Войнико, не питай!

глас:

— Вие виждате само човека, мистър Олин, а не Божия Избраник. Време е да се връщам към задълженията си. Приятен ден.

С тези думи той затвори вратата на аерокара, обърна се и се отдалечи от паркинга. Седях неподвижно и го гледах, а в мен всичко се бунтуваше против молитвения стих, който ми подхвърли при тръгването си. След малко се съвзех и разбрах, че трябва нещо да направя. В този момент вратата на командния център се отвори, осветявайки за миг фигурата на Блек, след което отново стана тъмно. Рязко включих двигателя на аерокара, обърнах и се насочих към изхода на военната зона.

Когато минавах през вратата, беше три часът през нощта и караулът тъкмо се сменяше. Тези, които току-що бяха сдали, се скупчиха и започнаха странен ритуал.

Точно ги подминавах, когато започнаха да пеят — най-вероятно един от техните химни. Не слушах думите, но първите запомних против волята си. „Войнико, не питай…“ — това бяха първите три думи и както по-късно разбрах, представляваха началото на специален боен химн, който се изпълнява или по време на празник, или в самото навечерие на битката.

„Войнико, не питай…“ Тези думи продължаваха да звучат в ушите ми, както ми се струваше, подигравателно, докато се отдалечавах с неподписаните документи в джоба. Отново ме обзе ярост. Още веднъж се заклех, че Дейв няма да има нужда от този пропуск. Няма да го пускам да се отдалечава от мен нито за миг през следващите дни и докато трае кампанията. В мое лице ще намери защитник, който му гарантира абсолютна безопасност.

ДЕВЕТА ГЛАВА

Беше шест и половина сутринта, когато се добрах до преддверието на моя хотел в Кестълмейн. Нервите ми бяха опънати, а в устата и очите ми сякаш някой бе посипал пясък, защото не бях спал повече от двадесет и четири часа. Предстоящият ден се очертаваше да бъде доста напрегнат, така че не можех да разчитам на почивка. Но безсънието в продължение на два-три дни е нещо нормално за журналистите. Само да се захванеш с нещо, което може да се реши за секунди, и не ти остава нищо друго, освен непрекъснато да следиш и да чакаш момента, когато то ще се случи.

Бях достатъчно бодър. Ако пък усетя чак толкова остра нужда от сън, винаги можех да използвам медикаменти. Но стана така, че на бюрото си намерих нещо, което изби от главата ми всякакви мисли за почивка.

Беше писмо от Ейлин. Веднага го отворих.

„Скъпи Тим,

Току-що получих писмото ти, в което ми пишеш за намерението си да вземеш Дейв за помощник. Толкова съм щастлива, че дори не мога да ти опиша какво чувствам. Никога не ми е идвало наум, че след като си Чирак в Гилдията на журналистите, би могъл да направиш за нас нещо подобно.

Как бих могла да ти се отблагодаря? И можеш ли да ми простиш, че се държах така, не ти пишех и дори не се интересувах какво става с теб през последните пет години? Не бях добра сестра, нали? Не за друго, а защото знаех, че съм безнадеждно глупава и безполезна. Още когато бях малко момиче, чувствах, че ти се срамуваш от мен и едва ме търпиш.

В онзи паметен ден в библиотеката, когато ми обясни, че нищо няма да излезе от брака ми с Джеймтън Блек, разбирах колко си прав и въпреки това не можех да не те мразя за това. Тогава ми се струваше, че се гордееш със способността си да ме спреш да не се омъжа за Джейми.

Но не съм била права и това, което вършиш сега за Дейв, го доказва. Много ми е мъчно, че постъпих така. Ти беше единственият, който ми остана и когото можех да обичам след смъртта на мама и татко, и аз наистина те обичах, Тим. За съжаление ми се струваше, че това ти е необходимо не повече, отколкото на чичо Матиас.

Така или иначе, всичко се промени, откакто срещнах Дейв и той се ожени за мен. Трябва някой ден да дойдеш да видиш апартамента ни на Касида, в Албан. Провървя ни, че получихме толкова голям. Това е първият ми собствен дом и мисля, че и ти ще се учудиш колко добре сме го обзавели. Ако го питаш, Дейв ще ти разкаже всичко. Знаеш ли, той искаше да ти се обади за сватбата независимо от това, което изпитвах към теб. Чак сега разбирам колко е бил прав. Дейв винаги има право, а аз винаги греша — и ти го знаеш по-добре от мен, Тим.

Благодаря ти, още веднъж ти благодаря за всичко, което правиш за него. Изпращам ви цялата си любов, и на двамата. Предай на Дейв, че и на него съм изпратила писмо, но сигурно ще го получи по- късно.

С много любов: Ейлин.“

Пъхнах писмото и плика в джоба си и се качих в стаята. Имах намерение да го покажа на Дейв, но ме смути колко подчертани бяха благодарността на Ейлин и самообвинението й, че е била лоша сестра. В края на краищата и аз не бях много добър брат. Това, което сега правех за мъжа й, сигурно й се струваше нещо повече, отколкото беше всъщност. Едва ли за него правех нещо повече, отколкото и за абсолютно непознат човек, връщайки му някаква услуга.

В интерес на истината с това писмо тя ме накара да се чувствам малко неловко. Може би след всичко, което се случи, все още имаше начин да живеем като нормални хора. Начинът, по който тя и Дейв се държаха един с друг, ме караше да мисля, че в най-скоро време ще имам или племенник, или племенница. Кой знае — може би в крайна сметка и аз ще се оженя (внезапно се сетих за Лайза) и ще си имам деца? Нищо чудно родовите ни връзки да обхванат пет-шест планети, както става с доста семейства.

Така ще мога да отхвърля въздействието на Матиас! — помислих си аз. — А също и на Падма!

Вървях и си мечтаех. Беше ми хубаво на душата. Ала стигнах до стаята си и отново си помислих дали си заслужава да показвам писмото на Дейв. По-добре първо да прочете неговото, което според Ейлин вече пътува — реших и отворих вратата.

Той беше станал и се бе облякъл. Като ме видя, се усмихна, което за миг ме учуди, но сетне се сетих, че сигурно и аз съм влязъл с усмивка на лицето.

— Получих вест от Ейлин — казах му. — Само една бележка. Пише, че писмото за теб вече пътува, но може да минат ден-два, докато пристигне, защото трябва да го препратят от твоята рота.

При тези думи той направо разцъфна. После слязохме долу да закусим. Яденето ми помогна да се събудя окончателно. Веднага след това тръгнахме към полевия щаб на касидианските и местните сили. Дейв носеше моята записваща и друга апаратура, която на практика почти не тежеше. Често се мъкнех с нея, без да й обръщам внимание. Но на теория това, че я носеше той, ми даваше възможност да се съсредоточа върху по-важни проблеми.

В щаба ми обещаха да ми предоставят един военен аерокар — малка двуместна разузнавателна машина. Когато пристигнахме на транспортната площадка, се озовахме зад полеви командващ, който чакаше да дооборудват аерокара му. Първата ми мисъл беше да изразя принципно възмущение от факта, че съм принуден да чакам. Втората обаче беше да не го правя. Защото той не беше обикновен полеви командващ.

Беше висок мъж с черна, небрежно сресана коса над едрото, но открито и усмихнато лице. Вече споменах, че за човек, роден на Земята, съм доста висок. Офицерът пред мен беше висок дори за дорсаец, какъвто, разбира се, беше всъщност. На всичкото отгоре притежаваше качество, за което няма измислен термин, но е вродено на хората от неговата планета. То е нещо повече от сила, смелост и храброст, нещо почти противоположно на тях.

Може би подобно на хладнокръвие извън границите на времето и дори на живота. Оттогава неведнъж съм посещавал Дорсай и съм го забелязвал както у юношите, така и у някои деца. Тези хора можеха да бъдат убити — всеки, който е роден от жена, е смъртен, — но неразделна част от тяхното съществуване е неоспоримият факт, че нито заедно, нито поотделно могат да бъдат поробени. Това просто не е възможно.