до командната сграда и с учудване установих, че на офицерския паркинг са спрели голям брой аерокари.
Пропускът ми отново ми помогна да мина безпрепятствено покрай мълчаливия, облечен изцяло в черно часовой със заредена иглопушка. Влязох в преддверието, разделено на две от огромна преграда. През прозрачните стени зад мен се виждаше паркингът. Оттатък преградата стоеше само един човек с пагони на взводен командир. Изглеждаше малко по-стар от мен, но на лицето му личаха белезите на безкомпромисната самодисциплина, толкова характерна за тези хора.
Стана от мястото си и се приближи до преградата от своята страна, докато аз пристъпвах от моята.
— Аз съм журналист от Агенцията за междузвездни новини. Търся…
— Документите!
Гласът му беше рязък и гнусен. Черните му очи ме фиксираха. Мрачно удоволствие, показващо едва ли не открита ненавист, прелетя от него към мен като искра, когато протегна ръка да вземе документите ми. И тогава инстинктивно моята ненавист също се устреми към него като лъв, събуден от рева на врага си, без дори да мога реално да преценя ситуацията.
Бях чувал за племето му, живеещо някъде на Сдружението, но досега не се бях сблъсквал с негови представители. Офицерът бе един от онези жители на Хармония и Асоциация, които използват молитвеното наречие не само в общуването помежду си, но и по отношение на всички жители на четиринадесетте планети. Той и съплеменниците му не си позволяваха никакви лични удобства, било то меко легло или сит стомах. Животът им представляваше само едно изпитание, прелюдия към бъдещия живот, достъпен единствено за онези, които вярват истински и са Божи Избраници.
За този човек нямаше абсолютно никакво значение, че той е само един сержант, дребен чиновник, подобен на хиляди други и роден на бедна, камениста планета, а такива като мен са общо няколкостотин на четиринадесетте планети — образовани, умни и имащи привилегията да наметнат журналистически плащ. Изобщо не го интересуваше, че аз съм Чирак, който има право свободно да говори с лидерите на планетите. Разбираше много добре, че го смятам за луд и че съм продукт на обучение, което многократно превъзхожда неговото, но и от това не му пукаше. Всички тези неща за него не означаваха нищо, защото той бе Божи Избраник, а аз оставах извън влиянието на църквата. Затова ме гледаше така, както император гледа бездомно куче, което може с един шут да разкара от пътя си.
Погледнах го. Винаги има възможност да се противодейства на психологически удар, нанесен преднамерено. Кой би могъл да знае това по-добре от мен? Високомерието не е най-добрата черта на човешкия характер и на мен ми бе известно как да й се противопоставя. Знаех как да обезоръжа човек, който ме гледа отвисоко. Противодействието се нарича смях. Никога не е имало толкова висок престол, който да не се разколебае от смях, дочут отдолу. Само че докато наблюдавах взводния срещу мен, изобщо не ми беше до смях.
Не можех да се разсмея по една много проста причина. Макар че сержантът беше луд, тъп и ограничен, той по-скоро би изгорял на клада, отколкото да се откаже и от най-малката част от вярата си, докато аз не бих могъл да задържа пръста си в пламъка и една минута в името на идеалите си.
Много добре разбираше, че знам истината за него. Също така разбираше, че ми е ясно какво мисли за мен. Взаимното ни разбирателство беше явно и почти материално като стената между нас. Затова не можех да се разсмея и да си възстановя самоуважението. По тази причина го ненавиждах.
Подадох му документите си. Той ги разгледа и ми ги върна.
— Редовни са. Какво те води насам?
— Един пропуск — отвърнах аз, докато прибирах моите документи и изваждах тези на Дейв. — За помощника ми. Придвижваме се и от двете страни на фронтовата линия и…
— Зад фронтовата линия и на бойното поле не ти трябват допълнителни документи. Пропускът ти на журналист е достатъчен — той се обърна, сякаш се канеше да се върне на мястото си.
— Само че помощникът ми не е журналист — успях да запазя гласа си безпристрастен. — Скоро ми стана сътрудник и не съм успял да уредя всички формалности. Бих искал да получа временен пропуск, подписан от някой висш щабен офицер…
Сержантът се върна при преградата.
— Помощникът ти не е ли журналист?
— Официално не, обаче…
— В такъв случай няма право да се придвижва в зоната на дислокация на нашите войски. Не може да му бъде издаден никакъв пропуск.
— Извинете, не знаех — внимателно отговорих аз. — Мислех да получа подписа на вашия Старейшина, Елдър Брайт, на празненството в чест на Донал Грим на Фрийланд преди няколко часа, но той спешно замина, без да се появи възможност да поговорим насаме.
Млъкнах, защото взводният бавно поклати глава.
— Брат Елдър Брайт — по титлата, която използва разбрах, че при него нищо няма да постигна. Само най-отявлените фанатици от двете планети не зачитаха разликата в ранговете. Старейшината Брайт би могъл да заповяда на сержанта да атакува минометна точка на врага абсолютно невъоръжен и взводният би го направил, без да се замисли. Но това не означаваше, че смята Брайт за по-добър от себе си или пък че мнението на брат Елдър Брайт за житейските истини е по-вярно от собствената му преценка.
А причината бе много проста. Рангът на Брайт и титлата му принадлежаха на сегашния му живот и в очите на сержанта не бяха нищо повече от играчка, прах или празен звук. Общественото положение не оказваше влияние на факта, че и двамата — той и Брайт — бяха равни пред Божия лик.
— Брат Брайт никога няма да подпише пропуск на човек, който би могъл да шпионира в полза на враговете ни.
Имах и още един коз, но както разбирах, и той щеше да бъде бит. Въпреки това бях длъжен да го изиграя.
— Ако не възразявате, бих желал да се срещна с по-високопоставен офицер. Моля ви, повикайте някого, например Дневния офицер, ако няма друг.
Само че той се обърна, върна се на стола си и седна.
— Дневният офицер не може да ти даде никакъв друг отговор — заяви той с окончателна безапелационност и се задълбочи отново в документите, над които работеше при влизането ми. — А и аз нямам намерение да го отвличам от задълженията му само за да потвърди това, което вече ти казах.
Това бе жесток удар по плановете ми, но нямаше смисъл да настоявам — обърнах се и напуснах сградата.
ОСМА ГЛАВА
Когато вратата се затвори зад гърба ми, спрях на горното стъпало и се опитах да пресметна възможните варианти. Разгледах проблема от всички страни, мъчейки се да намеря решение. Някъде трябва да има изход към целта, към която се стремях, някакъв проход, цепнатина в стената… Хвърлих поглед към паркинга с офицерските аерокари.
Внезапно се сетих. Абсолютно неочаквано парчетата на мозайката се сглобиха и пред мен застана цялостната картина. Изругах се мислено, задето не се бях сетил за тази възможност.
Първо — странно познатата външност на адютанта, който дойде на празненството и изведе Елдър Брайт. Второ — незабавното напускане на Старейшината след появата на вестоносеца. И накрая — необичайно пустата площадка пред щаба в контраст с препълнения паркинг тук, празния офис вътре и отказа на взводния да повика Дневния офицер.
Или самият Брайт, или присъствието му в зоната на бойните действия са задействали някакъв секретен план на наемниците от Сдружението. Един внезапен удар, който да довърши касидианските сили, или още по-добре — неочакван край на войната, щяха да бъдат добре дошли, особено като се имат предвид опитите на Елдър Брайт да издигне своите наемници в очите на населението на останалите дванадесет планети и да уталожи всеобщото негодуване от тяхното фанатично поведение и обноски.
Бяха ми казвали, че не всички жители на Хармония и Асоциация са толкова противни. Но след срещата с оня сержант вътре лесно можех да се досетя, че са необходими само няколко като него, за да предизвикат предубедено отношение към всички войници с черни униформи.
