опъна плаща си пред изкопа, както ме посъветва командорът. Гордостта винаги отстъпва пред желанието да останеш жив.
След като привършихме с окопите си, имахме възможност спокойно да разгледаме склона на хълма в направление на позициите на силите на Сдружението. Целият беше покрит с дървета, които се простираха, доколкото виждах, и до другия хълм. По средата старо свлачище, подобно на миниатюрен хребет, прекъсваше равномерния строй на дърветата, така че можехме да виждаме между стволовете на самите дървета, растящи по билото му. По този начин пред нас се простираха като на длан залесеният склон и полето на запад, а зад него, скрити в гората, очевидно се намираха звуковите оръдия на Сдружението, от които избягахме.
Това беше първият ми панорамен поглед към бойното поле, след като се наложи да се разделим с аерокара. Затова внимателно наблюдавах през бинокъла и наистина забелязах нещо, което ми се стори като някакво движение между дърветата в дъното на падината, разделяща нашия хълм от съседния. Този единствен миг не ми беше достатъчен да разбера какво става, но точно тогава визьорите на патрула също откриха придвижването на черноризците и всички огневи точки бяха приведени в състояние на повишена бойна готовност. Върху екраните на визьорите вече спокойно можеха да бъдат различени петната, предизвиквани от топлокръвните човешки тела, които се смесваха с почти незабележимото топлинно излъчване на растителността.
Атакуващите също ни откриха. След няколко секунди нямаше никакво съмнение в това, защото дори с моя бинокъл можех да различа движението на черните униформи, идващи към нас по склона. Оръжието на касидианския патрул отговори на открития огън.
— Лягай! — заповядах на Дейв.
Той се опитваше да се надигне и да погледне какво става отпред. Мисля, че го правеше, защото аз се подавах от окопа, за да разгледам по-добре развоя на сражението, и смяташе, че и той може да го направи. Вярно, журналистическият ми плащ беше опънат пред двата окопа, но аз освен всичко друго бях нагласил и цветовете на баретата си на червено и бяло чрез регулаторите, пък и имах по-силна вяра във възможността да оживея, отколкото той. Всеки от нас има моменти в живота си, когато се чувства абсолютно неуязвим. Един от тези моменти беше точно тогава и точно там, в окопа, под непрекъснатия обстрел на войниците на Сдружението. Освен това очаквах, че започналата атака съвсем скоро ще бъде прекратена.
Което, разбира се, и стана.
ЕДИНАДЕСЕТА ГЛАВА
Не беше никак чудно, че след първоначалната атака имаше затишие. Войниците, с които се бяхме сблъскали, бяха само един разузнавателен отряд, придвижващ се пред основните сили на Сдружението. Задачата им беше да изтласкат отбраняващите се касидианци, докато последните не се окопаят и не започнат да оказват съпротива. Когато това стана, напълно логично разузнавателната група се оттегли, обади се за подкрепление и остана да чака.
Тази тактика беше по-стара от тактиката на Юлий Цезар — могъщ земен пълководец от древността.
Всичко това, както и останалите обстоятелства, които ни доведоха с Дейв тук по това време, ми дадоха възможност да направя два любопитни извода.
Първо: всички — и войниците на Сдружението, и тези от Касида, и аз, и Дейв — бяхме под властта на сили, които планират събитията отвън, далеч от бойното поле. Изобщо не беше трудно да се досетя кой ни манипулира. Беше ми абсолютно ясно, че едната сила е Старейшината Елдър Брайт, който имаше за цел единствено да представи войниците си на междузвездния пазар за наемници в най-добрата светлина. Като шахматист, застанал пред противника си на дъската, той беше планирал ход, чиято цел бе да реши изхода на войната с един смел тактически удар.
Само че този удар беше изчислен от противника му. И той можеше да бъде само Падма с неговата онтогенетика. След като Падма с помощта на изчисления е разбрал, че ще се появя на празненството в чест на Донал Грим, спокойно мога да твърдя, че е изчислил и желанието на Брайт да се опита да предприеме бърз тактически ход, с който да унищожи касидианските новобранци. Тази моя теза се потвърждаваше от факта, че е командировал тук един от най-добрите тактици на въоръжените сили на Екзотика — Кейси Грим, за да попречи на замислите на Елдър Брайт. Иначе появяването на полеви командващ Грим в зоната на бойните действия точно в този момент не би имало смислено обяснение.
Освен всичко друго, за мен беше важен и въпросът, защо Падма винаги се противопоставя на Брайт. Доколкото бях запознат, в тази кампания Екзотика нямаше интереси, които да защитава, макар че Нова Земя сама по себе си беше достатъчно интересен свят. Ала все пак си оставаше доста по-маловажен в сравнение с някои други планети.
Отговорът би могъл да се съдържа и в договорните взаимоотношения, контролиращи движението на специализирани кадри между световете. Екзотика — също както Земята, Марс, Фрийланд, Дорсай, малката католическа планета Света Мария и миньорската Коби — не подписваше договори за своите специалисти без предварителна консултация с тях. Затова тези планети бяха известни като свободни. По този начин те автоматично ставаха противници на така наречените твърди планети като Сета, Сдружението, Венера, Нютон и другите, които търгуваха с кадрите си без оглед на правата на индивида или желанията му.
И така, Екзотик-световете, принадлежащи към свободните планети, винаги бяха в опозиция на представителите на твърдата група, в случая Сдружението. Н това не беше причина да се противопоставят на една трета планета. Сигурно имаше някакъв договорен дисбаланс между Екзотика и Сдружението, за който не знаех. В противен случай не можех да си обясня по никакъв начин защо му е на Падма да се намесва в тази война.
И понеже самият аз манипулирах най-близкото си обкръжението, осъзнах, че силите, вкарани в тази кампания отвън, биха могли да провалят всяко мое начинание. Накратко — трябваше на преразгледам действията си и да обърна внимание на по-мащабните възможности за манипулация на хора и събития, ако искам да постигна желания резултат.
Отбелязах извода в съзнанието си и реших в бъдеще да го използвам.
Второто заключение, до което стигнах, имаше отношение към конкретната ситуация, свързана с отбраната на хълма. Нашата позиция не можеше да се удържи с десетина души. Дори и цивилен като мен го разбираше. Следователно беше ясно и за атакуващите, да не говорим за командира на отряда. Дори изпитах нещо като симпатия към него. Чак сега проумях враждебното му отношение към мен и Дейв. Очевидно бе, че си има собствени грижи — включително и някой висш офицер от щаба, който е заповядал хълмът да бъде удържан. Започнах да изпитвам по-топли чувства към командора. Каквито и да бяха заповедите му — разумни, глупави или панически, той си оставаше войник, готов да изпълнява дълга си докрай.
От това би излязло добър репортаж — как десетина души се опитват да удържат безнадеждна позиция без никаква подкрепа срещу цялата армия на Сдружението. Между редовете бих могъл да вмъкна и нещо за командването, допуснало подобно положение. Докато оглеждах хълма и индивидуалните окопи около мен, усетих в лявата част на гръдния си кош неприятна хладина. Защото войниците все още бяха заети с подготовката на отбраната и не осъзнаваха цената, която трябва да заплатят, за да станат герои на моя разказ.
— Погледни там… Ей там… — прошепна Дейв и ме побутна.
Обърнах се да видя какво ми сочи.
Сред войниците на Сдружението, разположени зад дебелите дървета в дъното на падината, се забеляза някакво раздвижване. По всичко личеше, че засега само прегрупират пристигналите подкрепления, преди да започнат истинската атака на хълма. В близките няколко минути не би трябвало да стане нещо и тъкмо се канех да го кажа на зет ми, когато той отново ме сръга:
— Не там. По-нататък, към хоризонта — по гласа му личеше, че е разтревожен.
Погледнах нататък и разбрах какво има предвид. Далеч напред, където дърветата се сливаха с небето — примерно на десет километра от нас, се виждаха припламвания, подобни на огнени мушици, малки жълти пламъци сред зеленината, които вдигаха мръснобели стълбове, разпръсквани веднага от вятъра.
Това със сигурност бях топлинни лъчи. Защото посред бял ден, още повече от такова разстояние, не
