Вече не мислеше за имената им, мислеше за техните асоциации: стоманодобив, железопътен транспорт, доставки, преса, стоков пазар, петрол, автомобилна индустрия, въгледобив, банките, недвижимо имущество. Всичко беше вътре, цялата промишленост, целите Щати!
Двадесет и седем от най-богатите, най-могъщите хора в страната. Хората, които контролираха почти всеки аспект от бизнеса и банковото дело. Изолирани на един остров две мили широк и пет мили дълъг.
Двадесет и седем!
Двадесет и седем милионери! Siebenundzwandzig трябваше да неутрализира Америка — и щеше да го направи като хване тези двадесет и седем души и ги държи заложници на острова!
Но… така нямаше да се получи. Не можеше. Един човек не можеше да държи целия остров в плен. Глупава идея.
Освен ако планираше да ги вземе от острова…
Той извади един атлас. Островът беше само малка точка на картата. През следващите тридесет минути Кигън беше на телефона. Но в един часа през нощта, при това точно преди празник, не можа да се свърже със Смит и накрая се отказа.
Никой друг нямаше да му повярва. Той нямаше пълномощия.
Оставаше само една възможност.
Драймън спеше дълбоко, когато Кигън нахлу в стаята му с чаша черно кафе и два аспирина. След него влезе Ванеса.
— Бепи, ставай!
Драймън беше мъртъв за света. Дори не изпъшка. Кигън грубо го разтърси.
— Драймън! Тревога!
— Мм? — измърмори пилотът, без да отваря очи.
— Кафе в леглото — сладко каза Ванеса.
Драймън се извъртя и погледна с наполовина отворени очи.
— Колко е часът?
— Късно е — каза Кигън. — Ето, изпий тези аспирини с кафето. Ще се почувстваш много по-добре.
— Махайте се. Днес е празник.
— Чуй ме, Драй. Събуди се!
— Добре де, добре — промърмори пилотът.
— Буден ли си?
— Буден съм.
— Бепи, знам какво означава Двадесет и седем. Знам кой е той, къде се намира и какво ще направи.
Мътните очи на Драймън почнаха да се избистрят. Той погледна Кигън.
— Да не си прекалил с шампанското?
— Чу ме добре, приятел. Той е на остров Джекил, до брега на Джорджия. Казва се Джон Уорд Алънби Трети.
— Аха. И какво ще направи?
— Ще вземе за заложници двадесет и седем от най-богатите мъже в Америка.
— Господи, Ки! Това са глупости. Един и половина през нощта и ти си решил да си правиш шеги.
— Никога не съм бил по-сериозен. Помниш ли, че ти казах, че Вани е поканена в Деня на благодарността да пътува с богаташите, нали?
— Да.
— Е, те не са просто богаташи. Те контролират транспорта, железопътните линии, петрола… Боже Господи, ако и когато започнем война, тези хора ще управляват нашата военна машина. И те са на един остров до брега на Джорджия. Помисли за това, Бепи. Те стоят в океана без защита и нашият приятел Двадесет и седем е сред тях.
— Как дойде до това…
— Слушай, капитане, не мога да се свържа със Смит. Всеки, който може да помогне, е в отпуска. ФБР ще ми се изсмеят в лицето, ако им кажа това. Ако им позвъня, ще ми затворят телефона. Трябва да прелетим дотам.
— По дяволите, Ки, с това е свършено. Ние не се занимаваме със случая. Ти дори нямаш никакви пълномощия. Всичко, което имаш, е тази въображаема история. Аз съм в отпуск и след някой месец ще бъда цивилен гражданин. И ние нямаме самолет! Забрави ли, че трябваше да го върна на Воненновъздушните сили?
— Изпий си кафето. Нищо не е свършило, приятелю. Предстои ни пътуване със самолет.
— Това е на хиляда мили.
— Около седемстотин и петдесет по права линия.
— Какво ще правим, ще скочим от покрива и ще махаме с ръце ли?
— Трябва ни самолет.
— Къде ще намерим самолет в Деня на благодарността? И всъщност кой ще ни заеме самолета си? Аз не познавам никой, който да дава под наем самолети.
— Хайде, помисли. Все трябва да познаваш някого, Бепи…
Фармингдейл дори не беше градче — просто няколко къщи на кръстопът. И един хангар, по-точно барака от шперплат и гофрирана ламарина. През унилите ниви беше прекарано нещо като тясна алея.
— Това е пистата — каза Драймън.
— От колко време познаваш това момче? — попита Кигън.
— Летяхме заедно известно време. Отнесе покрива на Офицерския клуб в Панама Сити и доживотно го прехвърлиха в наземния персонал. Е, и той се разкара.
— Нямате ли някой нормален пилот във Военновъздушните сили, Бепи?
— Чувал съм, че имало един в Уестовър Фийлд, но това е само слух.
Барни Гарисън ги чакаше в една малка стаичка до вратата на хангара, сгушен между една нафтова печка и старо счупено бюро.
— Бепи, копеле такова! Изобщо не съм мислил, че ще те видя отново!
— Как я караш, Лупинг? — каза Драймън, стисна високия си луничав бивш колега с мечешка прегръдка и после го запозна с Кигън.
— Не мога да се оплача. Занимавам се малко със земеделие, малко с пръскане с препарати. Оправям се. По-добре е, отколкото да слушам глупостите на разни сухопътни офицери. Изненадан съм, че все още си играеш на войници, момче.
— Аз съм в отпуск преди уволнение. Точно след Коледа заминавам за Китай.
— Ще летиш с Шано? Драймън кимна.
— Трябва да си помислиш за това, Лупинг. Заплатите са големи. Имат самолети Р-40. Ще бъде като пикник.
Гарисън изсумтя и поклати глава.
— По дяволите, мислех си, че вече си поумнял. Китай, глупости! Банда тъпанари. Е, ела да хвърлиш поглед на бракмата.
Той отиде до вратата към хангара, изтри с ръка едно кръгче в мръсния прозорец и гордо заяви:
— Ето я.
„Бракмата“ беше боядисан в синьо и жълто РТ-17 — едномоторен биплан с кабина от шперплат. Изглеждаше като антика от Първата световна война. Кигън го гледаше подозрително.
— Имаш късмет. Току-що свалих резервоарите за пръскане, за да ги почистя през зимата. Регулирах мотора и подмених всички кабели. Абе качваш се и летиш.
— Колко може да вдигне?
— При малко попътен вятър… сто и петдесет. Драймън се обърна към Кигън и се начумери.
— Това прави шест часа в кабина без отопление, а температурата горе е около петдесет по Фарейнхайт.
— Направо си замръзва човек — обади се Гарисън.
— Радиотелефон има ли?
