стенанието на Марк Тор, приличащо на рева на смъртно ранена мечка, притисната до стената на задни лапи с лице към нападателите.
— Не може ли? — простена той. Изправи се от креслото и погледна Падма. Възлестата му дясна длан се сви в огромен сив юмрук. — Той е длъжен. Длъжен е! Минаха повече от двадесет години, откакто никой нищо не е чул в Индекс-залата. А аз остарявам.
— Той е чул само гласове. Те не са запалили в него някаква особена искра. И ти нищо не почувства при ръкостискането. — Падма говореше меко и някак отдалеч. Думите излизаха от устата му една след друга подобно на маршируващи войници, изпълняващи заповед. — Това е така, защото в него няма нищо. Никаква връзка със себеподобните. Има всичко необходимо — като при машините, но му липсва емпатия. Енергия му липсва.
— Можете да го поправите, по дяволите! — гласът на стареца звънеше като камбана, но в него се долавяше и хриптене. — На Екзотика бихте могли да го излекувате!
— Не — повтори Падма и поклати глава. — Никой не може да му помогне. Освен ако не го направи сам, разбира се. Просто няма да се развие правилно. Веднъж вече се е откъснал от хората и се е скрил в някаква тъмна, уединена долина. Може да е станало още в детството му. През дългите години долината все повече се е затваряла, ставала е все по-тъмна и по-трудно достъпна. Никой не може да проникне там, за да му помогне, защото ничий разум не би оцелял. Има вероятност и неговият да не успее. Но дори да оживее и да излезе от другата страна, пак няма да е полезен нито за теб, нито за Енциклопедията. Безразлично му е какво значение има Проектът за населението на Земята. Не си представя нищо хубаво. Но не е само това. Той дори и не мисли да приеме работата, която би му предложил. Погледни го.
Съсредоточеният поглед, бавният, равномерен говор, думите, подобни на малки камъчета, падащи в спокоен бездънен басейн — всичко това ме сковаваше, сякаш бях парализиран. През цялото време говореше така, като че ли не бях в стаята. Но при последните думи погледът му стана по-мек. Намерих сили да отговоря:
— Вие ме хипнотизирахте! Не съм ви разрешавал да ме подлагате на психоанализа!
Той отново поклати глава.
— Никой не те е хипнотизирал. Нито съм ти правил психоанализа. Просто отворих прозорец във вътрешното ти съзнание.
— Тогава какво беше това… — спрях насред думата, защото разбрах, че се налага да бъда по- внимателен.
— Всичко, което видяхте и чухте, са вашите собствени усещания, преведени на разбираеми символи. Но аз нямам представа какво означават. И нямам средство да разбера. Освен ако сам не ми разкажете.
— Тогава как решихте, че всичко е точно така, както го казахте? Доста бързо стигнахте до това заключение, но не знам как го постигнахте.
— С ваша помощ — отвърна Падма. — Вашите възгледи, действия, гласът ви сега, когато разговаряте с мен. И десетина други подсъзнателни реакции. Всичко това ми говори, Тим. Човешките същества се изразяват с тялото си, с цялата си същност, а не само с глас и мимика.
— Не вярвам! — възкликнах аз, но след малко гневът ми се стопи, защото размислих трезво и се уверих, че наистина има основания, макар в момента да не мога да определя какви са и да им повярвам. — Не вярвам! — повторих вече по-спокойно и хладнокръвно. — Трябва да има още нещо, което да е повлияло на решението ви.
— Така е — призна той. — Имах възможност да проверя данните за вас в архива. Историята ви, както на всички родени на Земята и живеещи тук в момента, вече е постъпила в Енциклопедията. Прегледах я, преди да дойда.
— Освен това — настоях аз, защото чувствах, че съм го притиснал истински — има още нещо. Мога да го кажа! Знам го!
— Да — Падма тихо въздъхна. — Предполагам, че би трябвало да се досетите, след като минахте през всичко това. Или в най-скоро време щяхте да го разберете.
Той вдигна поглед и го фокусира върху мен. Този път не изпитвах никакво чувство за непълноценност.
— Оказа се, Тим, че вие сте човек, когото наричаме „изолиран“. Това е централна сила в облика на един индивид, централна сила в еволюционния модел на човешкото общество. И то не само на Земята, а на всички четиринадесет планети, устремили се към бъдещето на човечеството. Вие сте от тези, които въздействат на това бъдеще — за добро или за лошо.
При тези думи ръцете ми си спомниха как стискаха мълниите. Със затаен дъх чаках да чуя продължението, но той спря.
— И? — нетърпеливо го подканих аз.
— Няма „и“ — отвърна Падма. — Това е всичко. Чували ли сте някога за науката онтогенетика?
— Не.
— Това е метод на изчисление, разработен на Екзотика. С две думи може да се обясни така: постоянно еволюиращ модел, в който са включени всички живи хора. При това се взимат предвид техните желания и усилия, които определят насоката на нарастване на модела в бъдещето. Мнозинството от човешките индивиди му се подчиняват, без да му въздействат чувствително.
Млъкна и ме погледна, сякаш ме питаше дали съм разбрал. Да, разбирах, и то отлично. Само че не исках да му го показвам, затова го помолих:
— Продължете.
— Случва се — изключително рядко, разбира се — у някои индивиди да открием съчетание от факторите на околната среда и неговите качества, което му позволява да бъде несравнимо по-действен от съплеменниците си. Такъв индивид наричаме „изолиран“ — той свободно въздейства на модела, като в същото време почти не изпитва върху себе си влияние от негова страна.
Отново млъкна. Този път скръсти ръце на корема си. С този жест даде да се разбере, че разговорът е приключил. Поех дълбоко дъх, за да успокоя бясното блъскане на сърцето си.
— Разбрах всичко. И макар да съм ви нужен, не ме искате, така ли?
— Марк иска да поемеш работата като Контрольор по строителството на Енциклопедията. Това бихме желали и ние — имам предвид правителството на Екзотика. Защото Енциклопедията е устройство, което след като бъде завършено, ще може да се управлява само от „редки“ индивиди. Нейното предназначение и концепцията на строежа трябва да се превеждат на общодостъпен език от хора с уникални способности. Без Марк или някой като него, способен да следи изграждането на Проекта, човечеството няма да е в състояние да довърши строителството и да използва Енциклопедията по предназначение, когато бъде изведена в орбита. Строителството ще се забави, после ще спре и накрая всичко ще рухне. — Направи пауза и ме погледна някак тъжно. — Никога няма да бъде достроена, ако не се намери кой на продължи делото на Марк. А ако този Проект не се осъществи, земният човек може напълно да изчезне и да измре. Има теория, според която при изчезването на човека от Земята е възможно да се окаже, че човешките щамове на младите планети не са жизнеспособни. Само че това няма никакво значение за теб, нали? Ти не искаш да имаш нищо общо с нас, а не обратното.
Погледна ме през пространството на стаята. Очите му буквално горяха с кафяв пламък.
— Не желаеш да имаш работа с нас — повтори той. — Така ли е, Тим?
Тръснах глава, за да се избавя от пронизителния му поглед. Осъзнах към какво ме тласка и разбрах, че е прав. За момент се видях седнал пред пулта и понесъл на плещите си цялата отговорност за бъдещето на човечеството. Не! Не исках нито тях, нито работата им в Енциклопедията. Не исках нищо подобно.
Нима съм работил толкова дълго и упорито, за да се измъкна от опеката на Матиас, та сега да зарежа всичко и да стана роб на нещастните хора? На всички тези — цялата човешка маса, — които са твърде слаби, за да се борят сами с мълниите? Нима съм длъжен да дам силата и свободата си в името на мъглявата перспектива за техния просперитет, щом мога да си получа своето? Не, определено не исках да имам нищо общо с тях, с Тор и неговата Енциклопедия.
— Не! — отрязах аз.
Марк Тор издаде дълбок, гърлен звук, но много тих, сякаш бе предсмъртно ехо на стона, който чух по- рано.
— Не — повтори Падма. — Така и предполагах. Както казах, липсва ти емпатия. Липсва ти душа.
