задържаме.
— Благодаря ви, сър — каза мистър Литимър. — Господа, пожелавам ви всичко най-хубаво и се надявам, че както вие, така и семействата ви също ще осъзнаете заблудите си и ще се покаете.
С тези думи номер Двадесет и осем се оттегли, след като си размени един поглед с Юрая, което показа, че бяха успели по някакъв начин да се опознаят един друг. Когато затвориха вратата му, между групата господа се зашепна, че той е един наистина почтен човек и чудесен затворник.
— А сега, Двадесет и седем, има ли нещо, което някой да стори за вас? — обърна се мистър Крийкъл към своя човек. — Ако има, кажете го.
— Бих помолил смирено, сър — отвърна Юрая, като изви злобната си глава, — да ми позволите отново да пиша на майка си.
— Непременно ще ви бъде позволено — каза мистър Крийкъл.
— Благодаря ви, сър! Много съм загрижен за майка ми. Боя се, че не е в безопасност.
Някой запита непредпазливо:
— От какво?
Чу се обаче възмутено шъткане.
— Боя се, че нравствено не е в безопасност, сър — отвърна Юрая, кълчейки се по посока на гласа. — Бих желал тя да бъде в моето състояние. Никога не бих могъл да изпадна в него, ако не бях дошъл тук. Иска ми се и тя да е тук. За всекиго би било по-добре, ако бъде доведен на това място.
Тези думи доставиха безкрайно задоволство на присъствуващите — по-голямо, струва ми се, отколкото всичко, което се бе случило досега.
— Преди да дойда тук — каза Юрая, като ми хвърли такъв поглед, сякаш, ако можеше, би погубил света, на който принадлежахме, — аз се бях отдал на безразсъдност, обаче сега напълно съзнавам това. Навън има много греховност. Греховност има и в майка ми. Греховност цари навред — освен на това място.
— Напълно ли сте се променили? — запита мистър Крийкъл.
— Боже мой, да, сър! — извика каещият се грешник.
— Ако излезете оттук, няма да се върнете към миналото си, нали? — запита някой друг.
— Боже мой, не, сър!
— Е, добре, това е много похвално — заяви мистър Крийкъл. — Видях, че се обръщате към мистър Копърфийлд. Бихте ли желали да му кажете още нещо?
— Вие ме познавате отдавна, преди да попадна тук и да се променя, мистър Копърфийлд — каза Юрая, като ме погледна с такъв злобен поглед, какъвто не бях виждал досега дори и на неговото лице. — Познавате ме от времето, когато въпреки заблужденията ми бях смирен сред горделивците и нищ сред грубите — самият вие сте били груб спрямо мен, мистър Копърфийлд. Веднъж ме ударихте по лицето.
Общо съчувствие. Няколко възмутени погледи, отправени към мен.
— Но ви прощавам, мистър Копърфийлд. Прощавам на всички. Никак не би ми подхождало, ако храня злопаметност. От сърце ви прощавам и се надявам, че за в бъдеще ще обуздаете страстите си. Надявам се, че и мистър У. ще се разкае, и мис У., и всички онези грешници. Вас ви постигна нещастие и, вярвам, това ще ви принесе добро, но по-хубаво би било, ако бяхте дошли тук. Същото би било за мистър У. и за мис У. Това е най-доброто пожелание, което мога да ви отправя, мистър Копърфийлд. Също и на вас, господа. Когато си помисля за миналите си заблуди и за сегашното си състояние, уверен съм, че би било най-добре, ако можехте и вие да дойдете тук. Жаля всички, които нямат тази възможност.
Той се вмъкна отново в килията си, последван от цял хор хвалебствия. Както Тредълс, така и аз изпитахме истинско облекчение, когато го заключиха.
За да разбера характера на разкаянието на тези двама грешници, трябваше да запитам какво ги бе довело тук. То, изглежда, беше последното нещо, за което имаха желание да заговорят. Обърнах се към единия от двамата тъмничари, като от израза на лицето им подозирах, че прекрасно знаеха цената на тази комедия.
— Знаете ли какво престъпление е било последното „заблуждение“ на номер Двадесет и седем? — запитах го аз, когато вървяхме по коридора.
Отговорът беше, че се касаело за банкова злоупотреба.
— Злоупотреба с Английската банка?
— Да, сър. Измама и фалшификация. Извършени заедно с други хора. Той бил подстрекателят. Отнасяло се за доста голяма сума. Присъдата му е за цял живот. Двадесет и седем беше най-хитрият от съучастниците и почти се бе измъкнал; но не съвсем. Банката едва успя да залови и него, просто едва.
— А знаете ли какво е било престъплението на Двадесет и осем?
— Двадесет и осем бил на служба при един млад човек, от когото откраднал пари и ценности на стойност двеста и петдесет лири стерлинги в навечерието на заминаването им за чужбина — каза с нисък глас човекът, като се оглеждаше над рамото си, докато вървяхме по коридора, да не би Крийкъл и останалите да го чуят, че приказва така за двамата „безупречни“ затворници. — Спомням си много добре този случай поради това, че го беше заловило едно джудже.
— Едно какво?
— Една дребна женица. Забравих името й.
— Да не би да е Маучър?
— Точно тя! Успял да се изплъзне от преследвачите си и тъкмо се канел да потегли за Америка със светла перука, бакенбарди и така дегизиран, че никой не би могъл да го познае. Малката жена била в Саутамптън, срещнала го, когато вървял по улицата, в миг го забелязала със зорките си очи, изтичала между краката му да го събори, и се вкопчила в него като самата смърт.
— Прекрасната мис Маучър! — извиках аз.
— Така бихте я нарекли, ако я бяхте видели застанала върху един стол в свидетелската ложа, както я видях аз — каза приятелят ми. — Когато го пипнала, той издрал лицето й и я удрял най-жестоко, но тя не го изпуснала от ръцете си, докато не го завели в затвора. И дори така здраво го държала, че полицаите се принудили да откарат и двамата. Когато се разглеждаше делото, тя даде показанията си тъй смело, че заслужи похвалата на съдиите, а публиката й направи овации и я изпроводи чак до жилището й. Каза пред съда, че би го хванала собственоръчно (поради това, което знае за него) дори и ако е бил Самсон. И вярвам, че би го сторила!
И аз също вярвах и това още повече увеличи уважението ми към мис Маучър.
Разгледахме всичко, което заслужаваше да се види. Съвсем напусто би било да се убеждава такъв човек като мистър Крийкъл, че Двадесет и седем и Двадесет и осем са напълно верни на себе си и съвсем не са се променили; че сега са точно такива, каквито са си били винаги, че тези лицемерни негодници са способни тъкмо на такъв вид разкаяние в подобно учреждение; че познават цената му поне така добре, както и ние по отношение на ползата, която ще имат от това свое разкаяние. С една дума, напразно би било да доказваме, че всичко, което видяхме, беше отвратително, фалшиво и крайно непристойно. Оставихме ги заедно със „системата“ им и си тръгнахме смаяни.
LXII ГЛАВА
ЖИЗНЕНИЯТ МИ ПЪТ, ОГРЯН ОТ СВЕТЛИНА
Наближи Коледа, бях се върнал в отечеството си преди повече от два месеца. Виждах се често с Агнеса. Колкото и големи да бяха насърченията, които получавах отвред, колкото и жарки да бяха чувствата и усилията, които те будеха в мен, нейната най-слаба похвала ми струваше повече от всичко друго.
Най-малко веднъж седмично, а понякога по-често отивах на кон в Кентърбъри и прекарвах там вечерта. Обикновено през нощта се прибирах в Дувър, тъй като бях непрестанно преследван от мъчително усещане — най-тежко, когато я напущах — и затова предпочитах да яздя, отколкото да се връщам с мислите си към миналото, да лежа в постелята и да се терзая с безплодни съжаления или в тягостни сънища. Често пъти прекарвах в яздене по-голямата част на много тежки и тъжни нощи, като съживявах мислите, които ме бяха занимавали през дългото ми отсъствие.
Всъщност бих изразил по-точно истината, ако кажа, че по-скоро слушах ехото на тези мисли. Те ми говореха отдалеч. Бях ги отдалечил от себе си и бях приел неизбежната си участ. Когато четях на Агнеса написаното от мен, когато виждах заслушаното й лице, когато думите ми я караха да се смее или да плаче и когато тя с жар говореше за героите и произшествията на въображаемия свят, в който живеех — мислех си
