— Господи, Ки, разпадаме се! — извика Драймън в тръбата. — Търси чисто място, трябва да кацнем.
Още една лента се скъса. Една от подпорите на крилото се счупи. Още плат се откачи от крилото и лудо заплющя.
Кигън търсеше през вятъра и мъглата открито място. Бяха над крайбрежния път — двупосочна асфалтова лента с борови дървета отстрани. Пътят беше пуст с изключение на един малък камион, който си проправяше път през силната буря. Фаровете му едва се виждаха пред дъжда. На изток имаше пуста блатиста местност, следваше океанът.
— Падаме! — извика Драймън.
Самолетът изведнъж се наклони на едно крило, моторът заглъхна. Около тях пращяха мълнии. Докато Драймън се бореше с лостовете, подпората на крилото се откачи и вихърът я отнесе. Крилото, останало само на една подпора и две обтягащи ленти, започна да се тресе. Летяха почти на височината на дърветата, оставени на милостта на бушуващата буря. Внезапно покривът на кабината също се разпадна на отломки от стъкло и дърво и вятърът го отнесе. Кигън едва успя да се наведе.
— Кацам! — извика Драймън.
— Къде?
— В края на блатото. Стегни си колана и се дръж, след малко ще се откачи и крилото!
Летяха почти над земята.
Колелетата забърсаха върховете на дърветата и почти се откачиха. Крилото пропука. С последно мощно усилие Драймън изтегли лоста назад, надявайки се да изправи нещастния самолет.
Той се плъзна по високата трева и заби нос в тресавището. Дясното крило се откъсна, резервоарът, намиращ се в горното крило над кабината, се разцепи. Вода, кал и бензин изпръскаха всичко. Самолетът се преобърна и спря.
Кигън, зашеметен, но невредим, погледна мочурливата земя пред себе си. Хвана се за нещо, разкопча колана си и се измъкна в дълбоката до прасците мътна вода. Моторът избухна в пламъци с едно тъпо „пам“.
— Драй! — надвика ревящата буря Кигън и заджапа през тресавището към предната част на самолета. Драймън висеше с главата надолу, кракът му беше заклещен в педалите, ръцете му висяха отпуснати. Кигън го подпря с рамо, пресегна се и разкопча колана. Паднаха в блатото. Пламъците плъзнаха по мокрия корпус към резервоара. Кигън сграбчи Драймън през раменете и го повлече настрани. Пламъците стигнаха до бензина и резервоарът експлодира. Кигън бутна Драймън в блатото и се хвърли върху него. Самолетът се разхвърча на парчета, които западаха около тях. Във вихъра за миг се изви огнено кълбо, после остана само смрад и пушек.
Кигън се изтърколи от Драймън, коленичи и го обгърна. На челото на Драймън имаше дълбока рана, кракът му беше гротескно извит.
— Бепи! — извика Кигън. Драймън изпъшка и отвори очи.
— Живи ли сме?
— Почти.
— Какво стана със самолета на Лупинга?
— Няма го вече.
Драймън се усмихна, после се стегна от болка и изпъшка:
— Хубаво приземяване.
— Отървахме се и тоя път.
През бушуващия вятър Кигън чу шума на мотор, после видя светлините на фарове. Един камион — може би същият, над който бяха прелетели — се клатушкаше по калния път и спря на края на блатото. Шофьорът отвори вратата, наведе се навън в дъжда и извика:
— Има ли някой жив?
— Да, но ни трябва помощ — извика Кигън, стана и изправи и Драймън. С усилие тръгнаха през мочурището към камиона.
— Леле, леле! — каза шофьорът, загледан в останките на РТ-17 на Гарисън Лупинга.
Клиниката беше едноетажна тухлена сграда с лаборатория, два кабинета, чакалня и две болнични стаи със съседни бани. Кигън влезе в умивалнята да се почисти, а докторът, Бен Галоуей, нисък жизнерадостен мъж, се зае с Драймън. Кигън се погледна в огледалото. Дрехите му бяха мокри и кални. Панталоните му се бяха скъсали на едното коляно, на рамото имаше петно кръв — кръвта на Драймън. Но беше невредим с изключение на няколко натъртвания.
Той почисти, доколкото можа, дрехите си с една кърпа и се върна в чакалнята. Шофьорът на камиона, който ги беше докарал, си беше отишъл, но в чакалнята седеше един висок слаб мъж и нервно пушеше цигара.
— Добре ли си? — попита той.
— Добре съм.
— Никога не съм срещал човек, който да се е отървал от самолетна катастрофа.
— Пилотът ми е добър.
— Той ли е вътре? — попита мъжът и посочи с палец стаята за преглед.
Кигън кимна.
— Как е?
— Не знам.
— Бен е добър доктор. Ще го оправи. Аз съм Томи Смут. Жената току-що роди момче. Бях вътре с нея, когато дойдохте.
— Честито — каза Кигън и му стисна ръката. — Аз съм Франк.
— Закъде бяхте тръгнали?
— Брънзуик. Всъщност за остров Джекил. Знаеш ли го?
— Разбира се. Аз работя в пристанището.
— Познаваш ли някого с лодка? Трябва да отида дотам.
— Какво? Тази вечер?
— Колкото се може по-скоро.
— Как ще се добереш да Брънзуик?
— Проклет да съм, ако знам. Тук едва ли има таксита, нали?
Смут се разсмя от сърце.
— Такси? По дяволите, повечето хора тук дори не са чували за такси. Защо ще ходиш на Джекил?
— Имам много важна среща. Смут помисли малко, после каза:
— Е, дъждът понамаля, но идва още една буря. Виж, докторът иска жена ми да прекара нощта тук. Ако е наистина важно, мога да те закарам до Брънзуик.
— Страшно е важно.
— Е, тогава готово. За половин час сме там. Но да намерим лодка… трябва да си помисля малко.
Доктор Галоуей излезе от кабинета. Бършеше ръцете си в една раирана кърпа. Беше вежлив човек, с кротки очи и тих глас.
— Е, имахте късмет — каза той благо. — Клиниката беше затворена за празниците, но бебето на Луси Ан не можеше да чака до утре.
— Просто нямам думи да ви изразя благодарността си.
— Няма нищо. Просто се радвам, че бях тук, мистър Кигън.
— Наистина имахме голям късмет — каза Кигън. — Случи се да ни видят от камиона, че падаме. Драймън ни приземи в блатото, иначе щяхме да се пребием. Как е той?
— Счупен глезен. Две счупени ребра. Сътресение. Ребрата не са повредили вътрешните органи. Малки фрактури. Но го нагласихме хубаво. Е, известно време ще го боли малко.
— Мога ли да говоря с него?
— Да. Но му дадох успокоително и скоро ще заспи, така че побързайте.
Кигън влезе в малката болнична стая. Драймън лежеше опънат под един чаршаф, главата му беше бинтована.
