Белезите от ноктите на мечката все още личаха. Вярно, коричките бяха паднали и се виждаха само три тънки червени линии. Докато изучаваше лицето си, той реши как щеше да изглежда Джон Алънби.
Подряза косата си в остър шпиц, наточи бръснача и изчисти шпица. Отвори кутията с гримове и извади черна и сива боя за коса, лепило, материал за бакенбардите и светлосиви контактни лещи. После се захвана за работа.
На следващия ден Уорд Алънби, както той реши да се нарича в бъдеще, се върна в Манхатънската национална банка и провери новия сейф. В него имаше едно единствено листче с четири думи:
„Das Gespenst ist frei“
По този ли начин щеше да разкрие себе си свръзката? С фразата: „Призракът е на свобода“?
Той сгъна листчето, пъхна го в джоба си и върна кутията в сейфа. После отиде на горния етаж и се представи на вицепрезидента на банката Реймънд Дентън — бледен нервен мъж с физиономия на подмазвач. Алънби не обичаше да му се подмазват, но сега, при новата му самоличност, това бе необходимо.
Лейди Пенелоп Трейнър, която току-що беше осребрила един чек, погледна през мраморното фоайе на банката и видя в офиса на Раймънд Дентън един хубав мъж. Очевидно тъкмо приключваха разговора си. Непознатият бе доста привлекателен. А и от начина, по който Дентън му се подмазваше, личеше, че е важен клиент. Когато двамата станаха, тя тръгна към тях.
Дентън я видя и целият засия. „Подлизурко“ — помисли си тя, докато отвръщаше на усмивката му.
— Здравей, Реймънд — каза тя и протегна ръка.
— O, каква среща! Лейди Пенелоп, позволете да ви представя Уорд Алънби. Мистър Алънби е нов клиент на банката и ние много се радваме, че е при нас.
След няколко минути двамата с Алънби тръгнаха заедно към изхода.
— В Ню Йорк ли живеете? — попита усмихнато лейди Пенелоп.
— Да, наел съм апартамент в „Пиер“.
— Чудесно. Баща ми и аз имаме съседни апартаменти в „Уолдорф“. С какво се занимавате, мистър Алънби?
— С внос — каза той.
— Наистина? — каза тя. — Изкуство?
— Антики.
— Колко интересно!
— Зависи. За дълго ли сте тук? Доколкото разбрах, сте от Англия.
— Имаме къща край Лондон, но пътуваме доста, така че имаме постоянна резервация и тук. Всъщност аз помагам на баща си, сър Колин Уилоуби. Може би сте чували за него.
— Разбира се. Редовно чета статиите му. Великолепни са. Доскоро бяхте в Ориента, нали?
— Да.
— Наблюденията ви за политическата ситуация в Япония са много интересни. Наистина ли мислите, че ще можем да избегнем войната с тях?
— Е, безспорно трябва да опитате. Обстановката там е доста отчаяна, нали разбирате. Императорът, изглежда, наистина не знае какво става. В действителност страната е под контрола на дясната военна фракция. Армията и въздушните сили са доста силни, имат и много мощен военноморски флот.
Алънби се усмихна. Каква интелигентна и проницателна жена!
— Аз съм с кола — каза тя. — Качете се с нас, ако сте към хотела си. На път ми е.
— Мога ли да си позволя да ви предложа нещо за пиене? Новият бар в Емпайър Стейт Билдинг е съвсем наблизо. Казват, че бил чудесен.
Тя погледна часовника си, после вдигна рамене.
— Много мило от ваша страна. Тъкмо имам на разположение един час.
Колата беше пакард последен модел. Очевидно сър Колин печелеше добре от статиите си.
В бара седнаха в едно сепаре и си поръчаха мартини. Тя го изучаваше внимателно. Уорд Алънби беше хубав мъж с бледосини очи зад очила със златни рамки. Черната му коса беше започнала да посивява. Беше и леко плешив, но с педантично подстригана брадичка тип „Принц Албърт“. Дрехите му бяха скъпи и стилни, обноските — безупречни. Беше интелигентен и добре информиран. Много интересен мъж.
Двадесет и седем също я преценяваше: жена към четиридесетте, добре поддържана, и все пак странно хладна и независима. Позата й беше прекалено правилна, класическите й черти прекалено идеални — от извития нос и бледозелените очи до сприхавата уста; червената й коса беше сресана прекалено строго, очите й също бяха прекомерно подозрителни. Снобка, прикриваща педантизма си с лустрото на изтънчеността. Беше страхотно добре информирана и досадно самоуверена, и небрежно споменаваше имена на известни личности. За някои може би би била заплашителна. Двадесет и седем обаче видя в нея една разочарована и потисната жена от привилегированата каста, един узрял плод, една вдовица, чийто съпруг беше мъртъв от години. Чудесно разнообразие, докато изчакваше следващия ход на операцията.
След първото мартини минаха на второ, после на трето. Първият час мина, мина и доста от втория и той й предложи вечеря в „Делмонико“. Тя го изгледа за миг с очи, омекнали от вермута и джина, после се усмихна.
— Защо не? Но първо трябва да се отбием в хотела ми. Трябва да се преоблека.
Апартаментът й беше луксозен, съединен с още по-скъпия апартамент на баща й. И все пак беше обикновен хотелски апартамент.
— Няма да се бавя — каза тя. — Искаш ли нещо за пиене, докато се преоблека?
Той кимна и тя отиде до бара в ъгъла и му направи още едно мартини. Двадесет и седем отпи, кимна одобрително и каза:
— Чудесно е. Ти наистина си страхотна. Знаеш всичко, много си хубава и правиш страхотно мартини. Пълна си с изненади, лейди Пенелоп.
Той посегна и погали косата й, после врата й. Пристъпи по-близо, хвана лицето й и нежно я целуна по устата. Тя отвърна жадно, като жена, невиждала мъж от години.
И наистина го желаеше отчаяно, усещаше, че той ще й даде неща, липсващи в нейния иначе бурен живот. Но това можеше да почака. Когато той обви ръцете си около нея, тя зарови лице във врата му, после се повдигна леко и му прошепна в ухото:
— Das Gespenst ist frei.
49.
Двадесет и седем се смая. Наистина ли тя беше неговата свръзка — тази богата английска благородничка, чийто баща, световноизвестен журналист, беше направил толкова много критични забележки на Хитлер? Той стоеше сащисан, докато лейди Пенелоп мина през стаята и отвори вратата към апартамента на баща си.
— Здравей, татко — каза тя.
Високосият, спретнат, безукорен англичанин влезе в стаята. Носеше червена кадифена роба и син шал. Беше хубав мъж с добре подрязани мустаци, маникюр и идеална подстрижка. Със стойка на военен. Излъчваше студенина и недостъпност. Значи това беше авторът на прочутите репортажи. Като ги гледаше един до друг, Алънби видя семейната прилика в болезнено вдървените пози, класическите черти и снобското излъчване.
Уилоуби му подаде ръка.
— Е, добре. Най-накрая се срещнахме. От дълго време очаквахме този момент.
— Сър Колин… — почна Алънби предпазливо, но британецът се наведе и изговори една проста кодова фраза:
— Willkommen Siebenundzwanzing, der Gespenstschauspieler.
Стиснаха си ръцете.
— И така… време е да дадем нашия принос за Третия райх, а? — каза Уилоуби с усмивка.
— Как ме познахте в банката?
— След като не остави снимка, аз наблюдавах кой ще влезе в хранилището. Имах бегла представа как ще изглеждаш като Джон Алънби, въпреки че трябва да призная, че брадата ме обърка. Всъщност просто
