Ако се нуждаеш от помощ или от съвет, нека се опитам да ти ги дам. Ако някакъв товар е притиснал сърцето ти, нека се помъча да го премахна. За кого живея сега, Агнеса, ако не за теб?
— О, пощади ме! Аз не съм на себе си! Друг път! — това бяха едничките думи, които можах да доловя.
Някакъв себичен подтик ли ме караше да говоря? Дали пък имах някаква искрица надежда, дали не ми се разкриваше нещо, за което не смеех дори да помисля?
— Трябва да ти кажа още нещо. Не мога да те оставя да ме напуснеш така! За бога, Агнеса, нека не правим сега грешка след всички тези години и след всичко, което дойде и си отиде с тях! Трябва да говоря открито. Ако съществува в теб дори и най-бегла мисъл, че мога да завиждам на щастието, което си в състояние да дадеш; че не мога да отстъпя мястото си на някой по-скъп за теб защитник, когото сама ти си избрала; че не мога отдалеч да се радвам на щастието ти — отхвърли тези съмнения, защото не ги заслужавам! Аз не съм страдал съвсем напразно. Това, което си ме научила, не е отишло напусто. В чувствата ми към теб няма никаква себичност.
Тя се беше успокоила. След малко обърна бледото си лице към мен и каза с нисък глас, сподавен, но много ясен:
— Длъжна съм, Тротууд, поради чистото ти приятелство, в което никога не съм се съмнявала, да ти кажа, че грешиш. Това е всичко. Ако някога, през всички тези години, съм се нуждаела от съвет или помощ, аз съм ги получавала. Ако понякога съм бивала нещастна, горестта ми е преминавала. Ако някакъв товар е тежал на сърцето ми, олеквало ми е. Ако имам някаква тайна, тя не е нова; и не е това, което предполагаш. Не мога да я открия, нито пък да я споделя. Тя е моя от дълго време и моя трябва да си остане.
— Агнеса! Постой! Само една минутка!
Тя беше тръгнала да си излиза, обаче я задържах. Обхванах с ръка кръста й. „През всички тези години!“ „Тайната ми не е нова!“ Нови мисли и надежди нахлуваха в съзнанието ми и всичките багри на живота ми се променяха.
— Скъпа ми Агнеса! Така те почитам и уважавам! Така предано те обичам! Когато дойдох днес тук, мислех си, че нищо не ще изтръгне това признание от мен. Мислех си, че ще го тая в гърдите си през целия ни живот, докато остареем. Но, Агнеса, ако имам някаква току-що разцъфнала надежда, че някога бих могъл да те нарека нещо повече от сестра, нещо съвсем различно от сестра…
Сълзите й капеха бързо, но не бяха като онези, които бе ронила преди малко, и видях, че надеждата ми просветва в тях.
— Агнеса! Моя ръководна звезда и подкрепа! Ако бе мислила повече за себе си и по-малко за мен, когато растяхме заедно, струва ми се, че момчешкото ми въображение никога нямаше да се отдели от теб. Но ти беше толкова по-добра от мен, така охотно се вслушваше в разказите за юношеските ми увлечения и разочарования, че да ти се доверявам и да разчитам за всичко на теб, ми стана втора природа. И заради това любовта, която винаги съм изпитвал към теб, беше за известно време заглушена!
Тя все още плачеше, но не от мъка, а от щастие! Бях я прегърнал така, както никога досега и както никога не мислех, че ще я прегърна!
— Когато обичах Дора — нежно — ти най-добре знаеш това, Агнеса… — започнах аз.
— Да! — с жар възкликна тя. — И се радвах, че беше така!
— Когато я обичах — дори и тогава любовта ми би била непълна без твоето съчувствие. То правеше любовта ми по-съвършена. И когато я загубих, Агнеса, какво бих бил без теб!
По-здраво я държах в ръцете си, по-близко до, сърцето си. Треперещата й ръка беше на рамото ми, а прекрасните й очи светеха към моите през сълзите й!
— Когато заминах в чужбина, Агнеса, аз те обичах. Стоях там и те обичах. Върнах се и пак те обичам!
И сега се помъчих да й разкрия борбата, която бях преживял, и решението, до което бях стигнал. Опитах се да й разкрия напълно душата си, как се надявах, че съм опознал по-добре себе си и нея; как се примирих с това, което това познаване ми налагаше, и как бях дошъл дори днес да й докажа, че я обичам само като сестра и приятелка. Ако ме обичаш така, казах й аз, че да ме вземеш за съпруг — това ще бъде не поради някаква моя заслуга, а само за това, че вярно те обичам и че страданието, в което узря моята любов, я направи такава, каквато е. Виждам как през твоите очи духът на моята дете-съпруга ме поглежда и казва, че така трябва да бъде. Чрез теб споменът за малкото Цветче, така рано повехнало, ми става още по-скъп!
— Сега съм тъй блажена, Тротууд, сърцето ми е така преизпълнено с щастие, но има едно нещо, което трябва да ти кажа.
— Какво, любима?
Тя сложи нежните си ръце върху раменете ми и ме погледна кротко в лицето.
— Досещаш ли се какво?
— Боя се дори да го изрека. Кажи ми го, скъпа моя.
— Обичала съм те през целия си живот!
Ах, колко щастливи бяхме и двамата! Ронехме сълзи не поради изпитанията (и колко по-големи бяха нейните), които ни бяха довели до това щастие, а от радост, че вече нищо няма да ни разделя!
Разхождахме се по полето тази зимна вечер и блаженият покой, който ни бе изпълнил, сякаш се носеше и в мразовития въздух. Ранните звезди се появиха, докато все още се помайвахме навън, и като ги гледахме, благодаряхме на бога, че ни е довел до този покой.
Вечерта, когато луната грееше, и двамата застанахме в нишата на същия старомоден прозорец, Агнеса вдигна към нея кротките си очи, а моят поглед проследи нейния. И тогава пред въображението ми се простря дълъг път; видях да се тътри едно изморено, парцаливо момче, изоставено и занемарено, което обаче беше стигнало толкова далеч, че сега можеше да нарече свое сърцето, което туптеше до неговото.
Беше почти време за вечеря, когато на следния ден се появихме пред леля. Пеготи ни каза, че била горе, в кабинета ми — за нея беше гордост да го поддържа в порядък за мен. Намерихме я там, седнала с очилата си пред огъня.
— Боже мой! — възкликна тя, взирайки се в полумрака. — Кого водиш със себе си?
— Агнеса — казах аз.
Тъй като бяхме решили отначало да не казваме нищо, леля беше доста обезпокоена. Когато произнесох Агнесиното име, тя ми хвърли изпълнен с надежда поглед, но като видя, че изглеждам както обикновено, свали си отчаяно очилата и потърка с тях носа си.
Въпреки това тя поздрави сърдечно Агнеса и скоро слязохме в осветената гостна да вечеряме. Леля сложи очилата си два-три пъти, за да ме погледне отново, обаче веднага ги сваляше разочарована и потъркваше с тях носа си за най-голямо безпокойство на мистър Дик, който знаеше, че това е лош признак.
— Между другото, лельо — казах след вечеря — говорих с Агнеса за онова, което тя ти беше казала.
— Направил си грешка, Трот — отвърна тя, като поруменя. — Значи наруши обещанието си.
— Надявам се, че не си ядосана, лельо. Уверен съм, че няма да ми се сърдиш, когато научиш, че Агнеса не е нещастна в любовта си.
— Глупости и безсмислици! — каза леля.
Тъй като виждах, че е ядосана, реших накрая да пресека яда и. Взех подръка Агнеса и двамата се наклонихме към нея над облегалката на стола й. Като плесна с ръце и хвърли поглед през очилата си, леля изведнъж изпадна в истерия — за първи и последен път, откакто я познавам.
Пеготи й се притече на помощ. В момента, когато дойде на себе си, леля се нахвърли срещу Пеготи и като я нарече глупаво старо същество, я запрегръща с всички сили. Сетне прегърна и мистър Дик (който остана много поласкан, но и много учуден) и след това им каза защо прави това. Всички бяхме много щастливи.
Не можах да открия дали по време на краткия ми разговор леля нарочно ме бе заблудила, или наистина погрешно бе съдила за душевното ми състояние. Достатъчно е, каза ми тя, че ми бе съобщила, че Агнеса ще се омъжва. А пък аз сега съм знаел по-добре от всеки друг колко вярно е това.
Венчахме се след две седмици. Тредълс, Софи, старият доктор и мисис Стронг бяха единствените гости
