— Някои мислят, че е преживяла нещастна любов, други — че е овдовяла. Никой не знае истината. Имаше много случаи за женитба, но, вуйчо — казва ми тя, — за мен това е вече свършено завинаги… Весела, когато е с мен, сдържана с другите; готова да измине дълъг път само за да се занимае с някое дете, да нагледа болен или да помогне за сватбата на някоя девойка (макар че собственият й сватбен ден никога няма да дойде); предано обичаща вуйчо си, търпелива, обичана от млади и стари; търсена от всички, които са в беда. Това е Емилия!
Той прекара длан по лицето си и с полузадушена въздишка вдигна поглед от огъня.
— А Марта още ли е при вас? — попитах аз.
— Марта се омъжи — отвърна той. — Омъжи се през втората година, мастър Дейви. Един млад човек, фермерски работник, мина край нас на път за пазара, като трябваше да извърви над петстотин мили на отиване и връщане — и й предложи да му стане жена (жените там са голяма рядкост). Тя ме помоли да му разправя историята й и аз го сторих. Ожениха се и на четиристотин мили от жилището им няма никакви хора — слушат само собствените си гласове и птичите песни.
— А мисис Гъмидж? — запитах аз.
Споменаването на името й, изглежда, развесели мистър Пеготи, тъй като изведнъж избухна в смях и взе да потрива с ръце бедрата си, както имаше обичай да прави, когато се смееше в отдавна разрушената ладия.
— Ще повярвате ли! — каза той. — Дори и тя получи предложение за женитба! Един корабен готвач решил да става заселник и й предложи да му стане жена. Ха! Ха! Ха!
Никога не бях виждал Агнеса така да се смее. Съобщението на мистър Пеготи и начинът, по който ни го предаде, така много я възхитиха, че тя просто не можеше да се овладее. И колкото повече се смееше, толкова повече разсмиваше и мен, и толкова по-гръмък ставаше хохотът на мистър Пеготи, който още по- силно търкаше бедрата си.
— А какво му отговори мисис Гъмидж? — попитах, когато се поуспокоихме.
— Ако ми повярвате, вместо да му каже: „Благодаря ви, много съм ви задължена, но на тези години не възнамерявам да променям живота си“, тя просто грабна едно ведро, което беше изправено наблизо, и го захлупи върху главата на готвача, докато той взе да вика за помощ, та трябваше да отивам да го спасявам.
Мистър Пеготи отново избухна в смях, а Агнеса и аз го последвахме.
— Но трябва да кажа за това добро същество — подхвана мистър Пеготи, триейки лице, след като се бяхме изтощили от смях, — че тя е за нас това, което обеща, дори повече. Тя е най-работната, най-вярната и най-честната помощничка на този свят. Нито веднъж не съм я видял „самотна и клета“, мастър Дейви, дори и когато бяхме съвсем нови за колонията. И уверявам ви, след като напуснахме Англия, нито веднъж не се е сетила за „стария“!
— А разправете ни как се чувствува мистър Микобър — казах аз. — Той си изплати всички дългове — дори и полицата на Тредълс, спомняш ли си, мила Агнеса? И от това заключаваме, че добре му е потръгнало. Но какви са най-последните новини за него?
Мистър Пеготи се усмихна, пъхна ръка в джоба си и извади плосък книжен пакет. Като го разтвори грижливо, той взе от него един стар вестник.
— Трябва да ви обясня, мастър Дейви, че след като работите ни потръгнаха, преместихме се от фермата в порт Мидълбей Харбър, което ние наричаме град.
— Значи преди мистър Микобър живееше при вас, в чифлика?
— Разбира се! — отвърна мистър Пеготи. — И да знаете само с какво усърдие работеше! Никога не бях виждал джентълмен така да се труди. Плешивата му глава тъй лъщеше на слънцето, че просто ми се струваше, че ще се стопи. А сега той е съдия.
— Съдия ли? — възкликнах аз.
Мистър Пеготи посочи един пасаж във вестник „Порт Мидълбей Таймс“, където прочетох на глас:
— „Вчера в големия салон на хотела, препълнен до задушаване, се състоя вечерята, дадена в чест на нашия знатен съотечественик — колонист и съгражданин, Уилкинс Микобър, ескуайър, окръжен съдия. На трапезата присъствуваха не по-малко от четиридесет и седем души, без да се смятат хората в коридора и по стълбището. Цветът на красивото, светско и изискано общество на Порт Мидълбей се стече да почете един така заслужено уважаван, така надарен и тъй популярен наш съгражданин. Банкетът се председателствуваше от доктор Мел (директор на колониалната гимназия «Салем Хаус»), а от дясната му страна седеше бележитият гост. След раздигането на блюдата и изпяването на «Non Nobis» (прекрасно изпълнение, в което лесно можеха да се различат звънките нотки на гласа на даровития любител певец Уилкинс Микобър младши, ескуайър) се произнесоха обичайните патриотични наздравици, възторжено посрещнати от всички. После в прочувствено слово доктор Мел предложи на гостите да пият за здравето на «нашия бележит гост, украшението на града ни». Той каза: «Дано той никога не ни напусне, освен ако това е необходимо за преуспяването му, и дано успехът му сред нас е такъв, че никога да не стане нужда да търси преуспяване другаде!» Приветствените викове, с които се посрещна това пожелание, не подлежат на описание. Те се вдигаха и снишаваха като вълните на океана. Най-сетне всичко стихна и Уилкинс Микобър, ескуайър, се изправи да произнесе благодарствената си реч. Поради сравнително ограничените средства, с които разполага редакцията ни, не сме в състояние да предадем гладко леещите се периоди на изящното му и картинно слово! Достатъчно е да отбележим, че то беше образец на ораторско изкуство и че пасажите, в които той с по-голяма изчерпателност проследи успешната си кариера от самото й начало и се обърна с предупреждение към по-младите си слушатели да отбягват тресавищата на паричните задължения, които не са в състояние да посрещнат, предизвикаха сълзи в очите и на най-мъжествените слушатели. Останалите наздравици бяха за доктор Мел; мисис Микобър (която грациозно се поклони за благодарност от вратата на съседната стая, където цял куп красавици се бяха покачили на столове, за да наблюдават и украсяват вълнуващата сцена); мисис Риджър Бегс (бивша мис Микобър); мисис Мел; Уилкинс Микобър младши, ескуайър (който разсмя всички, като каза, че му е невъзможно да отговори на тоста със слово, но с тяхно позволение ще стори това с песен); както и семейството на мисис Микобър (което, излишно е да споменаваме, е добре известно в майката родина) и тъй нататък. Накрая като по магия всички маси и столове изчезнаха и започнаха танците. Сред поклонниците на Терпсихора,30 които се отдадоха на веселие, докато слънчевите лъчи дадоха знак за разотиване, особено се проявиха Уилкинс Микобър младши, ескуайър, и прелестната и благовъзпитана мис Хелена, четвъртата дъщеря на доктор Мел.“
Очите ми пробягваха по местата, където се споменаваше за мистър Мел, и се радвах, че бившият беден възпитател в училището на настоящия попечител на Мидълсекския затвор сега се намира при много по- благоприятни обстоятелства, когато мистър Пеготи посочи друг пасаж от вестника и зърнах собственото си име. Прочетох следното:
Скъпи ми господине,
Години изминаха, откакто имах възможност със собствените си очи да виждам оногова, чийто портрет сега е известен на значителна част от цивилизования свят.
Но, скъпи ми господине, макар отдалечен (по независещи от мен причини) от възможността за лично общуване с приятеля и другаря от младостта си, аз съм следил с внимание полета на неговия гений. И въпреки че „… морета помежду ни са се простирали с рев“ (Бърис), не съм възпрепятствуван да участвувам в духовните пиршества, които той ни предлага.
Ето защо, като знам, че оттук към метрополията на майката родина ще се отправи едно лице, което ние с вас почитаме и уважаваме, не мога, скъпи ми господине, да не се възползувам от този случай, за да ви изкажа чрез нашия вестник своята лична благодарност, както и тази на всички жители на Порт Мидълбей за духовните наслади, които ни дарявате.
