затворник беше отделен и всеки щеше да си го получи в килията с точността на часовник. Казах настрани на Тредълс, че се чудя дали хрумва на някого за поразителната разлика, съществуваща между тези отбрани ястия и обедите не на просяците, а на войниците, моряците, работниците, голямата маса от честните трудещи се, от които нито един на петстотин не обядва и наполовина така добре. Обаче научих, че „системата“ изисква високо жизнено равнище и че никому не минава през ум, че могат да съществуват съмнения относно достойнствата на тази „система“.
Когато минавахме през някои от величествените коридори, попитах мистър Крийкъл и приятелите му кои са според тях преимуществата на тази най-съвършена от всички системи. Разкриха ми, че те са безупречното изолиране на затворниците — така че нито един от тях да не знае нищо за другите, — както и възможност за култивиране на здрав дух, което води до искрено разкаяние.
Направи ми впечатление, когато посещавахме отделните затворници в килиите им и когато преминавахме през коридорите, както и когато ни обясниха как ги водят да слушат черковните проповеди и тъй нататък, че обитателите на затвора имат голяма възможност да се опознават добре един друг и да си създават условия за пълна общност. По времето, когато пиша тези редове, това е доказано като неоспоримо, но тъй като би било просто светотатство да се изрази подобно съмнение, когато разглеждах затвора, постарах се най-усърдно да открия проявите на разкаяние.
В това отношение също така имах доста големи съмнения, тъй като споменатото разкаяние се изразяваше в почти еднакви изповеди от страна на всички и дори в почти едни и същи думи. Открих преди всичко, че най-дълбоко разкайващите се бяха тези, към които се проявяваше най-голям интерес, и че тяхната надменност, суета, равнодушие и любов към измамата (която мнозина от тях притежаваха до неимоверна степен, както показваха историите им) — всичко това ги подтикваше към откровено признаване на престъпленията им, което обстоятелство твърде много ги ползуваше.29
Докато разглеждахме помещенията, толкова често се говореше за някой си номер Двадесет и седем, всеобщ любимец, който, изглежда, беше модел на затворник, че реших да запазя всички свои заключения за след като го видя. Разбрах, че и Двадесет и осми номер също така бил една от звездите, но за него било почти нещастие, че славата му малко се затъмнявала от необикновения блясък на Двадесет и седем. Толкова много неща чух за Двадесет и седми, за това, какви благочестиви проповеди държи прел всички наоколо и какви прекрасни писма пише на майка си (която той считал, че е твърде зле), че очаквах с голямо нетърпение да го видя.
Трябваше обаче да потисна нетърпението си за известно време, тъй като пазеха Двадесет и седми за заключителен ефект. Но най-сетне дойдохме до вратата на килията му и мистър Крийкъл, като погледна през една дупка, ни осведоми, изпълнен с възторг, че човекът вътре чете молитвеник.
Изведнъж всички така се втурнаха да видят как Двадесет и седем чете молитвеника, че дупката се затули от шест-седем глави. За да отстрани това неудобство и да ни даде възможност да разговаряме с Двадесет и седем в цялата му душевна чистота, мистър Крийкъл нареди да отключат вратата на килията и да поканят Двадесет и седем вън на коридора. Сториха това и кого, мислите, видяхме с Тредълс за най- голямо наше удивление? Превърнатият в номер Двадесет и седем беше самият Юрая Хийп!
Той веднага ни позна и когато излизаше, ни каза със старото си кълчене:
— Здравейте, мистър Копърфийлд! Здравейте, мистър Тредълс!
Това познанство събуди общо възхищение. На всички сякаш направи впечатление, че той не се държи гордо и забелязва присъствието ни.
— Двадесет и седем — обърна се към него мистър Крийкъл с жалейно възхищение. — Как се чувствувате днес?
— Аз съм твърде нищ, сър! — отвърна Юрая Хийп.
— Вие сте винаги такъв, Двадесет и седем — потвърди мистър Крийкъл.
Тук друг един джентълмен запита с крайна загриженост:
— Имате ли всички удобства?
— Да, благодаря ви, сър! — каза Юрая Хийп, като погледна към мястото, откъдето се задаваше въпросът. — Тук имам много повече удобства, отколкото съм имал където и да било навън. Сега виждам своите заблуди, сър. Това е, което ме кара да се чувствувам добре.
Няколко от господата много се трогнаха и трети джентълмен мина напред, като каза много прочувствено:
— Как намирате говеждото месо?
— Благодаря ви, сър — отвърна Юрая, като хвърли поглед към посоката, откъдето идваше гласът, — вчера то беше по-твърдо, отколкото бих желал, обаче дългът ми е да търпя. Аз съм вършил недобри работи, господа — каза той, оглеждайки се наоколо със смирена усмивка, — и трябва да си нося последиците, без да се оплаквам.
Чу се шепот, изразяващ възхищение пред небесното състояние на душата на Двадесет и седем, както и възмущение срещу домакина, който му бе дал основание да се оплаква. (Мистър Крийкъл веднага си взе бележка.) Сетне Двадесет и седем застана сред нас, сякаш имаше усещането, че е най-ценната вещ в музей от крайно отбрани находки. И за да можем ние, новопокръстените, да бъдем облени от още по-силна светлина, даде се нареждане да изведат и номер Двадесет и осем.
Бях вече толкова удивен, че когато се появи мистър Литимър, зачетен в една нравоучителна книга, вече нямах сили повече да се смайвам.
— Двадесет и осем — каза един джентълмен с очила, който досега не бе проговорил, — миналата седмица се оплаквахте, добри ми човече, че какаото не е по вкуса ви. Как е то оттогава?
— Благодаря ви, сър — каза Двадесет и осем, — сега го приготовляват по-добре. Ако ми позволите свободата да изкажа мнението си, сър, ще забележа, че млякото, което слагат в него, не е съвсем лишено от вода, обаче ми е известно, сър, че в Лондон много го примесват и че е твърде трудно да се намери в чисто състояние.
Направи ми впечатление, че господинът с очилата противопоставяше своя Двадесет и осем на мистър Крийкъловия Двадесет и седем, тъй като всеки един от тях беше хванал за ръка съответното си протеже.
— Как е душевното ви разположение? — запита джентълменът с очилата.
— Благодаря ви, сър — отвърна Литимър, — сега виждам заблудите си, сър. Много съм съкрушен, когато си помисля за греховете на бившите си другари, сър, обаче се надявам, че те ще намерят всеопрощение.
— А самият вие напълно ли сте щастлив? — запита господинът, като му кимна окуражително.
— Много съм ви задължен, сър — отвърна мистър Литимър, — напълно съм щастлив.
— Има ли нещо, което да ви тревожи? Ако е така, кажете го, Двадесет и осем.
— Сър — започна мистър Литимър, без да вдига поглед нагоре. — Ако не ме лъжат очите ми, тук присъствува един джентълмен, който ме познава от предишния ми живот. Може би ще е полезно за този джентълмен да узнае, сър, как аз отдавам миналите си заблуди на обстоятелството, че съм живял лекомислено на служба при млади господа и че съм се оставял да бъда подвеждан от тях към известни слабости, на които не съм имал сили да противостоя. Надявам се, този джентълмен ще чуе предупреждението ми и няма да се обиди от свободата, която си позволявам. Това е само за негово добро. Съзнавам много добре миналите си заблуди. Надявам се, че ще се разкае за всички злини и грехове, в които и той е вземал участие.
Забелязах, че неколцина от присъствуващите господа си засенчваха с ръка очите, сякаш току-що бяха влезли в черква.
— Тези думи ви правят чест, Двадесет и осем — заяви джентълменът с очилата. — Би трябвало да очаквам подобно нещо от вас. Има ли нещо друго?
— Сър — отвърна мистър Литимър, като леко вдигна веждите, но не и очите си, — имаше една млада жена, която тръгна по лош път и която се опитах да спася, сър, обаче не успях да го сторя. Моля този господин, ако му е възможно, да уведоми тази млада жена, че й прощавам лошото държане спрямо мен и че я приканвам към разкаяние — ако е така добър да го направи.
— Не се съмнявам, Двадесет и осем — отвърна джентълменът, — че господинът, за когото споменавате, е вникнал в дълбокото значение на думите ви — както сме сторили и всички ние. Няма повече да ви
