи срещнаха моите, когато се отправи към мен. Тя се спря, сложи ръка върху гърдите си и аз я взех в прегръдките си.
— Агнеса! Скъпото ми момиче! Появявам се така внезапно пред теб!
— Не, не! Тъй се радвам да те видя, Тротууд!
— Скъпа Агнеса, какво щастие е за мен да те видя отново!
Притиснах я до сърцето си и за малко и двамата мълчахме. Сетне седнахме един до друг и ангелското й лице се извърна към моето с онова приветствие, изразено на него, за което бях бленувал денем и нощем в продължение на цели години.
Тя беше така вярна, толкова красива, толкова добра — дължах такава благодарност, беше ми тъй скъпа, че не можех да намеря думи, с които да изразя чувствата си. Помъчих се да я благословя, помъчих се да й благодаря, помъчих се да й кажа (както често бях правил в писмата си) какво е въздействието й върху мен, обаче всичките ми усилия бяха напразни. Любовта и радостта ми бяха неми.
Със своето собствено сладостно спокойствие тя успокои възбудата ми; върна ме към момента на раздялата ни; заговори ми за Емилия, която често пъти тайно посещавала; говореше ми с нежност за Дориния гроб. С непогрешимия инстинкт на благородното си сърце тя докосна струните на спомените ми така ласкаво и хармонично, че нито една от тях не изскърца. Можах да слушам тъжната далечна музика, без да желая да заглуша нито един от тоновете й. А и как бих могъл да сторя това, когато във всичко се преливаше духът на моя ангел хранител?
— Ами ти, Агнеса — казах по-после аз. — Разкажи ми за себе си. Почти нищо не чух за собствения ти живот през тези години!
— Какво ли пък има да разправям? — отвърна тя с лъчезарната си усмивка. — Татко е добре. Виждаш ни тук спокойни в собствения ни дом; тревогите ни са уталожени, домът ни е отново наш; и като знаеш това, драги Тротууд, знаеш всичко.
— Всичко ли, Агнеса? — запитах аз.
Тя ме погледна и по лицето й затрептя учудване.
— Няма ли нещо друго, сестрице? — запитах аз.
Руменината й, която за миг бе изчезнала, отново се върна и пак изчезна. Тя се усмихна — със спокойна тъга, както ми се стори, и поклати глава.
Мислех да я подбудя да заговори за това, което ми беше загатнала леля. Защото, макар и да ми причинеше остра болка, ако ми довереше тайната си, аз трябваше да обуздая сърцето си и да изпълня дълга си спрямо нея. Видях обаче, че това я вълнува, и я оставих на мира.
— Имаш ли много работа, скъпа Агнеса?
— С училището ми ли? — каза тя, като отново вдигна светлия си спокоен поглед.
— Да. Много ли трябва да се трудиш?
— Работата ми е така приятна — отвърна тя, — че едва ли би трябвало да я назовем с подобно име.
— Нищо полезно не е трудно за теб — казах аз.
Руменината й отново се появи и изчезна; и когато пак сведе глава, отново видях същата скръбна усмивка.
— Ще почакаш да се видиш с татко и да прекараш деня с нас, нали? — каза Агнеса весело. — А може би ще пожелаеш да прекараш нощта в твоята стая? Ние винаги я наричаме твоя.
Не ми бе възможно да сторя това, тъй като бях обещал да се върна вечерта у лелини. Обаче с радост приех да прекарам деня при тях.
— Трябва за малко да те напусна — каза Агнеса, — но тук са старите книги, Тротууд, и музиката на старите спомени.
— Дори предишните цветя са тук — казах аз, като се огледах, — или най-малкото предишният вид цветя.
— Правеше ми удоволствие — отвърна засмяно Агнеса, — докато те нямаше, да поддържам всичко така, както беше в детинството ни. Защото тогава бяхме щастливи, нали?
— Бог е свидетел, че бяхме много щастливи!
— И всяка дреболия, която ми е напомняла за брат ми, ми беше скъп другар — каза Агнеса, обърнала прямите си очи весело към мен. — Дори и това — посочи ми тя кошничката играчка, пълна с ключове, все още окачена на колана й. — Дори и тя сякаш ми подрънква някаква стара мелодия!
Усмихна се отново и излезе през вратата, от която беше влязла.
Трябваше да пазя тези сестрински чувства с религиозна загриженост. Това беше едничкото нещо, което ми бе останало, и то беше истинско съкровище. Ако дори само веднъж разклатех основите на светото доверие и установените помежду ни отношения, върху които се бе изградило, щях да го загубя и никога вече нямаше да си го възвърна. Това трябваше да бъде ръководната ми цел. Колкото повече я обичах, толкова повече бях длъжен никога да не го забравям.
Тръгнах да се поразходя из улиците. Отново видях стария си противник, месаря, който сега беше станал пристав, и късичкият жезъл, символът на тази негова длъжност, висеше в дюкяна му. Отидох да разгледам мястото, където се бях сражавал с него, и там размишлявах за мис Шепърд и старшата мис Ларкинс, за всички празни увлечения и омрази от онова време. Изглежда, нито едно от тях не бе оцеляло през годините освен Агнеса. И подобно на звезда над мен тя светеше по-силно и се издигаше по-нагоре.
Когато се върнах, мистър Уикфийлд се беше прибрал вкъщи от една своя градина, на няколко мили вън от града, където сега той прекарвал почти всеки ден. Намерих го такъв, какъвто ми го бе описала леля. Седнахме да обядваме заедно с около половин дузина малки момичета, и той изглеждаше просто като сянката на хубавия си портрет на стената.
Покоят и тишината, които бях запазил в паметта си за това място, го бяха обхванали и сега. Когато свършихме обеда, мистър Уикфийлд не пи вино, нито пък го пожела и всички се качихме горе. Там Агнеса и малките й възпитанички пяха, свириха и работиха. След чая децата ни напуснаха; тримата останахме сами и разговаряхме за миналите дни.
— Има много неща в миналото, за които трябва да съжалявам и да се разкайвам — каза мистър Уикфийлд. — Ти добре знаеш това, Тротууд. Но не бих ги зачеркнал, дори и да имах сила да го сторя.
Като гледах лицето до него, лесно можех да повярвам това.
— Защото заедно с тях бих зачеркнал и такова търпение, такава преданост, такава вярност, такава детска обич, които никога не трябва да забравям. Дори и ако то е нужно, за да забравя себе си.
— Разбирам ви, сър — казах меко аз. — Винаги съм се отнасял с благоговение към бащинските ви чувства.
— Но никой не знае, нито дори ти, колко много е направила тя за мен, какво е понесла, каква борба е трябвало да води. Милата Агнеса!
Тя беше сложила гальовно ръка върху неговата, да го спре, и изглеждаше много, много бледна.
