Пак ми се присмиваше. Но още на първата ни среща бях разбрал що за човек е. Докато беседвахме, тясната пътечка към целта ми ставаше все по-забележима. Затова не обръщах внимание на язвителните му забележки.
— Не става дума за гордостта или учтивостта на някоя от страните — отвърнах аз. — Пък и не ви трябва — нали не ви пука какво мислят наемателите на вашите войници при подписването на договорите? От своя страна търсенето към войските ви ще се увеличава, докато продължавате да поддържате ниските цени. Не е задължително да се отнасят към тях с любов. Трябва да сте доволни и от търпението…
— Шофьор, спри! — прекъсна ме Брайт. Колата забави ход и спря.
Намирахме се в малко селце. Намръщени хора, облечени изцяло в черно, сновяха между постройки от надуваема пластмаса — временни жилища, които на другите планети отдавна бяха заменени с къде-къде по-просторни и красиви сгради.
— Къде сме? — попитах аз.
— В малко градче, наречено Божи Помен — отговори той, докато сваляше стъклото от своята страна. — Насам идва един човек, когото познавате.
Наистина към нас се приближаваше слабовата фигура в униформа на командор. Спря до колата, леко се наведе и аз срещнах спокойния поглед на Джеймтън Блек.
— Сър? — обърна се той към Брайт.
Старейшината се обърна към мен:
— Този офицер изглеждаше подходящ да служи сред нас, последователите на Божите Заповеди, но преди пет години си изгуби ума по момиче от друга планета, което го отблъсна. Изглежда оттогава няма никакво желание да се издига по служебната стълбица. — Продължи вече към Джеймтън: — Командоре, вие два пъти сте виждали този човек — за пръв път преди пет години в дома му на Земята, когато сте искали ръката на сестра му, и за втори път преди година на Нова Земя, когато той ви помолил да осигурите пропуск за помощника му. Кажете ми каквото знаете за него!
Джеймтън ме погледна и отговори със спокоен глас:
— Знам само, че обича сестра си и й желае най-доброто, което аз вероятно не бих могъл да й осигуря. Също така имаше желание да помогне на зет си и търсеше начин да го защити. — Хвърли на Брайт един бърз поглед и довърши: — Аз вярвам, че той е добър и честен човек, Старейшина.
— Не съм ви питал в какво вярвате! — нахвърли се Брайт върху него.
— Както кажете — отвърна Джеймтън, гледайки към Елдър със спокойния си поглед.
Внезапно почувствах как в мен се надига гняв. Струваше ми се, че ей сега ще избухна, без да се замислям за последствията. Ядосвах се на Джеймтън, защото не само че имаше смелостта да ме препоръча като добър и честен човек, но притежаваше и нещо много повече, от което се вбесих. Той не се страхуваше от Брайт, а аз изпитвах страх още от първата ни среща.
При това аз бях журналист и зад мен стоеше имунитетът на гилдията, а той беше прост офицер, застанал пред върховния си главнокомандващ — бойния водач на два свята, един от които беше и планетата на Джеймтън. Как си го позволяваше?… Изведнъж прозрях истината и едва не заскърцах със зъби от яд и разочарование. Ами че Джеймтън Блек не се различаваше от оня сержант в щаба на Сдружението, който отказа да ми даде пропуск за Дейв и беше готов по всяко време да се подчини на Старейшината Брайт, но не чувстваше необходимост да се прекланя пред човека Елдър Брайт!
В известна степен в този момент Брайт държеше в ръцете си живота на Джеймтън — държеше по- малката част, а не по голямата, както беше с моя.
— Отпускът ви свърши, командоре — рязко каза Елдър. — Съобщете на семейството си да изпрати личните ви вещи в града на Съвета и се качвайте при нас. От този миг ви назначавам за помощник и адютант на журналиста и ви повишавам в звание комендант, което ще съответства на новата ви длъжност.
— Сър! — без емоции отвърна Джеймтън и леко се поклони. Върна се до сградата, от която дойде преди малко, и след няколко минути излезе и седна до нас. Елдър даде знак на шофьора и колата потегли обратно. Върнахме се в града, в неговия офис.
Брайт поръча на Джеймтън да ме разведе из града и да ме запознае с обстановката. Двамата прекарахме доста часове в наблюдения, след което се върнах в хотела си.
Не ми трябваше много време, за да разбера, че Джеймтън Блек е прикрепен към мен, за да ме следи, изпълнявайки едновременно и функциите на адютант. Но не исках неприятности и си мълчах, както правеше и той. Разхождахме се из града и околностите му през следващите няколко дни като призраци или хора, заклели се да не си говорят. Имахме негласната уговорка да пазим мълчание, защото единствената тема, по която бихме могли да приказваме, бяха спомените ни за Ейлин.
От време на време ме викаха в офиса на Елдър Брайт. Беседвахме кога повече, кога по-малко, а той почти не споменаваше за моята официална причина да пристигна на Хармония, сякаш изчакваше нещо. Скоро разбрах какво е то — беше прикрепил към мен Джеймтън, за да ме държи под око, докато самият той проверяваше какво става по другите планети, тъй като беше лидер на Сдружението и с тези работи се занимаваше лично. Търсеше ситуация, при която да използва влюбения в себе си журналист, който му бе предложил да подобри общественото мнение за неговия народ сред жителите на останалите планети.
Когато разбрах това, напълно се успокоих, защото след всяка среща той се приближаваше все по- плътно до сърцевината на моите съкровени желания. Сюблимният момент щеше да настъпи, когато ме помоли да му кажа как да постъпи с предложението ми.
Ден след ден, интервю след интервю той все повече се отпускаше и споделяше откровено мислите си, но не забравяше да ми задава и въпроси.
— И какво обичат да четат на другите планети, журналисте? Какво им харесва най-много?
— Разкази за герои, разбира се — отговорих аз също толкова непринудено, колкото той зададе въпроса. — Затова дорсайците са добър пример за подражание, а до известна степен и Екзотика — при последните думи през лицето му премина сянка, която можеше да бъде както спонтанна, така и преднамерена.
— Безбожници! — промърмори той. С това приключи темата. Но на другия ден отново я подхвана.
— А какво ги прави герои в очите на обществеността?
— Обикновено победата над по-зрял, вече извоювал си име противник, независимо дали е престъпник или друг герой. — Тъй като по погледа му разбрах, че е съгласен с мен, реших да рискувам и продължих: — Например ако войските на Сдружението успеят да победят в директна схватка равни по численост войници на Дорсай…
Съгласието, изписано на лицето му, бе сменено от изражение, което не бях виждал досега. Две-три секунди просто ме зяпаше с отворена уста, след това ми хвърли поглед, които приличаше на изригваща от гърлото на вулкан разтопена лава.
— За глупак ли ме мислите? — избухна той. Ала скоро лицето му омекна и ме погледна с любопитство. — Или самият ти си глупак, а? — Продължи да ме гледа втренчено и накрая кимна. — Да-а, точно така. Този човек е един глупак, роден на Земята.
Обърна се и даде да се разбере, че за днес интервюто е приключило.
Изобщо не обърнах внимание на факта, че ме помисли за глупак. Това беше още една застраховка преди решителния миг на моя ход, с който щях да го подмамя. Но, кълна се в живота си, така и не разбрах кое го накара да реагира по толкова странен начин. Не бях спокоен — моето предположение за дорсайците не ми изглеждаше чак толкова глупаво. Първо си помислих дали да не попитам Джеймтън, но здравият ми разум надделя и ме предпази от тази стъпка.
Най-сетне дойде решителният ден и Брайт се осмели да ми зададе въпроса, за който бях сигурен, че рано или късно ще ми бъде отправен.
— Журналисте — произнесе той, застанал пред мен леко разкрачен с ръце на гърба и с поглед, реещ се навън през огромното — от пода до тавана — стъкло на офиса му.
— Сър? — тъкмо бях влязъл при него, след като получих поредната покана. Като чу гласа ми, той рязко се обърна и впи в мен огнения си поглед.
— Казахте, че хората стават герои в резултат на победи над по-зрели, вече извоювали си име противници. Като любимци на обществеността споменахте дорсайците и Екзотика.
— Точно така — потвърдих аз, докато се приближавах към него.
