— Бепи, чуваш ли ме? — каза Кигън, като се наведе над него.
Очите на Драймън трепнаха.
— Мм? — попита той сънено.
— Аз съм Кигън. Чуваш ли ме?
— Защо? В Китай ли си? Кигън се засмя.
— Не. И двамата сме в Дериън, Джорджия.
— Дериън? А… колко е далече?
— Около петнадесет мили от Брънзуик. Ще ме откарат с кола дотам. Ти ще се оправиш, приятел. Само бъди спокоен. Ще се върна, когато свърша работата.
Очите на Драймън лудо се завъртяха в орбитите — опитваше се да фокусира погледа си.
— Чувствам се страхотно, Ки.
— Да, докторът ти даде малко успокоително.
— Какво стана със самолета? Загубихме ли го?
— Ти се справи чудесно. Самолетът не издържа.
— O… горкият Лупинг…
— Не се тревожи за самолета, окей? Ще му купим нов. Само се успокой.
Драймън затвори едното си око и се опита да го фокусира с другото.
— Кво ми има? — Речта му ставаше по-нечленоразделна с всяко изречение.
— Счупен крак, две пукнати ребра. Ще се оправиш, Бепи. Аз ще се върна преди да се събудиш.
— Нали няма да ми отнемат разрешително за летене?
— Само през трупа ми.
Драймън се усмихна. Очите му се завъртяха като на пиян.
— Не говори така…
И двамата се засмяха.
— Трябва да вървя, приятелю — каза Кигън. — Ти поспи. Ще бъда тук, когато се събудиш.
— Ки…
— Да?
— И… внимавай, нали?
— Разбира се.
— Съжалявам, че… И заспа.
Дъждът ги настигна, когато излязоха от Брънзуик. Единствената светлина идваше от фаровете и се отразяваше в чакълената настилка. Кигън погледна часовника си. Седем без петнайсет.
— Единственият човек, достатъчно луд да иде до Джекил в нощ като тази, е Тъли Мойс — каза Смут. — Той е ловец на скариди и живее ей там, до блатото. Но пътят може би е наводнен.
— Закарай ме колкото се може по-близо до къщата му и ми я посочи — каза Кигън, бръкна в джоба си, извади една пачка банкноти, отдели три стодоларови и ги сгъна в шепата си. В синята светлина на светкавиците видя широкото блато и една къща, сякаш замислена над залива. Зад нея, през протока, трябваше да е остров Джекил. Имаше прилив и тесният черен път, който водеше към къщата, беше започнал да се наводнява.
— Остави ме тук, Томи. Ще стигна пеша. Нали не искаш да закъсаш тук в блатото, докато бебето те чака? Просто не знам как да ти благодаря.
— Южно гостоприемство, Франк. Господ беше добър към мен тази вечер и аз просто му го връщам.
Стиснаха си ръцете и Кигън пъхна банкнотите в шепата на Смут. Младият мъж поклати глава и понечи да му ги върне.
— Томи, повярвай ми, тази вечер ти направи на много хора голяма услуга. Те са за бебето от мен. Благодаря ти още веднъж.
Той хлопна вратата и заджапа по калния път към къщата на Тъли Мойс. Тя беше дървена, вдигната на подпори. Под стрехите и по балкона висяха капани за омари, рибарски мрежи и навити тежки въжета. Кигън почука на вратата и след миг му отвори един висок слаб загорял мъж със сива брада и оредяваща коса.
— Мистър Мойс? — каза Кигън. — Казвам се Франк Кигън. Аз съм от Службата за безопасност към Белия дом. Мога ли да поговоря с вас?
Мойс го погледна недоверчиво. Кигън беше мокър до кости.
— Май здравата си го загазил, мистър Кигън — каза Мойс. — Влез. Имаш ли някакви документи за самоличност?
— Мистър Мойс, всичко, което имам, е най-невероятната история, която си чувал. И освен това ще ти поискам страхотна услуга.
52.
Мойс го изслуша, разсмя се от сърце, извади една бутилка бренди, сложи две водни чаши на масата и ги напълни. — И така, ти си пребродил целия път дотук в тази буря, за да ми разкажеш тази небивалица? — Той вдигна чашата си за наздравица. — За дързостта, която очевидно не ти липсва, Кигън.
Дневната беше задръстена с риболовни принадлежности, стари мебели и вехтории. Имаше няколко снимки на едно момче — първо като малко, почти бебе, после поот-расло. На последната беше с шапка и студентско наметало, очевидно при дипломирането му. Имаше и снимки на сурова наглед жена. Но по нищо не личеше, че някой от тях живее в къщата.
— Мистър Мойс…
— Тъли.
— Тъли, знам, че моят разказ звучи глупаво, но повярвай, че е истина. Дойдох тук, понеже Том Смут каза, че ти си достатъчно луд да ме закараш до остров Джекил.
— В тази буря?
— Точно сега.
— Не говориш сериозно.
— Никога през живота си не съм бил по-сериозен. Ако ти не искаш, можеш ли да ми кажеш някой друг, който може да го направи?
— Не — каза слабият мъж и почеса брадата си.
— Защо не?
— Телефоните не работят. Не работят вече от няколко часа. Не мога да позвъня на никого, дори и да искам. Освен това, ако трябва да позвъня на някого, това ще е бреговата охрана. Те няма да ти повярват, но поне няма да ми се изсмеят. С две думи — не можем да позвъним на никого и ти не можеш да се върнеш в града. Той е на повече от две мили и досега водата по пътя е стигнала до над коленете.
— Тъли, аз ще отида на този остров, ако трябва дори с плуване.
— Виж сега, Кигън, аз си ям вечерята по случай Деня на благодарността. Аз и Челси…
Той посочи черната котка, която се бе свила пред огнището.
— Тъли, закарай ме до острова и ще те взема до Ню Йорк и ще ти купя за вечеря най-хубавата пуйка, която си ял през живота си.
— Аз ям скумрия, Кигън… как каза, че ти било малкото име?…
— Франк. Франк Кигън.
— Аз ям скумрия, Франк. Не ям нищо, което има пера и хвърчи в небето.
— Добре де, каквото поискаш. Господи, ще ти купя скумрия за цяла година! Ето, виж…
Той извади пачката пари, отброи десет стодоларови банкноти и ги плесна на масата.
— Това достатъчно сериозно ли е за теб? Мойс разгледа внимателно банкнотите.
— Това са хиляда долара!
— Прав си.
— Ти ми предлагаш хиляда долара, за да те закарам там? — Той посочи с палец към остров Джекил.
Кигън кимна.
— Правителството сигурно ви плаща много добре, момчета. — Мойс отпи още една глътка от брендито,
