— Добре, добре! — промълви с въздишка той, отказвайки се, както ми се стори, от намерението си да разправи за тежките преживявания на дъщеря си, които може би имаха връзка с това, за което ми беше намекнала леля. — Тротууд, никога не съм ти разказвал за майка й. Някой говорил ли ти е за нея?
— Никога, сър.
— Разказът не е дълъг, макар и страданията й да бяха много. Тя се омъжи за мен против волята на баща си и той се отрече от нея. Тя го молеше да й прости, преди моята Агнеса да се бе появила на света. Той беше много твърд човек и майка й отдавна беше умряла. Той я отблъсна. Това съкруши сърцето й.
Агнеса се наклони до рамото му и обви с ръка шията му.
— Тя имаше нежно и любещо сърце — каза той, — и то бе сломено. Познавах крехката му природа много добре. Никой не можеше да го познава по-добре от мен. Тя ме обичаше нежно, обаче никога не беше щастлива. Непрестанно страдаше тайно, притисната от тази мъка. И понеже беше много деликатна, последният му отказ — а той не беше единственият — я съкруши съвсем, тя залиня и почина. Остави ми Агнеса едва двуседмично бебе, както и посивялата коса, с която ме помниш, когато за пръв път дойде тук.
Той целуна Агнеса по бузата.
— Любовта към детето ми беше болезнена, но тогава цялото ми съзнание беше болно. Няма да приказвам повече за това. Не говоря за себе си, Тротууд, а за майка й и за нея. Ако ти давам някаква улика за онова, което съм сега или пък съм бил в миналото, ти сам ще го откриеш, уверен съм. А какво представлява Агнеса, няма защо да ти казвам. У нея винаги съм виждал следи от майчиния й характер. Именно затова исках да ти разправя за нея сега, когато тримата отново сме се събрали след толкова много промени. Тъкмо това е, с което исках да ознаменувам новото ни събиране.
Не след дълго Агнеса стана от мястото си и като отиде кротко до пианото, засвири някои от старите мелодии, които бяхме свикнали да слушаме на това място.
— Имаш ли някакво намерение пак да отиваш в чужбина? — запита ме Агнеса, когато застанах край нея.
— Какво ще каже за това моята сестрица?
— Надявам се, че вече няма да заминаваш.
— Значи нямам такива намерения, Агнеса.
— Щом като ме питаш, смятам, че не би трябвало да напущаш Англия, Тротууд — каза тя кротко. — Растящата ти известност и успех увеличават способността ти да принасяш добро. И ако сестра ти може да чака, то не значи, че и времето ще спре полета си и ще чака — каза тя е поглед, отправен към мен.
— Ти ме направи това, което съм, Агнеса. Затова ти най-добре знаеш как трябва да постъпя.
— Аз ли, Тротууд?
— Да, Агнеса, скъпо мое момиче! — казах аз, като се наклоних над нея. — Когато се срещнахме днес, опитах се да ти кажа нещо, което е в мислите ми от момента на Дорината смърт. Спомняш ли си, когато дойде при мен в малката ни стая — посочила с ръка нагоре, Агнеса?
— О, Тротууд! — отвърна тя и очите й се напълниха със сълзи. — Така любеща, така доверчива и толкова млада! Нима бих могла някога да забравя?
— Много пъти оттогава съм си мислил, че каквато се появи в онзи миг, ти си била такава за мен винаги. С ръка, отправена нагоре, винаги си ме водила към нещо по-добро, винаги си ме направлявала към по- висши неща!
Тя само поклати глава. През сълзите й виждах тъжната, кротка усмивка.
— И съм ти така благодарен за това, Агнеса, толкова съм ти задължен, че просто нямам думи да изразя чувствата си. Искам да ти кажа, макар да не знам как да го сторя, че през целия си живот ще гледам на теб като на пътеводна звезда — това, което си била винаги за мен в мрачните минали дни. Каквото и да се случи, каквито и нови връзки да завържеш, каквито и промени да настъпят помежду ни, ти винаги ще бъдеш пътеводната ми звезда, винаги ще те обичам така, както те обичам сега и както винаги съм те обичал. Винаги ще бъдеш моята утеха и поддръжка. Любима сестрице, до самата ми смърт ти ще стоиш пред мен, отправила нагоре ръка!
Тя сложи ръката си в моята и ми каза, че се гордее с мен и с това, което казвам, макар да я възхвалявам повече, отколкото заслужава. Сетне продължи да свири тихичко, без да сваля очи от мен.
— Знаеш ли, Агнеса, това, което чух тази вечер, много странно се свързва с чувството, с което гледах на теб, когато те видях за първи път — с което седях край теб през бурните си ученически дни.
— Ти знаеше, че нямам майка, и това те настройваше мило към мен — отвърна ласкаво тя.
— Не, Агнеса, в него имаше нещо повече. Чувствувах, сякаш съм знаел майчината ти история, че в теб съществува нещо неизказано нежно и кротко, което у другиго освен у теб би се изразило в тъга.
Тя продължаваше да свири тихичко, все още отправила очи към мен.
— Смееш ли се на тези мои фантазии, Агнеса?
— Не!
— Или ако ти кажа, че винаги съм знаел как ти можеш предано да обичаш въпреки всички пречки и никога не ще престанеш да бъдеш такава, докато живееш? Смееш ли се на тези бълнувания?
— О, не! О, не!
За миг тъжна сянка премина през лицето й, но изчезна така бързо, както се появи, и ме сепна. Агнеса продължаваше да свири и да ме гледа със спокойната си усмивка.
Връщах се с коня в глухата нощ. Вятърът шепнеше край мен като неспокойна памет. Мислех си за тъжния й поглед и се боях, че не е щастлива. И аз не бях щастлив. Но поне досега бях успял да сложа печат върху миналото и като си мислех за нея, отправила ръка нагоре, струваше ми се, че ми сочи небето, където в непонятното бъдеще може би ще я обичам с любов, непозната тук на земята, и ще й разправям за борбата, която е трябвало да водя със себе си, когато съм я обичал тук, на този свят.
LXI ГЛАВА
ПОКАЗВАТ МИ ДВАМА ИНТЕРЕСНИ КАЕЩИ СЕ ГРЕШНИЦИ
За известно време — най-малкото, докато завърша книгата си, което щеше да ми отнеме няколко седмици — се установих в лелината къща в Дувър. И там, седнал край прозореца, откъдето имах обичай да гледам лунната светлина върху морето, когато за пръв път намерих убежище под този покрив, спокойно се отдадох на работата си.
Верен на намерението си да споменавам за собствените си произведения само когато са случайно свързани със събитията на настоящия разказ, няма да описвам въодушевлението, удоволствието, грижите и постиженията на моето изкуство. Вече казах, че му се бях отдал с цялата си сериозност и че му бях дарил всички сили на душата си. Ако книгите, които съм написал, имат някаква стойност, те сами ще кажат останалото. Инак създаването им би било безполезно и всичко друго, отнасящо се до тях, не би било интересно за никого.
От време на време отивах в Лондон, да се забравя в кипящия живот там или пък да се посъветвам с Тредълс по някоя делова работа. През време на отсъствието ми той се бе грижил разумно за интересите ми и материалното ми положение процъфтяваше. Тъй като известността ми беше започнала да ми носи огромни количества писма от непознати хора — повечето безсъдържателни и крайно трудни за отговаряне, — съгласих се с Тредълс да напишат и моето име на вратата му. Там преданият пощаджия изсипваше цели купища писма за мен; и там от време на време се занимавах с тях подобно на главен министерски секретар, без неговата заплата.
Когато името ми цъфна на вратата на Тредълс, девойките Крулър си бяха отишли. Момъкът прислужник даваше вид, че никога не е чувал за Софи, която седеше по цял ден затворена в една задна стая, и докато си гледаше работата, надзърташе към една малка, посипана със сажди градинка, с една помпа в нея. Но тя си беше все същата весела домакиня. И когато ничии чужди стъпки не се чуваха по стълбите, весело си тананикаше девъншиърските си балади.
Отначало много се чудех защо все заварвах Софи да пише нещо в една тетрадка и защо я скриваше в едно чекмедже веднага щом като се появях. Обаче тайната скоро се разкри. Един ден Тредълс (който току-що се бе завърнал през мразовития дъждец от съда) взе един лист хартия от писалището си и ме запита какво мисля за почерка, с който той беше изпълнен.
— О, Том, недей! — извика Софи, която топлеше чехлите му пред огъня.
