тази ваша същност, ясно ли е?
— Разбира се — успокоих го аз. — Знам, че е така. Цялата тази схема е просто невъзможна.
— Какво? — зина О’Дойн. — Кое не е възможно?
— Тази работа с дворцовия преврат. Очевидно е, че всяко подобно начинание изисква помощ отвън — например добре обучени войници. Тя може да дойде единствено от някоя друга планета. Помислете само — коя планета би изпратила скъпо струващите си войски да се бият за политическа сила, която не е на власт? — Гласът ми полека отплава в неизвестността. Просто седях, усмихвах се и го наблюдавах, като че ли очаквах да отговори на въпроса ми. А той пък така ме беше зяпнал, сякаш искаше аз да му отговоря. Сигурно минаха поне двадесет секунди, преди да наруша тягостното мълчание, като едновременно с това се изправих. Постарах се в гласа ми да прозвучи извинение: — Очевидно нито една. Затова си правя заключение, че няма да станем свидетели на някакви по-значителни промени в политическата обстановка на Света Мария и поне в близко бъдеще тя ще продължава да е по-малката сестра на Мар и Кълтис. — Протегнах му ръка и допълних: — Искам да ви се извиня, че ми се налага да прекъсна интересното интервю, мистър О’Дойн. Колко неусетно мина времето! След петнадесет минути имам уговорена среща с президента и трябва да стигна до сградата на правителството. Искам да чуя мнението и на другата страна. Веднага след това ще бързам за космодрума, за да мога да се кача на кораба, излитащ тази вечер за Земята.
Той веднага стана и ми стисна ръката.
— О, моля ви се — започна О’Дойн на висок глас, но се усети и го понижи. — За мен беше удоволствие да ви запозная с политическата ситуация, мистър Олин — и ми пусна ръката почти със съжаление.
— Е, довиждане.
Обърнах се. Бях минал половината разстояние до вратата, когато той ме извика:
— Мистър Олин…
Спрях и го погледнах.
— Какво има?
— Чувствам, че… — отново повиши глас, преди да продължи: — Длъжен съм да ви помоля — заради членовете на Синия фронт и в името на Света Мария — да ми съобщите всички слухове за евентуалната готовност на някоя от останалите планети да се притече на помощ на сегашното ни правителство. На тази планета също има читатели и нямате право да им отказвате информация. Чували ли сте — при разговори или пък съвсем случайно — за планета, която е готова да предложи помощ на революционното движение, за да отхвърлим опеката на Екзотика и да гарантираме пропорционално представяне на народа в правителството?
Накарах го да почака малко, преди да отговоря:
— Не, мистър О’Дойн, не съм чувал.
Стоеше, без да мръдне, сякаш думите ми го бяха заковали за мястото му. Краката му бяха лека разкрачени, брадичката вирната, като че ли ми отправяше предизвикателство.
— Много съжалявам — довърших аз. — Довиждане.
Излязох. Не мисля, че ми каза нещо на сбогуване.
Отидох в сградата на правителството отсреща и прекарах двадесет минути в ободряваща, приятна беседа с Чарлс Перини, президента на Света Мария. След това тръгнах към космодрума, минавайки през Ню Сан Маркос и Джоузефтаун, и успях да се кача на кораба за Земята.
Там останах само колкото да проверя пощата си, след което веднага излетях за Хармония. Посетих мястото, където бе разположен Съветът на Обединените църкви, чрез който се управляваха двете планети на Сдружението — Хармония и Асоциация. В този град прекарах пет дни, обикаляйки из приемните на младшите офицери и така нареченото им Бюро за връзки с обществеността.
На шестия ден бележката, която бях изпратил на полевия командващ Уосъл още с пристигането си, най-после даде резултат. Заведоха ме в сградата на Съвета. Обискираха ме за оръжие — във възгледите на отделните секти съществуваха различия и по всичко личеше, че дори и за журналистите не се правеше изключение — и ме вкараха в офис с висок таван и голи стени. Там, зад масивно писалище, заобиколено от столове с прави облегалки, седеше човек, целият облечен в черно.
Единствено ръцете и лицето му не бяха покрити. Раменете му бяха широки като врата на хамбар, а върху бялото му лице сияеха черни като мрака очи. Надигна се, заобиколи писалището и ми протегна ръка. Извисяваше се с цяла глава над мен.
— Господ да ви даде благословията Си — каза той.
Ръцете ни се срещнаха. В извивката на плътно стиснатите му устни се долавяше веселие, докато очите му ме пробождаха като скалпели. В ръкостискането му се чувстваше сила, която би могла да ми счупи пръстите, стига да пожелае.
Най-сетне се оказах лице в лице със Старейшината на Съвета, управляващ Обединените църкви на Асоциация и Хармония. Лице в лице с този, чието име беше Елдър Брайт — лидера на Сдружението.
ДЕВЕТНАДЕСЕТА ГЛАВА
— Полевият командващ Уосъл каза добри думи за вас — започна той, докато държеше ръката ми, — което е необичайно за един журналист. — Това беше твърдение, а не подигравка. Подчиних се на поканата му да седна, приличаща повече на заповед. Той заобиколи писалището и седна в креслото си срещу мен.
В този човек се чувстваше сила, подобна на отражението на черен пламък. Това ме накара да се сетя за огъня, дремещ в праха, който турците поставили във вътрешността на Партенона през 1867 година. Тогава един куршум, изстрелян от венециански войник, чийто командир се казвал Морозини, взривил черния прах и вдигнал във въздуха централната част на храма. Винаги съм таял в себе си някаква омраза към този куршум и към армията. Защото още като съвсем малък за мен Партенонът олицетворяваше отрицанието на мрака на Матиас. Разрушението, причинено от венецианския куршум, беше доказателство, че тъмнината може да победи дори там, в сърцето на светлината.
Гледайки лицето на Брайт пред мен, го слях с детската си омраза, но се постарах той да не забележи обзелото ме чувство. Досега единствено у Падма бях виждал толкова проницателен поглед. Но у него зад погледа личеше и човекът.
Очите на Елдър Брайт биха могли да принадлежат на Торкемада — един от главатарите на Инквизицията в древна Испания, както твърдяха мнозина историци. Църквите на Сдружението си имаха собствени копои, които следяха за чистата вяра и изкореняваха ереста. Зад тези очи обаче имаше и ум, който много добре можеше да прецени кога да отпусне и кога да дръпне поводите. С тях управляваше двете планети. За пръв път усетих какво изпитват тези, които влизат в клетката на лъва и чуват зад себе си как желязната врата хлопва.
От момента, в който напуснах Индекс-залата на Последната Енциклопедия, не се бях чувствал толкова слаб. Ами ако този човек просто няма слабости и докато се опитвам да го манипулирам само издам плановете си?
Но навиците, които си бях създал по време на хилядите интервюта, ми дойдоха на помощ и макар че ме терзаеха съмнения, езикът ми сам заработи:
— …най-тясно сътрудничество с полеви командващ Уосъл и хората му на Нова Земя — говорех аз. — Ценя го високо.
— И аз — рязко се обади Брайт и сякаш се опита да ме пробие с погледа си — високо ценя непредубедените журналисти. В противен случай нямаше да се намирате тук и да ме интервюирате. Защитаването на Божите дела сред звездите не ми дава възможност да прекарвам времето си в разговори с безбожници от другите планети. А сега на въпроса — за какво искате да говорим?
— Работя над проект, с които искам да покажа хората от Сдружението откъм добрите им страни…
— За да докажете, че държите на кодекса на професията си, както спомена Уосъл? — прекъсна ме Брайт.
— Точно така — леко се свих в креслото. — Останах сирак още като дете. Оттогава мечтая да работя в Агенцията за междузвездни…
— Не си губете напразно времето, журналисте! — суровият глас на Старейшината отряза като с брадва незавършеното ми изречение. Внезапно се изправи, като че ли не можеше да овладее енергията, която
