Можех да се закълна в собствените си ботуши, че в момента Брайт се намира вътре заедно с високопоставените си командири и подготвят някоя инициатива, която да разпилее касидианските новобранци. А с него би трябвало да е и адютантът, който го повика от празненството. И ако професионалната ми памет не ме лъжеше, представях си кой може да е той.
Затичах надолу по стълбите към аерокара си, пъхнах се вътре и включих радиофона. Централата на Контървейл внезапно ме погледна с лицето на млада блондинка.
Казах й номера на моя аерокар, който, разбира се, беше взет под наем.
— Бих искал да говоря с Джеймтън Блек, офицер от силите на Сдружението. Струва ми се, че в момента би трябвало да се намира в щаба близо до Контървейл. Не знам точно какъв чин има — поне командор, а може да е станал и комендант. Особен случай, така да се каже. Ако го откриете, бихте ли го включили към моя радиофон?
— Да, сър — отвърна централата. — Изчакайте, моля, ще ви свържа след минута.
Екранът угасна, а гласът бе заместен с тих шум. Това означаваше, че линията е отворена и връзката не се е разпаднала.
Облегнах се назад и зачаках. Лицето се появи на екрана след около четиридесет секунди.
— Свързах се вашият абонат. Ще ви се обади след няколко секунди. Ще почакате ли?
— Разбира се.
— Благодаря ви, сър — лицето изчезна. След около половин минута тих шум екранът отново оживя, но този път се показа физиономията на Джеймтън.
— Здравейте, командор Блек! — поздравих го аз. — Може и да не си спомняте за мен. Аз съм Тим Олин, журналист. Едно време познавахте сестра ми — Ейлин Олин.
Очите му ясно говореха, че ме помни. Явно не се бях променил толкова, колкото си мислех. Или пък имаше добра памет. Самият той се бе променил, но не чак толкова, та да не го позная. От пагоните му личеше, че не е повишаван и все още е командор, но лицето му бе станало по-мъжествено и спокойно, макар да си оставаше неподвижно, каквото го бях запомнил от срещата ни в библиотеката на чичо Матиас. Изобщо не беше онова дете, което видях последния път.
— С какво мога да ви бъда полезен, мистър Олин? — попита той. Гласът му беше абсолютно спокоен, лишен от емоции и малко по-нисък отпреди. — Операторът ми съобщи, че ме викате спешно.
— Да, донякъде — казах аз и направих пауза. — Не бих искал да ви отнемам от скъпоценното време, но в момента се намирам тук, в щаба, на офицерския паркинг, точно пред командния пункт. Ако не сте много далеч, може би ще излезете замалко да поговорим. Разбира се, ако изпълнявате служебните си задължения…
— В момента нямам спешна работа и мога да ви отделя няколко минути. Намирате се на паркинга пред командния пункт, така ли?
— В аерокар под наем с прозрачен покрив.
— Веднага слизам, мистър Олин.
Екранът угасна.
След две минути същата врата, през която бях влязъл в сградата, за да преговарям със сержанта зад преградата, се отвори. Открои се тъмна, слабовата фигура, която слезе по стълбите и тръгна към паркинга.
Когато се приближи, отворих вратата на аерокара и се преместих на съседната седалка, така че той да седне до мен.
— Мистър Олин? — попита той.
— Точно така. Заповядайте.
— Благодаря ви.
Влезе и седна, като остави вратата открехната. Навън беше необикновено топла пролетна нощ за това време и тези ширини на Нова Земя. През отворената врата ме лъхна приятният аромат на трева и разцъфнали дървета.
— Каква е тази спешна работа?
— Трябва ми пропуск за помощника ми — и му разказах всичко, като пропуснах факта, че Дейв е съпруг на Ейлин.
Когато свърших, той известно време седя мълчаливо. Виждах само тъмния му силует на фона на прожекторите, осветяващи паркинга и командния център.
— Ако помощникът ви не е журналист, мистър Олин, не виждам причини да му разрешим да посещава местата, където са разположени войските ни.
— Той е журналист — поне за тази кампания. Отговарям за него така, както гилдията носи отговорност за мен и за всеки друг журналист. Нашата непредубеденост се гарантира от междупланетен договор, който сега защитава и помощника ми.
Той бавно поклати глава в тъмнината.
— Ще ви бъде много лесно да го измъкнете, ако се окаже, че е шпионин. Бихте могли да кажете, че ви е натрапен насила.
Обърнах се, за да се вгледам по-внимателно в почти невидимите черти на лицето му. Насочих разговора натам точно за да заговори той за това.
— Не, мистър Блек, абсолютно невъзможно. Никой не ми го е натрапвал. Дори положих доста усилия, докато го открия. Той ми е зет — мъжът, с когото Ейлин в края на краищата сключи брак. Искам да бъде мой помощник, за да го изтегля от фронтовата линия, където скоро ще бъде убит — замълчах, за да схване какво му казах. — Искам да спася живота му заради Ейлин. И ви моля да ми помогнете.
Джеймтън не помръдна от мястото си. Нищо не ми отговори. В тъмнината не можех да видя дали изражението на лицето му се промени. Дори и на светло едва ли бих забелязал някаква промяна — макар че му нанесох тежък удар, — защото той беше продукт на едно спартанско възпитание.
Точно по този начин управлявах хората. Дълбоко във всеки от нас се таят чувства, скрити от чуждите очи, които са прекалено сериозни, за да бъдат подлагани на съмнение. Вяра, любов, ненавист, страх, вина, надежда, отчаяние — това са инструментите, които безпогрешно използвах за постигането на целите си, защото на тях човешката психика не е способна да устои.
В случая с Джеймтън Блек свързах молбата си с чувството, което преди време изпитваше към сестра ми. То изисква от всеки горд човек (гордостта беше основното в религията им) да превъзмогне съжалението за едно отдавнашно и честно — според мен — поражение.
Ако сега, когато му разказах всичко, откаже да издаде пропуск на Дейв, означаваше да го изпрати на сигурна смърт. И никой не можеше да докаже, че не го е направил нарочно, след като бях засегнал най- болното му място — гордостта и тъгата по една изгубена любов.
Най-сетне се размърда и тихо каза:
— Дайте ми документите, мистър Олин. Ще видя какво може да се направи.
Подадох му ги и той се отдалечи.
След малко се върна, но не влезе в аерокара, а се наведе и ми подаде документите през отворената врата.
— Не ми казахте, че вече сте искали пропуск и ви е било отказано.
Замрях, гледайки го отдолу нагоре. Ръката ми застина във въздуха, стискайки документите.
— Кой? Онзи сержант вътре? Той е само един взводен командир, а не офицер. А вие сте не само офицер, но и адютант.
— Няма значение. Получили сте отказ. Не мога да променя решението. Много съжалявам, но не е възможно пропускът на зет да ви бъде подписан.
Чак сега разбрах, че документите, които ми подаде, не са подписани. Втренчих се в тях, сякаш бих могъл да прочета нещо в тъмното или с усилие на волята си да накарам подписа да се появи на празното място, където би трябвало да е. Бях заслепен от силна ярост и почти изгубих контрол над себе си. Откъснах поглед от документите и се вгледах в Джеймтън през отворената врата.
— Значи така искате да се измъкнете от положението! Намерихте си извинение да пратите съпруга на Ейлин на сигурна смърт! Не си мислете, че не схващам — много добре разбирам намеренията ви!
Беше застанал с гръб към светлината и лицето му беше в сянка, затова не можех да видя дали чертите му се промениха. Само изпусна нещо като лека въздишка, след което ми отвърна със същия спокоен, тих
