— Душа ли? Какво е това?
— Как мога да опиша цвета на златото на човек, който е сляп по рождение? Сам ще разбереш, ако успееш да я намериш. Но ще успееш само ако се отскубнеш с бой от долината, за която ти говорих. Ако я прекосиш, може би тогава ще откриеш човешката си душа. Ще разбереш, когато я намериш.
— Долина… — замислено промълвих аз. — Каква долина?
— Ти знаеш, Тим — отговори Падма още по-тихо. — Дори по-добре от мен. Това е долината на разума и духа, където цялата ти уникална способност за съзидание е насочена в едно единствено-направление — към унищожение.
„Унищожавай!“
Гласът на чичо Матиас прокънтя в ушите ми с цитати от Уолтър Блант. Внезапно осъзнах силата на тази дума и способността й да ми помогне да следвам пътя, който бях избрал. Видях я толкова ясно, сякаш бе щампована с огнени букви върху вътрешната стена на черепната ми кутия. Без никакво предупреждение пред очите ми оживя тази долина, за която говореше Падма. Бях заграден от високи, черни стени. Пътят ми се простираше право напред. Беше тесен и водеше някъде надолу. Усетих страх. В непрогледната тъмнина отпред, в най-дълбоката бездна помръдваше нещо по-черно от мрака. Нещо аморфно, което ме очакваше.
Само при мисълта за това ме побиха тръпки. Въпреки всичко изпитвах огромна, тъмна, ужасна радост от предстоящата среща. В това време някъде отдалеч, като звън от уморена камбана до мен достигна гласът на Марк Тор, който говореше на Падма:
— Значи няма шанс? Нищо ли не можем да направим? Какво ще стане, ако той никога не се върне при нас и Енциклопедията?
— Остава ви само да чакате и да се надявате, че това няма да стане и той ще се върне — отговори гласът на Падма. — Ако успее да измине пътя, да преодолее всичко, което е изградил около себе си, и при това да оцелее, тогава може и да се върне. Но изборът си е негов, както ние правим своя. Рай или ад. Само че той има много варианти за избор за разлика от нас.
Тези думи ми прозвучаха като абсолютна глупост, като повей на хладен вятър върху някаква безчувствена повърхност от рода на камък или бетон. Исках да се махна, да отида някъде далеч, където да мога да обмисля всичко. Надигнах се и попитах:
— Как да изляза оттук?
— Лайза — тъжно произнесе Марк Тор.
Видях я как стана от мястото си и направи жест с ръка:
— Оттук, моля.
За миг зърнах лицето й. Беше бледо и безизразно. После се обърна и тръгна пред мен.
Поведе ме обратно по пътя, по който дойдохме. През светлинния лабиринт, през стаите и коридорите на Последната Енциклопедия и накрая през външните приемни зали на анклава, където нашата група за пръв път се срещна с нея. През цялото време не отрони нито дума. Вече се канех да излизам, когато неочаквано сложи ръка на рамото ми. Обърнах се и я изгледах от горе до долу.
— Винаги съм тук — произнесе тя. Удивих се, когато забелязах в очите й сълзи. — Дори и никого да няма, аз винаги съм тук.
След тези думи бързо се завъртя и избяга. Гледах тъпо след нея, потресен от репликата й. Но през последния час преживях толкова неочаквани неща, че нямах нито време, нито желание да се замислям какво има предвид с тези странни думи, повторени като ехо на нещо, казано по-рано.
Върнах се в Сейнт Луис. Успях да хвана совалката за Атина. Разсъждавах за много неща едновременно. Толкова бях погълнат от мислите си, че когато влязох в къщата на чичо Матиас и отидох право в библиотеката, в първия момент не забелязах, че там има гост.
Зад старинната дъбова маса във високо, изрисувано с криле кресло седеше чичо ми. На коленете му лежеше разтворена книга с кожена подвързия, но той като че ли не й обръщаше внимание.
На около десет крачки от него, малко встрани, беше застанала Ейлин. По всичко личеше, че отдавна се е върнала от Сейнт Луис.
В стаята се намираше и един слаб, мургав младеж, малко по-нисък от мен. Печатът от берберските му прадеди беше ясно забележим за всеки, който като мен е изучавал в университета етническите различия между расите и народите. Беше облечен изцяло в черно. Косата му също бе черна и късо подстригана, като по този начин откриваше високото му чело. Стоеше изправен и вдървен като меч в ножница.
Беше същият непознат, с когото разговаряше Ейлин в анклава. Тъмната радост от жадуваната среща в дълбините на долината отново се събуди в мен. Защото тук съвсем неочаквано имах възможност да изпробвам силата, за която по-рано изобщо не подозирах.
ЧЕТВЪРТА ГЛАВА
Тук беше мястото на конфликта.
Затова откритието, което подсъзнателно бях направил по време на непрекъснатото единоборство между светлината и мрака, веднага започна да човърка мозъка ми. Но тази моя любопитна черта на самосъзнанието веднага бе изместена от необходимостта да проумея собственото си участие в настоящата ситуация.
Ейлин ме забеляза, ала ми хвърли само един кратък напрегнат поглед и се обърна пак към Матиас, който си седеше напълно спокойно и без да се вълнува от нищо. Неговото безизразно лице с гъсти вежди и все още черна коса, независимо че наближаваше шестдесетте, беше както обикновено хладно и отнесено. Той като Ейлин ме погледна замалко и отново обърна очи към развълнуваното лице на сестра ми.
— Искам да ти кажа — обърна се той към нея, — че не виждам защо е нужно да се безпокоиш и да ми искаш разрешение. Никога и за нищо не съм ви ограничавал — нито теб, нито Тим. Ще постъпиш така, както намериш за добре. — При тези думи посегна към книгата, която лежеше отворена на коленето му, сякаш се канеше да я вземе и да продължи да чете.
— Кажи ми какво да правя! — изкрещя Ейлин. Беше на границата на истерията. Ръцете й бяха изпънати покрай бедрата, дланите — свити в юмруци.
— Няма смисъл да ти давам съвет — безучастно произнесе Матиас. — Няма значение какво ще направиш — нито за теб, нито за мен, нито дори за този млад човек. — Той млъкна и се обърна към мен: — Между другото, Тим, Ейлин забрави да ви запознае. Това е господин Джеймтън Блек от Хармония.
— Командор Блек — представи се младежът. Имаше безстрастно лице с тънки черти. — Тук, на Земята, аз съм военен аташе.
В този момент успях да разпозная произхода му. Беше роден на една от планетите, която хората от другите светове с черен хумор наричаха Сдружението. Сигурно бе един от религиозните фанатици, възпитани в спартански дух, които населяваха двете планети — Асоциация и Хармония. Тогава ми се струваше много, много странно, че от стотиците типове човешки общества, от семената, разпръснати из младите светове, израсна общество на фанатици редом с воините от Дорсай, философите от Екзотика, вглъбените в науката обитатели на Венера и Нютон, което се превърна в една голяма и доста своеобразна Производна култура.
Да, те наистина бяха своеобразна Производна култура. Но не се бяха прочули на останалите дванадесет планети като войници. Дорсайците бяха воини — хора на войната до мозъка на костите си. Жителите на Сдружението бяха хора на предаността — тъжна и донякъде мазохистична преданост. Те се продаваха, за да могат техните бедни на природни ресурси планети да могат поне донякъде да поддържат баланса на договорите, което би им позволило да наемат професионалисти от други области.
Пазар за евангелисти почти нямаше, а това бе единственият плод, който раждаше бедната, камениста почва на Сдружението. За сметка на това умееха да стрелят и да се подчиняват на заповеди, без да се замислят за живота си. Също така бяха много евтини. Старейшината Елдър Брайт, глава на Обединеното правителство на Асоциация и Хармония, можеше да подбие цената на което и да е правителство при доставката на наемници. При едно условие — да не се обръща внимание на военните умения на войниците.
Но истинските хора на войната си оставаха дорсайците. Те напомняха отлично дресирани кучета, оръжието прилепваше към ръцете им като ръкавици. Обикновеният войник от Сдружението хващаше
