— Мила моя — отвърна Том със светнало лице, — защо не? Кажи, Копърфийлд, как намираш този почерк?
— Има удивително адвокатски вид! — казах аз. — Просто не съм виждал такъв строг почерк.
— Не прилича на дамски, нали?
— Дамски ли? — повторих аз. — В никакъв случай!
Тредълс избухна във весел смях и ме осведоми, че това е писано от Софи; тя тържествено заявила, че тъй като той скоро ще се нуждае от секретар, тя ще изпълнява тази служба; била видяла този почерк в един учебник по краснопис, усвоила го и можела да препише не знам колко страници за един час. Софи много се смути, като ми разказваха всичко това, и заяви, че когато „Том“ стане съдия, няма да го признава с такава готовност. Обаче „Том“ възрази и ни увери, че винаги ще се гордее с него, при всякакви обстоятелства.
— Каква чудесна и очарователна жена имаш, драги ми Тредълс! — казах аз, когато тя си излезе смеешком от стаята.
— Драги ми Копърфийлд — отвърна той, — без всякакво съмнение тя е най-милото момиче на света! Да знаеш само как домакинства, колко е точна, колко е изкусна в домашната работа, каква е пестелива и прибрана, колко е весела!
— Наистина имаш основание да я хвалиш! — отвърнах аз. — Щастливец си ти, Тредълс. Не се съмнявам, че и двамата сте най-щастливите хора на този свят!
— Положително сме такива — отвърна Тредълс. — Признавам това. Боже мили, когато я видя да става още в тъмно, да се залавя за домакинството, да отива на пазар, преди чиновниците да са пристигнали в съда, без да я е грижа какво е времето. Като я виждам какви чудесни обеди приготовлява от най-простите продукти, какви пудинги и баници прави, как държи всяко нещо на мястото си, как самата тя е винаги прибрана и хубава, как седи вечер с мен, колкото и късно да е, винаги сладконравна и ободряваща, и как върши всичко това заради мен — просто понякога не мога да повярвам, че това е възможно, Копърфийлд!
Той се трогваше дори от чехлите, които тя му бе затоплила и които сега той обуваше, и с доволство протягаше крак над решетката пред камината.
— Понякога просто не мога да го повярвам — повтори Тредълс. — Пък и как се забавляваме! Удоволствията ни са евтини, но са прекрасни! Никъде не можем да се чувствуваме така уютно, както тук, когато си седим вечер вкъщи, затворили външната врата и спуснали тези завеси, които тя самичка направи! А при хубаво време отиваме на разходка и тогава улиците ни предлагат какви ли не забавления! Поглеждаме в блещукащите витрини на магазините за скъпоценности и аз показвам на Софи коя от змиите с диамантени очи, свили се върху белите си атлазени поставки, бих й купил, ако можех да си го позволя. А пък тя ми посочва кой от златните часовници би ми подарила, ако имаше възможност. Сетне си избираме лъжиците, вилиците, рибните сервизи, ножовете за масло и щипците за захар, които и двамата бихме предпочели, ако ни отърваше да ги купим. Отиваме си така весели, сякаш наистина сме ги взели! А пък когато се разхождаме из улиците и видим някоя къща да се дава под наем, поглеждаме я и си казваме: „Не би било зле да я наемем, ако ме направят съдия“. Сетне си разпределяме стаите й — тази за нас, тези за момичетата и тъй нататък, докато решим дали заслужава да я вземем, или не. Понякога отиваме на евтините представления в театъра, където дори самият въздух, струва ми се, е на половин цена, и там славно се забавляваме. Софи вярва в истинността на всяка дума на драмата, а и аз също. И когато се прибираме вкъщи, купуваме си нещо от някоя гостилничка или малко омар от някой рибар, носим си го тука и си устройваме чудесна вечеря, като разговаряме за това, което сме видели. Ако бях министър на финансите, Копърфийлд, много добре знаеш, че не бих могъл да си позволя всичко това!
„Ти би съумял да си доставиш удоволствие, какъвто и да си“ — помислих си аз и казах гласно:
— Между другото, предполагам, че сега никога не рисуваш скелети, нали?
— Не мога напълно да го отрека — отвърна Тредълс, като се засмя и поруменя. — Онзи ден бях на един от задните редове в съда „Кралската скамейка“, с перо в ръка, и изведнъж ми хрумна да видя дали съм запазил тази своя способност. Боя се, че на крайчеца на писалището сега има един скелет — с перука.
След като и двамата се засмяхме сърдечно, Тредълс се загледа усмихнато в огъня и каза опрощаващо, както си имаше обичай:
— Старият Крийкъл!
— Имам тук едно писмо от този стар негодяй — казах аз.
Никога не съм бил по-малко склонен да му простя побоищата, които нанасяше на Тредълс, отколкото в този миг, но видях, че самият Тредълс е готов да го стори.
— От Крийкъл? Директорът ни? — възкликна Тредълс. — Невъзможно!
— Между хората, привлечени от растящата ми известност — казах аз, ровейки се из писмата си — и които откриват, че винаги са били привързани към мен, е самият този Крийкъл. Сега той не е възпитател. Оттеглил се е от службата си. Сега е член на градската магистратура в Мидълсекс.
Очаквах Тредълс да изрази учудване, но той ни най-малко не се смая.
— Как, предполагаш, е стигнал до такъв пост? — запитах го аз.
— Боже мой, та съвсем не е мъчно да си отговори човек. Може би е гласувал за някого или е заел пари на някого, или е купил нещо за някого, или по друг начин е услужил на някого, който е познавал друг, който пък от своя страна е съумял да му помогне за тази работа.
— Така или иначе, сега е член на Мидълсекската магистратура — казах аз. — И ми пише в това писмо, че с удоволствие би ми показал едничката истинска система на затворническа дисциплина в действие; едничкия неспорим способ да се предизвика искрено и трайно разкаяние у затворниците. Какво ще кажеш?
— Относно системата ли? — запита със сериозно лице Тредълс.
— Не, относно това, дали да приема предложението му и да отидем там заедно.
— Нямам нищо против — отвърна Тредълс.
— Тогава ще му отговоря в този смисъл. Спомняш ли си как същият този Крийкъл изпъди от къщи собствения си син и как измъчваше жена си и дъщеря си, а няма защо дори да споменавам за начина, по който се отнасяше с нас?
— Отлично си спомням — каза Тредълс.
— И въпреки това, ако прочетеш писмото му, ще откриеш, че той е най-нежният човек към всички затворници, осъдени за всевъзможни престъпления — казах аз, — макар и да не намирам, че нежността му се простира до друг вид живи същества.
Тредълс повдигна рамене и съвсем не изглеждаше учуден. Не очаквах той да се учуди, пък и самият аз не бях удивен; иначе наблюденията ми за подобни сатирични прояви нямаше да бъдат верни. Решихме кога да направим посещението си и писах на мистър Крийкъл още същата вечер.
На уречения ден Тредълс и аз се отправихме към затвора, управляван от мистър Крийкъл. Зданието беше грамадно и солидно и изглеждаше построено с доста големи средства. Когато наближихме портата му, не можах да не си помисля какъв смут би се повдигнал, ако някой заблуден човек бе предложил да се употребят половината от вложените там пари за построяването на промишлено училище за младежи или пък дом за заслужаващи милосърдие старци.
В една канцелария, която беше толкова масивна, че би могла да се помещава на приземния етаж на Вавилонската кула, ни представиха на стария ни директор. Той беше в една група на неколцина магистрати с твърде зает вид, както и на няколко посетители, доведени от тях. Посрещна ме като човек, който в миналото е формирал ума ми и винаги нежно ме е обичал. Когато му представих Тредълс, мистър Крийкъл потвърди по същия начин, но в по-низша степен, че винаги е бил ръководител, философ и приятел на Тредълс. Почитаемият ни преподавател беше доста остарял и видът му никак не бе се подобрил. Лицето му беше огнено, както в миналото; очите му и сега си бяха малки и хлътнали навътре. Рядката му, влажна на вид, посивяла коса, с която го бях запомнил, беше почти съвсем изпадала. А дебелите вени на плешивата му глава не бяха по-приятни за гледане отпреди.
След като поразговаряхме известно време с присъствуващите там господа, от чиито думи човек би предположил, че в света няма нищо по-важно от благоденствието на затворниците, което трябва да се постигне на всяка цена, и нищо по-съществено от вършеното зад вратите на затвора, ние започнахме обиколката си. Тъй като беше тъкмо по обед, влязохме най-напред в голямата кухня, където обедът на всеки
