така че да бъдат от полза за всички, които носят червено-белия плащ.
Мисля, че не повярва и на тези думи. Чувствата му се разминаваха с моите приказки. А не искаше да приеме на честна дума нещо, изречено от човек, който не е роден на Сдружението.
От друга страна, аз му говорех на неговия език. Суровата радост от жертвоготовността и ампутацията на личните ми чувства при изпълнението на задълженията бяха близки до вярата, с която бе закърмен от малък.
— Разбирам — поклати глава той накрая, стана и ми подаде ръка. Надигнах се и аз. — Не бих казал, че се радваме да ви видим тук, дори и сега. Но ще ви сътрудничим в рамките на допустимото. Макар да съм сигурен, че една статия, в която споменавате за нашето пребиваване тук като окупационни войски, непременно ще намали и без това ниския ни рейтинг в очите на четиринадесетте планети.
— Не съм съгласен — каза аз, докато му стисках ръката. Той ме пусна и отново ме изгледа подозрително. — Това, което планирам да напиша, е серия уводни статии. Ще бъде наречена например „Обстоятелства около окупирането на Нова Земя от силите на Сдружението“. Ще бъдат разгледани отношението и позициите на войниците от окупационните войски.
Той се вгледа в лицето ми.
— Приятен ден — пожелах му аз.
Вече излизах, когато чух неговото „И на вас“ зад гърба си. Напуснах го с ясното съзнание, че съм го оставил в недоумение — дали не седи на буре с барут?
Но той започна да променя мнението си — бях сигурен, че ще стане така — след излизането на първите статии в бюлетина на Агенцията. Между обикновените репортажи и уводните статии има определена разлика. В уводните статии можете да представите нещата и от гледна точка на дявола и докато не се обвържете лично с тях, репутацията ви на безпристрастен наблюдател ще се запази.
Бях представил действията на Сдружението с думите на неговите войници. За пръв път от дълги години насам в бюлетините на Агенцията войниците в черни униформи не се представяха в отрицателна светлина. Разбира се, населението на Асоциация и Хармония приемаше всяка критика срещу тях като лична обида. Защото те не познаваха снизхождение в собствения си живот и не го приемаха в чуждия. Когато бях написал половината статии, полевият командващ Уосъл и окупационните войски под негово командване ме бяха приели толкова близо до сърцата си, колкото това е възможно за човек, който не е роден на Сдружението.
Както трябваше да се очаква, статиите предизвикаха реакция от страна на населението на Нова Земя, което държеше да се публикува и тяхната гледна точка. За тази цел гилдията изпрати един много способен журналист на име Моха Сканоскай.
Аз обаче вече бях получил първите добри отзиви от читателите. А статиите имаха толкова силен ефект, та почти убедиха и мен, че съдържат истина. Думите могат да бъдат вълшебни, когато са подредени добре. При завършването на серията открих в душата си известна симпатия към тези железни хора със спартански дух и непоколебима вяра.
Но пред очите ми беше моят claidheamh mor — незакален и ненаточен, висящ на каменната стена на душата ми. Той не се поддаваше на подобни слабости.
ОСЕМНАДЕСЕТА ГЛАВА
Продължавах да се намирам под постоянното наблюдение на колегите ми от гилдията. Когато се върнах на Земята, намерих в пощата писмо от Пиърс Лийф.
„Драги Тим,
Вашата серия уводни статии се оказа една наистина добра работа. Но като се има предвид какво си говорихме последния път, реших, че преките репортажи ще ви създадат по-добра професионална репутация, отколкото анализите на подобни материали.
Прозрях ясното предупреждение да не взимам лично участие в събитията, за които му бях споменал, че имам намерение да проуча. Това би могло да отложи планираното пътуване до Света Мария. Точно тогава обаче Донал Грим, заемащ поста главнокомандващ въоръжените сили на Сдружението, проведе невъзможната си атака — според военните специалисти „невъзможно блестяща“ — срещу Зомбри, един ненаселен планетоид в същата звездна система, в която се намираха Мар и Кълтис. Четиринадесетте населени планети станаха свидетели как той плени почти цялата космическа флотилия на Екзотика и по този начин съсипа кариерата на Джинийв бар-Колмейн, командващ орбиталните космически сили на Екзотика.
Тази атака стана причина моите статии да потънат в забвение, тъй като останалите планети държаха на Мар и Кълтис много повече, отколкото на Хармония и Асоциация. Този факт ме зарадва. Бях постигнал целта, която преследвах — полевият командващ Уосъл започна да се отнася към мен почти без подозрение.
Отпътувах за Света Мария — малък, но плодороден свят, който заедно с миньорската планета Коби и няколко ненаселени каменни къса като Зомбри образуваха звездната система на Екзотика. Официалната причина за посещението ми беше да отразя настроението на населението — предимно селяни, последователи на Римокатолическата църква — след военния крах на Зомбри.
Като изключим договора за взаимопомощ и ненападение, между Света Мария и Екзотика не съществуваха официални връзки, но на практика малката планета беше васал на по-големите си сестри. На всички светове, които имаха по-богати и могъщи съседи, правителствата и политиката им зависеха от тях. Света Мария не правеше изключение. Това би могло да представлява интерес за читателите — как поражението на Екзотика е променило мненията и политическите настроения на Света Мария.
Пет дни го уреждах, но накрая успях да взема интервю от Маркъс О’Дойн, бивш президент и лидер на така наречения Син фронт, който в момента беше в опозиция. Един поглед ми беше достатъчен, за да забележа неприкритата му радост.
Срещнахме се в хотелската му резиденция в Блаувейн, столицата на Света Мария. Беше среден на ръст и с голяма глава. Лицето му също имаше масивни черти. Сива коса покриваше високото му чело. Главата му стърчеше малко несъразмерно върху тесните рамене. Докато разговаряхме, от време на време повишаваше глас, сякаш се намираше на трибуната. С този си навик по-скоро ме отблъсна, отколкото спечели симпатиите ми. Избледнелите му синкави очи проблясваха при всяка дума.
— …ги накара да се събудят, кълна се в… Георги! — започна той веднага след като се настанихме в огромните кресла в хола на резиденцията му с питиета в ръцете. Замълча за миг да си поеме въздух и завърши изречението с ударение върху Георги. Сякаш искаше да ме накара да забележа, че е имал намерение да използва името на светеца, но навреме се е въздържал. Съвсем скоро разбрах, че това си е негов редовен номер — да спира в последния момент, преди да каже нещо неприлично или богохулно.
— …обикновените хора са селяни — приказваше той, леко наклонен към мен. — Всички тук бяха заспали от дълги години. Приспани от тия синковци… От екзотианските измамници. Обаче битката на Зомбри ги пробуди, отвори им очите!
— И как са били приспани? — невинно попитах аз.
— С песнички и танци, с песнички и танци. — О’Дойн се заклати напред-назад в креслото. — Циркаджии! Имат си тактика, имат си хиляда и един начина… Дори и вие не бихте повярвали!
— А читателите ми? Дайте примери!
— По дяволите вашите читатели! Да, да, точно така — да вървят по дяволите! — пак се размърда и ме изгледа с неприкрита гордост. — Интересува ме най-вече настроението на обикновените жители на тази планета! На тружениците! Само те могат да ви разкажат за нашите обичаи и начин на живот. Може би си мислите, че тук е провинция, мистър Олин, но не е така! По дяволите вашите читатели, по дяволите и вие! Няма да правя мръсно на никого, като ви привеждам примери, и то заради някакви… дечурлига с лъскави дрехи!
