— И ще ти припомня, че ако трябва, ще отида на острова и ще извърша операцията без вас и вашата проклета покана. Сега слушайте. Ще направим две промени в плана. Първо, ще убием един от милионерите преди да си тръгнем…
— Какво!
— Ще изберем един от тях, важен, но не от решаващо значение. По този начин ще разберат, че сме сериозни. Второ, ще разделим тези хора по двойки и ще ги разпръснем по подводницата. После ще уведомим Рузвелт, че всеки път, когато британците потопят германска подводница, те всъщност убиват двама американски милионери. И всеки път, когато двама умрат, ние ще ги информираме. Това е начинът, по който трябва да се играе тази игра. — Той се обърна към Пенелоп. — И така, какво ще направим с пръстена, мила?
Уилоуби бръкна в джоба на робата си, извади една малка черна кутийка и я отвори. В леглото от кадифе светеше голям синкав диамант.
— Това ще бъде подходящо. Два карата, идеална обработка. Направо от колекцията на „Тифани“.
— Колко съм похарчил за него?
— Само тридесет хиляди.
— Алънби най-накрая се усмихна, хвана ръката на Пенелоп, сложи пръстена върху пръста й, притегли я към себе си и я целуна грубо по устата. После ухилено каза:
— За славното ни съвместно бъдеще, мила.
50.
Алънби седеше на едно паднало дърво на северния бряг на остров Джекил, взираше се през бинокъла си и разглеждаше остров Сент Саймън, отдалечен на половин миля на север. Времето през деня беше приятно, но вятърът беше започнал да се променя от югоизток и въздухът бе станал по-свеж. Прогнозата беше идеална за целите им — от североизток се придвижваше буря, която щеше да им осигури безлунна дъждовна нощ по време на отвличането. Двамата с Пенелоп бяха яздили две мили до северния бряг; сега тя седеше до него с разтворена карта. Имаше няколко дребни неща, които Алънби искаше да провери и да запомни. Въпреки че преминаването през провлака, разделящ двата острова, беше проблем на капитана на подводницата, Алънби искаше да провери всичко. Хорас Макълуейн, капитан на една от яхтите, спрял на пътя към Палм Бийч, за да свали двойка пасажери, им беше обяснил особеностите на острова още първата вечер, след като бяха пристигнали: как протокът, който минаваше през пролива между островите, бил дълбок трийсет метра и се извивал около едната страна на остров Джекил в широк залив, който осигурявал лесен достъп за яхти като „Алва“ на семейство Вандербилт и „Корсар III“ на Дж. П. Морган; колко идеално бил разположен островът, защото дори и по време на буря протокът бил относително спокоен и лесен за маневриране; как фарът на Сейнт Саймън бил идеален ориентир, когато се влизало в пристанището.
Алънби насочи бинокъла си надясно и провери фара, после загледа отново залива.
— Къде е станцията на бреговата охрана? — попита Пенелоп.
— На цели две мили по плажа, откъм океана — отговори Алънби. — Имат само една малка спасителна лодка. Съмнявам се, че ще излязат в морето по време на бурята, освен ако някой е в опасност.
Той продължи небрежно да изучава протока. Усмихна се на себе си и каза:
— Чудесно. Цялата работа няма да отнеме повече от час и ще пътуваме в лошо време почти до Бахамските острови.
Алънби беше нервен, откакто беше установил контакта си с Уилоуби и Пенелоп преди две седмици. Имаше коктейл, на който го представиха на хората със синя кръв и цяла седмица опаковане на багажа и изчакване преди влакът да потегли. Чак след като дългият частен влак тръгна, Алънби се отпусна. Не можеше да си представи по-безопасно място от луксозния милионерски влак, пътуващ на юг към най- изолирания частен клуб в света.
Пътуването беше истинско удоволствие и същевременно запознанство с разглезения свят на привилегированите богаташи. Частните вагони бяха чудо на практичността. Всеки квадратен сантиметър беше оползотворен. В двайсетметровия вагон бяха побрани приемна, кухня, столова, две луксозни купета, спалня и три тоалетни. Изисканата обстановка — дан на старото време, съседстваше с всички модерни удобства, като се стигне до електрическите вентилатори, понеже пушекът и пепелта от локомотива правеха отварянето на прозорците опасно и неудобно. Всеки от дванадесетте частни вагона беше уникален. Имаха само едно общо нещо — разточителната елегантност. Алънби използва пътуването, за да опознае богатите си жертви. В следобедите или след вечеря сядаше с тях на чаша скъпо уиски и наблюдаваше как дори тези безкрайно влиятелни хора се борят за власт и превъзходство. Помежду си. Разговорите се въртяха около надвисналата война и необходимостта Америка да не се намеси в нея. За Алънби бързо стана очевидно, че повечето от милионерите искат Америка да остане неутрална. Той слушаше и изучаваше тези хора, които владееха индустрията и финансите на страната. Състояния — или големи състояния — можеха да се направят чрез снабдяване на съперниците от двете страни, без активно да се намесваш във войните, които сега бушуваха и в Китай, и в Европа.
Последната вечер бяха гости на Грант Пибоди, индустриалец от Масачузетс, който произвеждаше сачмени лагери и имаше вагон с най-разкошната трапезария във влака. Тя беше цялата в огледала, с червени тапети, с лъсната дървена ламперия, кристален полилей, позлатени аплици, златни разклонени свещници и мебели в стил Луи XIV. При всяко спиране се осигуряваха свежи цветя. Храната беше истинско удоволствие за познавачите: по избор супа от стриди или сладководна костенурка, сърнешко месо, фазан или пържена сьомга, няколко вида зеленчуци, специално сухо шампанско „Piper-Heidsieck Brut“ и „G.H.Mumm“ и пресни плодове за десерт.
По време на яденето Алънби тихо си представяше как този разглезен, свикнал да задоволява прищевките си милионер щеше да се справи с опасността, горещината, неудобствата, миризмите, теснотията и гранясалата храна на патрулиращата подводница.
Всяка нощ по време на петдневното пътуване Алънби, Пенелоп и сър Колин се събираха в купето на Уилоуби да обсъдят поотделно всеки милионер и да преработят списъка на двадесет и седемте души, които щяха да отвлекат.
Сега, седнал на плажа, той предвкусваше изпълнението на задачата си и сббствената си сила. Съдбата на най-богатите хора в Америка буквално беше в ръцете му.
Пенелоп изведнъж потрепера.
— Студено ли ти стана? — попита Алънби.
— Не, просто си мислех за подводницата. Тя ме ужасява.
— Не се тревожи. Лайгер е най-добрият капитан от цялото командване на подводниците.
— Изглежда, съм предразположена към клаустрофобия.
— Е, по-добре гледай да го превъзмогнеш до утре вечерта — грубо отговори той.
Той и Пенелоп бяха тема за разговори на острова. Като истински влюбени те скитаха около малкия жилищен комплекс, ръка за ръка, усмихнати и мили, и си шепнеха, само че това, което си шепнеха, трудно можеше да се нарече любовен разговор. Алънби наблюдаваше всеки аспект от живота на този усамотен остнов, защото държеше всяка фаза от операцията да бъде съобразена с мястото, нравите и времето.
Бяха открили къде се намира стаята с радиотелефона, също и телефонната централа и оръжейната стая — повечето от ловните оръжия бяха в заключени стъклени шкафове. Бяха разучили достъпа до пристанището, разстоянията от едно място до друго, индивидуалните особености на всички. Предишната нощ бяха разчертали маршрута на тримата пазачи, които не бяха въоръжени.
Алънби се наведе и погледна картата. Вече бяха преминавали пеша всички необходими разстояния. Пристанището за яхти, което сега беше празно, се намираше на двеста метра от трапезарията в клуба. Стаята с радиотелефона беше на сто метра отатък клуба, в съседство със закритите тенискортове. Пазачите обикаляха предимно пристанището и проверяваха и клуба по веднъж на час.
Той щеше да действа след 6:30, когато всички щяха да са в трапезарията. Трябваше да обезвреди тримата пазачи и радиотелефониста, да повреди радиотелефона и телефонната централа и да се върне да завладее трапезарията до 7:30, когато подводницата вече щеше да е на пристанището. После щеше да държи всички на мушка, докато патрулът от подводницата дойде на брега да му помогне да закарат заложниците на борда. Не можеше да разчита на Уилоуби или на Пенелоп за нещо друго освен да държат
