на един местен вид мъх. Сякаш бе гората на Робин Худ, където големите, обли, сребристо-златисти дънери, широки над два метра, се издигаха право нагоре като колони, а през гъстите корони едва се промъкваше дневната светлина.
Чак сега, като ги гледах и си представях картината под короните им, съобразих, че под тях можеше да се придвижи неопределено количество войска и дори аз, наблюдавайки отгоре, не бих видял нито една каска или пушка. Рязко приземих аерокара на една поляна, където бе разположен укрепен касидиански пост със звуково оръдие. На това открито пространство имаше твърде много светлина. Местният вид мъх липсваше, затова пък тукашната трева бе покрила всичко и на места стигаше до коленете. Бавно се полюшваше под поривите на лекия ветрец и по нея минаваха вълни като по езеро.
Излязох от машината и минах покрай храста, замаскиращ позицията на оръдието. Очертаваше се денят да бъде горещ.
— Забелязвате ли някакво придвижване на войски на Сдружението в гората отсреща? — обърнах се към сержанта, който командваше укрепения пост.
— Никакво, доколкото знам — отвърна той. Беше слабоват, но жилав младеж, преждевременно оплешивял. Униформата му бе разкопчана около врата. — Но патрулите са си там.
— Хм-м… Какво пък, ще се опитам да се придвижа още малко напред. Благодаря ви.
Върнах се при аерокара и отново излетяхме. Този път се придържах на около половин метър над повърхността и взех курс право към гората. Тук беше доста по-прохладно. Минахме покрай една полянка, след това край втора, трета… Спряха ни — касидиански патрул. Войниците бяха добре прикрити, не успях да забележа нито един човек, докато точно до аерокара не изникна сякаш изпод земята командор със спуснат визьор върху широкото си лице и иглопушка в ръка.
— Какво, по дяволите, търсите тук? — попита той, вдигайки визьора.
— Аз съм журналист. Имам документ, който ми разрешава да посещавам фронтовата линия. Искате ли да го видите?
— Сам знаете какво можете да направите с този ваш документ! И ако имах достатъчно власт, аз лично бих го сторил. Пребиваването ви тук не означава, че сме излезли на неделен пикник. И без това едва осигуряваме поддръжката на нашите хора, а сега и вие се шляете наоколо.
— Защо? — попитах колкото можех по-невинно. — Имате си неприятности ли? И какви са те?
— От сутринта не сме видели нито една черна каска — ето какви неприятности! Оръдейните им позиции са пусти, а вчера не бяха — ето какви неприятности! Вкарайте антената в почвата и се вслушайте — ще чуете шум от придвижването на голямо количество бронетехника на не повече от петнадесет-двадесет километра оттук. Ей това са ни неприятностите! А сега, приятелче, защо не се върнете в тила, за да не ви мислим и вас покрай всичко останало?
— Откъде се чува шумът от бронетехниката?
Посочи напред — към вътрешността на територията, на която бяха разположени подразделенията на Сдружението.
— Значи отиваме там — каза аз, наместих се на седалката и се приготвих да затворя капака на аерокара.
— Чакайте! — викът му ме настигна, преди да съм успял да хлопна капака. — Щом имате намерение да пътувате във вражеска територия, не мога да ви спра. Но съм длъжен да ви предупредя, че тръгвате натам на своя глава. Отпред е ничия зона и шансовете да се натъкнете на автоматично оръжие са доста големи.
— Да, разбирам. Вече сме предупредени — затворих капака със замах. Сигурно недоспиването ме бе направило раздразнителен, но наистина ми се струваше, че се опитва да се прави на наш покровител, без да има нужда. Докато издигах машината, забелязах тъжното му лице.
Нищо чудно и да не бях прав по отношение на командора. Навлязохме между дърветата и след няколко секунди той се изгуби от погледа ни. Продължихме да се движим напред през гората и малките полянки още около половин час, без да се натъкнем на никого. Предполагах, че сигурно сме на не повече от два-три километра от мястото, където според командора ставаше придвижването на бронетехника на Сдружението. В този момент се случи нещо неочаквано.
Чу се кратко изсвистяване, последва удар, който буквално ме блъсна в пулта за управление, след това съм изпаднал в безсъзнание.
Премигнах и отворих очи. Дейв махна предпазния си колан и със загрижено лице се наведе над мен, за да ми помогне да откача и моя.
— Какво стана? — изпелтечих аз.
Но той не обърна внимание на въпроса ми, а ме отвърза и ме заизмъква от аерокара.
Искаше да ме сложи да легна на мъха. Но докато ме вадеше от машината, съзнанието ми се проясни. Помислих, че е по-вероятно да съм бил оглушен, а не да съм изпаднал в безсъзнание. Като се обърнах да погледна аерокара обаче, разбрах, че това не е най-лошото, което можеше да ни се случи.
Бяхме се натъкнали на вибрационна мина. Аерокарът, разбира се, беше предназначен за използване в бойни условия, и затова от него стърчаха под най-различни ъгли сензорни датчици. Един от тях беше взривил мината, докато все още сме се намирали на около четири метра от нея. Въпреки това машината представляваше купчина изкривен метал, а пултът за управление беше разбит от удара с моята глава. И то толкова, че се чудех как не съм си нарязал лицето, макар че върху челото ми вече растеше внушителна цицина.
— Добре съм! Добре съм! — казах с раздразнение в гласа. След това в продължение на няколко минути ругах аерокара просто за да си излея яда.
— Сега какво ще правим? — попита Дейв, след като свърших.
— Тръгваме пеш към позициите на Сдружението. Те са най-близо — изръмжах аз. Сетих се за предупреждението на командора и отново изругах. След това се нахвърлих върху Дейв — не за друго, а защото трябваше да си го изкарам на някого.
— Надявам се да не си забравил, че тръгнахме насам с намерение да напишем репортаж!
Обърнах се и закретах в посоката, накъдето бяхме тръгнали с аерокара. Може би наблизо имаше и други вибромини, но докато ходех пеш, нямах нито необходимата маса, нито достатъчно тежка стъпка, за да ги задействам. След известно време Дейв ме настигна и продължихме мълчаливо по мъхоподобната настилка, между огромните стволове на дърветата, докато аерокарът не се изгуби от погледите ни.
Чак тогава — твърде късно! — се сетих, че не съм определил азимута по бордовия компас, за да можем да се движим по ръчния. Погледнах го — най-вероятно сочеше към позициите на Сдружението, които би трябвало да са точно пред нас. Ако корелацията му с бордовия компас се е запазила, тогава всичко е наред. Ако ли пък не — можехме да се движим наслуки в която и да е посока сред тези огромни, подобни на колони дървета и безкрайния мек мъх. Само щяхме още повече да се объркаме, ако започнехме да търсим аерокара, за да сверим показанията на компасите.
Не ни оставаше нищо друго, освен да продължим придвижването си напред по права линия сред тишината на гората. Настроих азимута на компаса на сегашната ни посока и се надявах да не съм сбъркал. Продължихме да напредваме към — както се надявах — позициите на Сдружението, където и да се намираха.
ДЕСЕТА ГЛАВА
От аерокара бях видял достатъчно, за да твърдя, че дори и наистина да имаше придвижване на техника и войници, това бе надеждно скрито от любопитни погледи. Притичвахме се от дърво до дърво, от една полянка до друга.
Не бе възможно да следваме направлението, което ни посочи командорът, затова се движехме на зигзаг, съобразявайки се с релефа на местността и доколкото ни позволяваха дърветата. Без аерокара напредването ни беше много трудно.
Към обяд, останали без сили, седнахме да изядем студената закуска, която носехме. Така и не се натъкнахме на никого след срещата с касидианския патрул. Нищо не чухме, а и нищо не открихме. Бяхме се отдалечили на три километра от аерокара, но поради непреодолими прегради по пътя се отклонихме и около пет километра на юг.
