на скромната ни сватба. Оставихме ги преизпълнени от радост и си тръгнахме с един екипаж. Държах до сърцето си източника на всяко свое вдъхновение, центъра на живота си, скъпата си съпруга. Любовта ми към нея беше яка като скала.
— Скъпи съпруже! — каза Агнеса. — Сега, когато мога да те нарека така, има само още едно нещо, което трябва да ти кажа.
— Нека да го чуя, любов моя.
— Това се случи през нощта на Дорината смърт. Тя те изпрати да ме повикаш, нали?
— Да.
— И ми каза, че ми оставя нещо. Можеш ли да се сетиш какво бе то?
Струваше ми се, че се досещам. Притиснах по-здраво до себе си съпругата, която тъй дълго ме бе обичала.
— Дора ми каза, че има една последна молба към мен, че ми оставя едно последно задължение.
— А то е…
— Че само аз мога да заема опустялото място.
И Агнеса сложи глава на гърдите ми и заплака. Заплаках и аз с нея, въпреки че бяхме толкова щастливи.
LXIII ГЛАВА
ГОСТ
Почти съм довършил това, което възнамерявах да разкажа. Има обаче една случка, ясно врязана в паметта ми, която често си припомням с радост и без която една нишка от паяжината, която съм изплел, ще остане недовършена.
Бях постигнал слава и богатство, семейното ми щастие беше съвършено, бях женен от десет години. Една пролетна вечер Агнеса и аз седяхме пред огъня в къщата ни в Лондон и три от децата ни си играеха в стаята, когато ни известиха, че някакъв странник искал да ме види.
Попитали го дали идва по работа, но той отговорил отрицателно. Бил дошъл само за удоволствието да ме види и пристигал от далечен път. Слугата ми каза, че бил стар човек и имал вид на фермер.
Това прозвуча тайнствено за децата, още повече, че напомняше една любима приказка, разказвана от Агнеса, за една стара зла вещица с наметка, която мразела всички хора. Така че съобщението породи всеобщо възбуждение. Едно от момчетата скри глава в майчиния си скут, за да се предпази от бедата, а малката Агнеса (най-голямото ни дете) остави куклата си на един стол, да я представя, и завря златокъдрата си главичка между завесите на прозореца, да види какво ще последва.
— Въведете го — казах аз.
Появи се един бодър посивял старец и се поспря в тъмния свод на вратата. Малката Агнеса, привлечена от вида му, бе изтичала да го доведе и още не бях видял лицето му, когато жена ми се сепна и извика развълнувано и радостно, че това е мистър Пеготи. Беше вече стар, но як, бодър и силен. Когато премина първото ни вълнение и той седна край огъня с децата на коленете си и с огряно от пламъците лице, той ми изглеждаше най-свежият, най-жизненият и най-хубавият стар човек, който някога бях виждал.
— Мастър Дейви — каза той. И предишното име, изречено с предишния тон, прозвуча тъй естествено в ушите ми! — Мастър Дейви, щастлив час е за мен да ви видя още веднъж заедно с вярната ви съпруга.
— Наистина, щастлив час е, стари приятелю! — извиках аз.
— А и тези хубави дечица — каза мистър Пеготи. — Каква радост е да види човек тези цветенца! Знаете ли, мастър Дейви, вие бяхте висок колкото най-мъничкото, когато ви видях за пръв път! Когато и Емилия не беше по-висока, а клетият ни момък беше само юноша!
— Оттогава времето ме е променило повече, отколкото вас — казах аз. — Но нека тези мили палавници отидат да си легнат и тъй като тази къща е единствената в Англия, където трябва да отседнете, кажете ми къде да изпратя за багажа ви (чудно, дали още носите със себе си старата черна чанта, която бе извървяла толкова път!) и тогава пред чаша ярмутски грог ще си разправим какво е станало през тези десет години!
— Сам ли сте? — попита Агнеса.
— Да, госпожо — отвърна той, като й целуна ръка, — съвсем сам Сложихме го да седне помежду ни, като просто не знаехме как по-добре да го приветствуваме за добре дошъл. Когато се заслушах в тъй познатия му глас, едва ли не си представих, че той все още скита, да търси любимата си племенница.
— Колко вода трябваше да премина, за да дойда тук — каза мистър Пеготи, — и то за да постоя само един месец. Но тъй съм свикнал с водата, особено пък ако е солена, и приятелите ми са така скъпи, че сякаш неусетно кракът ми тук стъпи… Я виж ти, приказвам в стихове — учуди се той, — макар и да нямах такова намерение.
— Толкова ли скоро ще прекосите обратно всички тези хиляди мили вода? — попита Агнеса.
— Да, госпожо — отвърна той. — Обещах това на Емилия, преди да тръгна. Знаете ли, с годините съвсем не ставам по-млад и ако не бях потеглил сега, едва ли щях да го сторя по-нататък. А все си мислех, че трябва да видя мастър Дейви и вас, прекрасна госпожо, в щастливия ви брак, преди да остарея съвсем.
И той така ни погледна, сякаш не можеше да ни се насити. Агнеса отмести смеешком няколко кичура от посивялата му коса, за да ни вижда по-добре.
— А сега разкажете ни подробно за живота си — подканих го аз.
— Нямам много за разказване, мастър Дейви — отвърна той. — Отидохме там не за да стоим със скръстени ръце, а да работим и наистина работихме. И винаги имаше с какво да преживяваме. Отначало животът ни може би беше малко труден, но винаги преуспявахме. Било със земеделие, било с отглеждане на овце и говеда, доста добре живеем. Сякаш някаква благословия има над главите ни, та добре ни върви и процъфтяваме — каза мистър Пеготи, като благоговейно сведе глава. — Ако вчера не ни е провървяло, провървява ни днес, ако не днес — утре.
— А как е Емилия? — запитахме едновременно с Агнеса.
— Откакто се сбогувахте с нея, госпожо, нито веднъж не я чух да казва вечер молитвите си от другата страна на кеневирения параван, без да спомене името ви. След като изгубихме от погледа си и мастър Дейви в онази вечер, когато слънцето залязваше, отначало й беше много мъчно и уверен съм, че не би могла да издържи, ако знаеше онова, което той беше така грижлив и внимателен да скрие от нас. Но наоколо имаше няколко клети болни хорица и тя се грижеше за тях; а в компанията ни нали имаше и деца — тя и за тях се грижеше; и така времето й се запълни, а добрините, които вършеше, й помагаха да се успокои.
— Кога научи тя за пръв път за нещастието? — попитах аз.
— След като го узнах, пазих го в тайна от нея почти цяла година — каза мистър Пеготи. — Тогава живеехме в едно усамотено място сред прекрасни дървета, а рози покриваха къщичката ни чак до покрива. Веднъж, когато бях на полето, при нас дошъл един пътник от Англия — от Норфък или Съфък, не помня точно отде — и, разбира се, ние го подслонихме, нахранихме го и го настанихме удобно. В нашата колония там всички правим така. Той носеше със себе си един стар вестник и разни други печатни описания на бурята. Ето откъде е узнала. Когато се прибрах вечерта вкъщи, разбрах, че знае.
Той сниши гласа си, като произнесе тези думи, и тъжната тържественост, която така добре познавах, се разля по лицето му.
— Промени ли я много новината? — попитахме ние.
— Да, в продължение на дълго време — каза той, като поклати глава, — ако не и до този час. Но мисля, че усамотението доста й помогна. Пък беше и много заета с домашните птици и другите животни, та и работата й дойде на помощ. Чудя се — каза замислено той, — ако видите сега Емилия, мастър Дейви, дали ще я познаете!
— Толкова ли се е променила? — попитах аз.
— Не знам. Виждам я всеки ден и не знам, но понякога си мисля, че наистина много се е изменила Тъничка фигурка — каза мистър Пеготи, като се загледа в огъня, — някак си изтощена; кротки, тъжни сини очи, деликатно лице, хубава главица, сведена малко надолу; кротък глас и държане дори плахо. Това е Емилия!
Наблюдавахме го мълчаливо, докато той стоеше, загледан в огъня.
