Продължавайте в същия дух, драги ми господине! Вие не сте непознат тук, дарбата ви не е неоценена. Макар и така далеч от вас, ние се възхищаваме от таланта ви. Продължавайте орловия си полет! Жителите на Порт Мидълбей го следят с жар, възторг и голяма полза за себе си!
Сред очите, устремени към вас от това полукълбо, винаги, докато се затворят навеки, ще бъдат и тези на
Като хвърлих поглед на останалото съдържание на вестника, открих, че мистър Микобър е ревностен и уважаван негов дописник. Там имаше още едно писмо от него относно някакъв мост. Имаше също така и съобщение за цял сборник от подобни негови писма, които щели да бъдат преиздадени в скоро време в спретнато томче „със значителни допълнения“, и ако не се лъжа, уводната статия беше също негова.
Говорихме доста за мистър Микобър много други вечери, докато мистър Пеготи беше при нас. Той прекара в дома ни целия си престой — около един месец — и сестра му и леля дойдоха в Лондон да го видят. Агнеса и аз се сбогувахме с него на кораба, с който щеше да отплава. Прекрасно знаехме, че никога вече няма да го видим.
Но преди да си тръгне, той отиде с мен в Ярмут да види малката каменна плоча, която бях поставил в гробището в памет на Хам. Докато му преписвах скромния надпис, както ме бе помолил, видях го, че се навежда и взема от гроба снопче трева и малко пръст.
— За Емилия — каза той, като ги сложи в пазвата си. — Обещах й, мастър Дейви.
LXIV ГЛАВА
ПОСЛЕДЕН ПОГЛЕД КЪМ МИНАЛОТО
Това е краят на моето повествование. Още веднъж за последен път хвърлям поглед назад, преди да затворя тези страници.
Виждам се с Агнеса край мен да вървя по житейския път. Виждам децата и приятелите ни около нас; чувам много близки гласове, придружаващи стъпките ни.
Кои образи съзирам най-ясно от всички, които ни заобикалят? Ето ги, сами се обръщат към мен, когато задавам този въпрос!
Ето леля с по-силни очила, стара жена на повече от осемдесет години, но все още изправена, способна да извърви наведнъж шест мили дори в мразовито време.
Винаги с нея пред погледа ми се появява и Пеготи, старата ми бавачка, също с очила, придобила навика да работи вечер много близо до лампата, а край нея неизменно се намират парче восък, метър в една къщичка и работна кутия с катедралата „Сейнт Пол“ на капака.
Бузите и ръцете на Пеготи, така твърди и червени в детството ми, когато се чудех защо птичките не ги кълват вместо ябълки, сега вече са сбръчкани. А очите й, от които дори лицето й около тях изглеждаше тъмно, не са така черни (макар още да блестят); но грапавият й показалец, който оприличавах на ренде, си е все същият и когато видя как най-малкото ни дете го хваща, когато пристъпва от нея към леля, спомням си за малката ни гостна в Блъндърстоун, когато самият аз едва можех да вървя. Леля вече не е жертва на старото си разочарование — тя е кръстница на една истинска, жива, Бетси Тротууд и Дора (следващата по ред) казва, че много я глези.
А какво е това издуто нещо в джоба на Пеготи? То е не друго, а книгата за крокодилите, вече доста раздърпана, с откъснати и пришити с конец страници, но Пеготи я показва на децата като ценна реликва. Така ми е чудно да видя собственото си детско личице да ме поглежда над страниците й и да си спомня времето, когато ме бяха нарекли Брукс от Шефилд.
Тази лятна ваканция виждам сред синовете си един старец, който прави грамадни хвърчила и с неописуемо удоволствие ги следи с поглед, докато отлитат нагоре във въздуха. Той ме поздравява възторжено и прошепва, като ми кима и намига: „Тротууд, вярвам, че ще се зарадваш да узнаеш, че в свободното си време ще довърша мемоарите си и че леля ти е най-чудесната жена на света!“
Коя е приведената дама, подпираща се на бастун, с лице, по което още личат следи от хубост и гордост, но на което душевното разстройство е сложило отпечатъка си? Тя се намира в една градина, край нея стои припряна, мургава, повехнала жена с бял белег върху горната устна. Нека да чуя какво говорят.
— Роза, забравила съм името на този господин.
Роза се навежда към нея и й извиква:
— Мистър Копърфийлд.
— Радвам се да ви видя, господине. Много съжалявам, че ви виждам в жалейни дрехи. Надявам се, че времето ще ви утеши.
Нетърпеливата й придружителка я упреква, казва й, че не съм в траур, подканва я отново да ме погледне, да дойде на себе си.
— Вие сте се видели със сина ми, сър — казва старата дама. — Сдобрихте ли се?
Като ме гледа вторачено, тя слага ръка на челото си и простенва. Изведнъж извиква ужасено:
— Роза, ела при мен. Той е мъртъв!
Роза коленичи в нозете й и ту я милва, ту й се кара, ту й вика свирепо:
— Аз го обичах повече, отколкото ти някога си го обичала!
Ту я държи до гърдите си и гальовно я приспива като болно дете. Тъй ги оставям, тъй винаги ги намирам, тъй тези две жени влачат съществуването си от година на година.
Какъв е този кораб, който идва в родината си от Индия, и коя е английската лейди, омъжена за застаряващ крез31 с грамадни клепнали уши? Нима това е Джулия Милс?
Действително е Джулия Милс, разглезена и величествена. Един индус й подава визитни картички и писма на златен поднос, а една бакъреночервена жена с памучна рокля и пъстра кърпа на главата й поднася закуската в будоара. Но сега Джулия не води дневник, никога не пее песента за „погребаната любов“, непрестанно се кара със стария шотландски крез, който прилича на жълта мечка с прегоряла от слънцето козина. Джулия е потънала до гуша в пари и не говори и не мисли за нищо друго. Харесваше ми много повече в пясъците на Сахара.
А може би тъкмо това да са пясъците на Сахара! Тъй като, макар Джулия да има разкошна къща и блестящо общество и всеки ден да дава пищни вечери, около нея не забелязвам никакви зелени издънки, нищо, което би могло да разцъфне или да даде плод. Виждам кое тя нарича „общество“. Сред гостите й винаги е мистър Джек Молдън, който все още заема службата, дадена му благодарение на доктор Стронг. Той все още говори подигравателно за ръката, която му я поднесе, и ми казва, че докторът е „такава очарователна антика“. Но, мисля си аз, ако „общество“ се нарича такава сбирщина от празни господа и дами и ако главната им отличителна черта е ясно подчертаното безразличие към всичко, което може да донесе напредък или забавяне на човешкото развитие, струва ми се, че наистина сме се изгубили в пясъците на Сахара и трябва да потърсим начин да се измъкнем оттам.
А ето и стария доктор, винаги наш добър приятел, зает с речника си (стигнал някъде до буквата „Д“) и щастлив с жена си и семейния си живот. Ето и Стария воин, далеч не така властен и влиятелен, както в миналото!
Най-после идвам и до скъпия си стар приятел Тредълс. Той работи с делови вид в кантората си в Темпъл и косата му (където не е окапала) сега се чорли повече отвсякога поради триенето на адвокатската му перука. Писалището му е покрито с множество книжа и като се оглеждам наоколо, казвам:
— Ако сега беше твой секретар, Софи щеше да има доста работа, Тредълс!
— Можеш да ми се надсмиваш, драги ми Копърфийлд! Но дните ми в Хобърн Корт бяха наистина славни! Кажи, не бяха ли?
— Когато тя ти предричаше, че ще станеш съдия ли? Но тогава не се говореше в града за това, както сега!
— Във всеки случай — казва Тредълс, — ако някога стана такъв…
— Много добре знаеш, че ще станеш.
— Е, добре, Копърфийлд, Когато действително стана съдия, на всекиго ще разправям как Софи ми
