кухненските работници, децата и прислужниците в главната трапезария точно до 7:30.
Погледна часовника си. В десет радиооператорът щеше да затвори станцията за през нощта. Той щеше да се промъкне при радиотелефона и да предаде съобщение на подводницата:
„Едно-седем… Призракът възкръсна.“ Декодирано: „У-17… всичко е готово за 19:30 утре“.
В един през нощта Кигън и Ванеса бяха в кухнята и правеха гарнитурата и плънката за пуйката в Деня на благодарността. Бяха решили да поканят Мерилин и съпруга й. Драймън вече беше тук — обясни, че щял да им погостува няколко дни.
— Трябваше да се откажа от самолета, но това все още не значи, че трябва да се отказвам от бара и ролс-ройса, нали така?
И по този начин се беше самопоканил.
— Сигурен ли си, че това не може да почака до утре? — попита Ванеса.
— Това е стара семейна рецепта — отговори Кигън. — Трябва да втасва цяла нощ. — Той пъхна ръце в тестената смес и започна да я мачка. — Обещавам ти, че яденето, което ще изпека за утре, ще накара готвача на остров Джекил да изглежда като мияч на чинии. Ще си доволна, че остана тук.
— Аз вече съм доволна, че останах тук. — Тя обви ръце около раменете му.
— Тъкмо е време да се стоплим — каза той, обърна главата си и я целуна. — Сигурна ли си, че не съжаляваш за старото време?
— Тази година ще бъдат тридесет и осем или тридесет и девет плюс гостите — каза тя. — Истинска лудница.
— Аз сигурно щях да пасна добре — каза Кигън. — Щях да се разхождам по къси гащи и да събирам топките за голф.
Тя го погледна закачливо.
— Можеше да пофлиртуваш с дамите.
— Да, разбира се.
— Има една, лейди Пенелоп Трейнър. Хваща окото.
— Какво работи мъжът й? Да не доставя злато за хазната?
— Не мъжът й. Баща й. Той е журналист. Тя пътува с него навсякъде. Ако не беше толкова стар, щях да ги заподозра в кръвосмешение.
— Голяма мръсница си, Вани.
— Знам — каза тя през смях. — Всъщност едва ли ще имаш шанс с нея, тя си е намерила обожател и вече е сгодена. — Тя повдигна вежди и го погледна високомерно. — Джон Уорд Алънби Трети.
— Трети, не по-малко?
— Идеалната двойка. Съюз, породен от скука. На коктейла беше толкова скучно, та чак греховно.
— Помислих си, че са твои стари приятели.
— Тя е… е, не стар приятел. Тя и баща й идват на острова от години. Обикновено гостуват на Грант Пибоди. Всички глезят стария Уилоуби заради колонката, която списва за вестниците. Тя е доста готина мацка, но много студена.
— Как се казва старият й баща?
— Уилоуби. Сър Колин Уилоуби.
Той отиде до мивката и си изми ръцете.
— По дяволите, познавам ги! Срещнах ги веднъж… Боже Господи, сигурно е било през лятото на трийсет и четвърта. Мисля, че беше на конните състезания във Франция. Съпругът й е бил военен… бил е летец изпитател. Преби се.
— Точно така, тя е вдовица. Е, както и да е, вече не е като едно време.
— Едно време? Ти току-що навърши тридесет, мила, какво значи „едно време“?
— O, знаеш какво искам да кажа. Старата тайфа беше весела. Щеше да ги харесаш. От шестгодишна до шестнайсетгодишна си прекарвах чудесно. Ходехме за Деня на благодарността и се връщахме за Великден. Имахме си училище, собствени учители. Никой никога не бързаше. Всички бяха приятелски настроени и се погаждаха. Е, имаше и глупави препирни. Спомням си веднъж чичо Били и Винсънт се скараха ужасно, защото Винсънт беше закотвил яхтата си пред Вандербилтови и им развалял гледката. Такива глупости.
— Знаеш ли, Вани, все забравям колко си червива с пари.
— Виж ти кой го казва!
— Не, аз говоря за много богатите. Като Астор, Вандербилт, тези хора притежават половината свят. И твоят баща е един от тях. Колко от тези богаташи са от „старата тайфа“, както се изразяваш?
— Е, да видим. Беше Корнелиус Ли, мистър Морган…
— Дж. П. Морган?
— Младши — каза тя.
— Господи! А цар Мидас идваше ли? Тя се изкикоти.
— Не, но идваха Гудиърови, Ед Гулд Младши, Чарли Морис, Рокфелерови, мистър Джим Хил…
— Плюс тези парвенюта лейди Пенелоп и как му беше името… Трети.
— Трудно може да се каже, че са парвенюта. Уилоуби има рицарско звание.
— По дяволите, половината водопроводчици в Англия имат рицарско звание — каза Кигън.
— Е, бих казала, че и двамата прекомерно се хвалят, че познават видни личности. И новият годеник не пада по-долу.
— Наистина? И какви имена споменава пък той?
— Какво ще кажеш за Уелския принц?
— Искаш да кажеш Едуард, този, дето се оттегли?
— Да.
— И по какъв начин един човек се хвали, че познава предишния крал на Англия?
— Е, възхищавахме се на запалката му и той небрежно посочи, че му е подарък от принца.
— И какви запалки раздава принц Едуард като подарък? — Кигън отново почна да меси тестото.
— Златни, разбира се.
— Нещо друго? Бих искал да знам — просто в случай, че направя услуга на Еди.
— Мисля, че беше „Дънхил“ — каза Вани. — Да. Точно така. „Дънхил“. С вълча глава на върха. Беше наистина доста…
Сърцето му подскочи и той я прекъсна:
— Слушай… — Гласът му напрегнат. — Този човек със запалката… има ли три белега на едната буза?
— Три белега? — Тя погледна тавана, като се опитваше да си го представи. — Той има брада. — Не мога да кажа. Ки, какво ти става?
— Господи! Тази стара тайфа, за която казваш, че ходи в Джекил, колко души са, Вани? Точно. Колко семейства?
— Точно? Ами чичо Джо, после…
— Боже мой, трябва ли да ги броиш един по един? Тя затвори очи и се съсредоточи.
— Момент, чакай малко… двадесет и пет… двадесет и шест… и старият Крейн, казвахме му чичо Клозетко. Цялата му вила има златна арматура в баните и…
— Били са двадесет и седем?
— Доколкото си спомням…
Но Кигън всъщност не се интересуваше от отговора. Умът му препускаше бясно. Двадесет и седем милионери на изолиран остров до брега на Джорджия…
— Боже мой, това е! — извика Кигън. — Това трябва да е! Още веднъж, как му беше името?
— На кого?
— Този, който се жени… — Той млъкна за момент. — Господи, те също трябва да са в играта. Те са го измислили! Те са връзката!
— Ки…
— Боже, това вероятно е било идея на Уилоуби!
— Франсис, за какво говориш?
„Двадесет и седем от най-богатите хора в Америка — каза си той. — Боже мой, това ли е?“
