имах късмет. Търсех човек, за когото спокойно бих могла да се сгодя.
— Да се сгодиш?
— Ще стигнем и до това — каза Уилоуби. — Знаеш ли, приятелю, ти ни изплаши, когато видяхме обявата във вестника и разбрахме, че бягаш. Какво се случи?
— Някой ме откри.
Уилоуби за момент пребледня, но бързо възвърна самообладанието си и попита:
— Как така?
— Хора от някакъв правителствен отдел, наречен „Безопасност към Белия дом“.
Уилоуби вдигна рамене.
— Сигурно нещо, свързано с охраната.
— Едва ли — каза Алънби. — Те знаеха името ми, адреса и професията. Първо попитали за шерифа, после един горски надзирател тръгнал с тях към хижата ми.
— Къде беше това?
— В Аспън, Колорадо.
— Какво правеше там?
— Работех в скиорските бази. Картотекирахме пътеки, правехме базови лагери, патрулирахме за лавини. Беше хубава работа, докато не се появиха тези двамата от Вашингтон.
— Как се измъкна? — попита лейди Пенелоп. Алънби я погледна за момент, после се усмихна.
— Доста трудно.
— Какво искаха тези двамата от Вашингтон? — попита лейди Пенелоп.
— Нямам представа. Не ги изчаках, за да разбера.
— Е, няма значение — каза Уилоуби и се ухили. — Справил си се и сега си тук. Времето дойде. Готов ли си, хер Сван?
— Не Сван, Уилоуби — каза Двадесет и седем строго. — Името ми е Алънби. Изтрий Сван от паметта си. Той повече не съществува. И забрави германските изрази. Ти си англичанин, аз съм американец.
— Да, да, разбира се — каза притеснено Уилоуби. — В бъдеще ще съм по-внимателен.
— Дано — каза Алънби. — И така… какъв е този план, който чакахме шест години?
— Да идем в моя апартамент. Всичко е там. Всъщност работата е много проста…
Влязоха в апартамента на сър Колин. За разлика от хотелското обзавеждане в стаята на лейди Пенелоп, неговата гостна беше явно допълнително преправяна — имаше дъбова ламперия и кожени мебели. На едната стена висеше голяма картина на Дега. Алънби я погледна и каза:
— Ранният период.
— Разбираш си от работата, Джон — засмя се сър Колин.
— Уорд. Предпочитам да ме наричат Уорд. Джон е много обикновено.
— Добре, Уорд.
— Навремето притежавах един Дега — каза Алънби. — Преди години. Сега е собственост на Вили Фирхаус.
— Ще ми помогнеш, нали? — каза Уилоуби и отиде до картината. С помощта на Алънби я свали, обърна я и я опря на стената. Взе един нож за писма, разряза хартията на гърба и я свали. Под нея, залепени за задната страна на картината, имаше две карти и подробен план. Едната карта беше на източното крайбрежие на САЩ, другата беше по-малка, но по-подробна. Една стрелка сочеше към брега на Джорджия близо до границата с Флорида.
— Трябва да отидем тук — каза Уилоуби и прокара пръст по подробната карта към град Брънзуик, Джорджия. — На петдесет мили на север от границата на Флорида има един остров, Джекил Айланд. До него много лесно се стига дори с лодка. Точно на север от него е остров Сейнт Саймън. Разделя ги един пролив, широк около четвърт миля. Джекил има доста интересна история. Между другото, последният робски кораб, дошъл в тази страна, е разтоварил товара си на него. Няма да ти досаждам с още исторически данни, но ще ти кажа, че сега там е най-богатият, най-затвореният частен клуб в света. През 1885 година една група от най-богатите мъже в Америка купили острова и основали частно място за забавления. Дж.П.Морган, Маршал Фийлд, семейство Вандербилт, Джордж Пулман, Джеймс Хил, Ричард Крейн, семейство Гудиър, семейство Астор, Рокфелерови, Дожузеф Пулицър, разбираш какво искам да кажа. Най- богатите, най-влиятелните мъже в Съединените щати. Списъкът продължава.
Той млъкна за ефект. Алънби се наведе над картата.
— През годините те са изградили великолепен клуб, две постройки с апартаменти и няколко, както ги наричаме на шега, „вилички“ — продължи Уилоуби. — Първите са били относително скромни. Но с времето тези така наречени вилички стават все по-екстравагантни. От началото на трийсетте години една постоянна група, състояща се от двадесет и седем семейства, ходи там всяка година за Деня на благодарността и стои допреди Великден. Пени и аз за първи път отидохме там като гости на семейство Вандербилт. Оттогава ходим често. Още първия път ми мина през ума, че ще бъде относително проста работа да отмъкнем един- двама от тях. После размислих още. Защо да не ги отмъкнем всичките? Дадох идеята на Фирхаус и той я сподели с фюрера, който останал очарован.
Уилоуби се обърна към Алънби. Очите му горяха от вълнение.
— Това се охранените прасета на американската индустрия. Само си помисли, Уорд… ръководителите на американската промишленост, някои от най-богатите и най-влиятелни фамилии в Америка, с милиарди долари в чуждите банки… всички заедно по едно и също време и на едно и също място, изолирани от континента, буквално незащитени… Петролът, стоманодобивната промишленост, въгледобивът, транспортът, пресата, превозът, оръжейната промишленост, мунициите, автомобилите, банките. Стоковият пазар! Боже Господи, Алънби, това са хората, които ще създадат арсенала на Америка, ако тя тръгне на война с нас. Фактически те вече снабдяват Англия със средствата да се бие с нас.
Алънби запали цигара със златната си запалка и пак се наведе над картата. Лицето му беше безизразно.
— Планът е прост — продължи Уилоуби. — Ние сме поканени там за откриването на сезона. В този момент една подводница чака до Големия Бахамски остров, приблизително на двеста мили на юг. Тя ще доплува до брега през нощта на 23 ноември…
— Деня на благодарността? — попита Алънби.
— Точно така. Подводницата ще акостира на яхтовия вълнолом и ние ще вземем двадесет и седем заложници, двадесет и седем от най-богатите хора в тази страна, и ще ги закараме на Големия Бахамски остров. Ще преговаряме с Рузвелт. Ако САЩ останат напълно неутрални, когато войната свърши, ще ги пуснем.
— А как ще ги откараме оттам?
— Друга подводница ще ни пресрещне в Адрос. Заложниците ще бъдат разделени на две групи, за да не се претъпкват подводниците. Ще ги закараме до един кораб в Атлантическия океан и оттам един бързоходен параход или самолет ще ги откара в Испания. Ще ги имаме на наша земя до… седем дни.
— И това е твоя идея? — попита Двадесет и седем. Уилоуби кимна. Може би очакваше одобрение, но не последва никаква реакция. Човекът, който сега се казваше Алънби, отиде до бюрото и седна.
— Подводницата вече чака — каза Уилоуби. — Кодовото съобщение, което ще й пратим, е в този плик. С шифър три. Дори аз не знам какво е.
И подаде плика на Алънби.
— И кога ще направим това? — попита той.
— Частният влак тръгва след десет дни. Пътуването дотам ще продължи пет дни. Времето е идеално. Полша е наша. Франция е в смут. Британците имат четири дивизии във Франция по западните граници. Ако Америка бъде неутрализирана, Франция и Англия ще трябва да просят мир.
— Това е прекалено опростяване на нещата.
— В никакъв случай. Вермахтът е готов да нахлуе. И ще завари Англия по долни гащи…
— А ние ще държим в ръцете си индустриалната и финансова мощ на Америка, така ли?
— Точно така.
— И какво превърна в такъв нацист такова тесногръдо британско копеле като теб, Уилоуби? — монотонно каза Алънби. Лицето му все още беше безизразно.
Уилоуби се изкиска и седна на един стол.
