извън зоните на бойните действия. А в бистрите води на южноатлан-тическия океан една шейсетметрова стоманена риба можеше лесно да бъде забелязана от въздуха.
И за да станат нещата още по-лоши, по време на тази нова мисия той щеше да бъде подчинен на Die Seshs Fuchse, един разузнавателен отдел на СС. Лайгер мразеше СС и гестапо, както повечето военни в Германия. Той смяташе Хитлер и неговите близки приятели за главорези и психопати. А професор Вилхелм Фирхаус беше за него един от най-лошите. Въпреки че се бяха срещнали само веднъж, Лайгер беше изпитал мигновена антипатия към гърбавия разузнавателен шеф — този тип бе толкова жаден за победа, че беше загубил всякакво чувства за достойнство.
Лайгер се наведе над картите си и започна да изчислява разстоянието до крайния пункт на пътуването — източният бряг на Големия Бахамски остров. Подводницата вдигаше около седемнадесет възли скорост на повърхността, седем под водата, и ако беше необходимо, можеше спокойно да се потопи на дълбочина 120 метра. Можеха да стоят под водата до двадесет и два часа при „пълзящата“ скорост от четири възела.
Лайгер пресметна, че ако пътуват при максимална скорост по повърхността през нощта, а през деня под водата, за да не ги открият, и ако времето се задържи, пътуването от неговото местонахождение югоизточно от Гренландия до Големия Бахамски остров ще отнеме около седемнадесет дни. Имаше три седмици, за да извърши пътешествието.
— Да го вземат дяволите! — каза той, сърдит, че му е наредено да напусне бойните действия заради някаква глупава „разузнавателна“ мисия.
Бромли, Ню Хампшир, беше малко градче, с не повече от 2500 жители. Рано сутринта един старец с усилие вървеше през фоайето на единствения хотел в града. Косата му бе съвсем побеляла, лицето му беше набръчкано като сушена слива. Дрехите му, въпреки че бяха спретнати и чисти, бяха с един номер по-големи и висяха — тялото му очевидно бе смалено от възрастта. Беше прегърбен и носеше очила с телени рамки. Подпираше се на бастун, понеже трудно движеше десния си крак — може би последица от удар.
— Добро утро, мистър Хемпстед — каза служителят на рецепцията.
— Здравей, Хари — отвърна Хемпстед с треперещ глас. — Има ли някаква поща днес?
Хари провери кутията с пощата, макар да знаеше, че е празна. Хемпстед беше от почти месец в хотела и всеки ден чакаше писмо от сина си, но досега не беше получил никаква поща.
— Съжалявам, няма — каза Хари.
Старецът се затътри през вратата и тръгна към трапезарията, както правеше винаги. По пътя спря до щанда за вестници и си взе „Ню Йорк Таймс“.
Двадесет и седем се гордееше със себе си. Маскировката му беше идеална. Бръчките по лицето му скриваха трите белега на бузата. Беше невероятно този, който го преследваше, да търси седемдесетгодишен старец в южната част на Ню Хампшир. Той се настани в едно ъглово сепаре на трапезарията, поръча наденица, франзела и кафе и отвори вестника на личните обяви.
Кодът беше Schlussel Drei, Код Три. Основното съобщение беше фалшиво и се разчиташе по цифрите в него — трябваше да се извади три от първия номер, да се прибави три към втория, да се извади три от третия и да се прибави три към четвъртия.
Двадесет и седем четеше обявите за хиляден път. И изведнъж сърцето му спря. На третата колона, по средата, беше съобщението, което беше чакал шест години.
„Чарли: Вземи 8 места за представлението на 14-и. Ще се срещнем в 9 ч. вечерта на спирката на 86-а улица. Елизабет.“
Двадесет и седем го декодира като 5,17,1800 (6 следобед) и 89.
5.17.1889 — рожденият ден на Хитлер.
„Боже мой! — каза си той. Наистина беше развълнуван. — Най-сетне!“
През последната седмица на октомври У-17 стигна източния бряг на Големия Бахамски остров и намери подходящо скривалище между храсталаците, надеждно скрита от зорките очи на щатските военноморски гранични катери, които патрулираха из океана. След като постави достатъчно наблюдателни постове, Лайгер реши да позволи на хората си лукса да плуват, да ядат прясна риба, плодове и яйца, които можеха да купят при предпазливи посещения в околните селца. Той беше уведомен, че ще трябва да остане в тези води около месец, така че реши да се придвижва всеки три или четири дни, нощем, и да търси ново защитено заливче или проток, където да се скрие.
Лайгер трябваше да изчака сигнал от кораба майка далече в морето, преди да отвори втората част от запечатаните разпореждания. Но сега, след като беше пристигнал благополучно на определеното място, той не можеше да чака повече. Заключи се в каютата си, отвори сейфа, извади плика и го скъса.
Прочете инструкциите бавно, пъхна листата обратно в плика и го върна в сейфа. Облегна се и въздъхна.
Mein Gott. Дързък план. Наистина безумен. И все пак… може би щеше да даде резултат.
48.
Сейфът беше в хранилището на Манхатънската национална банка и до него имаха достъп само двама — Двадесет и седем и куриерът от Ню Йорк. Куриерът щеше да остави съобщение, а Двадесет и седем трябваше да го вземе и да отговори същия ден.
Двадесет и седем взе автобуса до Ню Йорк и се регистрира в един скромен хотел. Реши да играе същата роля, въпреки че сега носеше костюм по мярка — заможен седемдесетгодишен адвокат или банкер. Ключът за сейфа беше една от най-строго пазените му лични вещи.
— Кутия 23476 — каза той.
— Име?
— Сван. — Бяха минали почти шест години, откакто беше използвал това име. Сега щеше да е за последен път.
— Да, мистър Сван. Подпишете тук, моля.
Той седна в малкото помещение, осигурено за клиентите с лични сейфове, и изследва съдържанието на малкия метален контейнер. Имаше един-единствен плик, съдържащ паспорт, шофьорска книжка, визитни картички и акт за раждане. Всичките удостоверяваха, че той е Джон Уорд Алънби Трети, роден през 1895 г. в Чикаго, Илинойс, брокер по вноса с офис в Сан Франциско.
Той отвори написаната на ръка бележка, която придружаваше документите.
„Ти си Джон Уорд Алънби Трети — пишеше в нея. — Ти си умерен и благовъзпитан. Работиш като брокер по вноса, роден си в Чикаго и работиш в Сан Франциско. Имаш офис на Хай Стрийт (приложени са визитки) и сметки в две банки с влогове от 20 000 и 30 000 долара, банковите книжа са приложени. Имаш и сметка в Манхатънската национална банка с влог от 50 000 долара. Пътувал си из цял свят през последната година и половина. Алънби е доста богат, много изискан и се облича по последната мода. Подпиши приложените банкови карти. Сменяме сейфа. Ключът е приложен. Старият сейф вече не е валиден. Направи си нова снимка за паспорт и остави един екземпляр от нея в новия сейф. Ако ти е необходимо облекло, отиди при «Балабан» на Петдесет и трета улица. Ще влезем във връзка с теб за нови подробности.“
Двадесет и седем веднага отхвърли идеята да остави своя снимка в сейфа. Щеше да преобърне нещата, да нареди на човека за контакт да си остави снимката и да я използва, за да го разпознае. Така че остави своя бележка:
„Никаква снимка. Остави своята. Задачата, моля.“
Щом научеше каква е задачата, щеше да убие свръзката. Нямаше да рискува да бъде разпознат от никого. Подписа новата картичка, остави я на пазача и отиде в хотела. Извади кутията с гримовете и синия си бизнесменски костюм.
Свали си грима и перуката и почисти лицето си с колдкрем, после се изми и се погледна в огледалото.
